Историята на Кампарито от Сливо поле от бай Тошово време
преди: 15 часа, 7 мин., прочетена 37 пъти
Разказвам една многопластова история по действителен случай, в която всеки може да намери нещо според разбиранията си. От чист хумор през психология (за типажа човек, който е намерил начин да оцелее в абсурден строй) до прозрения за социалистическия строй.

Израснах 90-те години в Сливо поле. Тогава бях тийнейджър, а в селото имаше един изключително колоритен образ. Беше леко глуповат, но иначе забавен, благ човек и абсолютен чешит. Всички му викаха Кампари. Младите дори не знаехме истинското му име – прякорът му беше станал институция. Правеше ми впечатление, че винаги когато някой го назовеше така, обръщението беше придружено от особена усмивка и лек, скрит сарказъм. Аз бях хлапе и си мислех, че това е просто някаква измислена, смешна дума.

Години по-късно реших да попитам по-възрастните от къде идва този прякор. И тогава пред мен се разкри една история в стил Емир Кустурица. Разбрах, че кампари всъщност е скъп, луксозен италиански ликьор с яркооранжев цвят. А историята на нашия селски чешит се оказа истинска еманация на абсурда, наречен социализъм.

По бай Тошово време на края на селото имаше пункт към АПК-то. Спомням си как цялото село ходеше там с каруците, за да си предава продукцията от домати. Тогава нямаше право на частна търговия – всичко отиваше в АПК-то, товари се на камиони и заминаваше директно за СССР. Сливо поле и до днес е сред водещите производители на домати в България. Та в онези златни години нашият човек бил селският кантарджия. Колкото и глуповат да изглеждал, бил достатъчно хитър да „удря“ селяните в кантара и да заделя по някой лев. Държавата му давала торби с пари в брой, за да се разплаща на място, а вечер той отчитал касата. С отклонените пари от кантара всяка божа вечер нашият кантарджия правел нещо немислимо за обикновен човек. Отивал в тогавашния символ на лукса в региона – хотел „Рига“ в Русе, кацнал на самия бряг на Дунава. По онова време там отсядал само партийният елит и чуждестранните туристи от круизните кораби. Простосмъртен човек не можел и да припари, защото цените били космически. Вечер обаче в ресторанта се събирал каймакът на русенска област: съдии, прокурори, шефове на милицията, кметове. Там реално се разпределяла местната власт и са обсъждали схемите.

Сега си представете следната картина: мръсният, прашен селянин, който цял ден е теглил домати на прашния пункт, вечерта се изтупва в скъп костюм, влиза в хотел „Рига“, поръчва си ефектно тузарско италианско Кампари с яркооранжев цвят в изискана чаша на столче и резенче портокал и започва да черпи наред целия ресторант. И това всяка вечер. За него това е било върховно изживяване. Всички го мислели за човек от сой, за част от скрития елит. В епоха, в която равенството беше издигнато в култ и всички бяхме „отрудени и еднакви“, това е било неговият подсъзнателен бунт срещу системата. И крайно задоволяване на егото. Той дори е рискувал затвор, но за него затворът е бил по-малко наказание от това да не е свободен. А и в онова време си е било изкушаващо, защото не е било просто Кампари, то е било символ на запада, на свободата, на нещо тайнствено и забранено.

Когато чух тази история – вече от позицията на икономист и инвеститор, отраснал в постсоциализма – в мен избухна буря от въпроси. Първото нещо, което попитах, беше: „Добре де, този човек защо просто е изпивал откраднатото? Защо не го е инвестирал в земи, злато или поне да построи голяма къща за децата си? “

Отговорът ме разби и ми показа психологията на онова време. Ако купиш злато (или валута) тогава, го купуваш на черния пазар – огромен риск да ти продадат фалшификат или да те вкара в затвора милицията. Ако човек със 150 лева заплата изкупи земи или вдигне палат, веднага идват органите и те прибират за „незаконно забогатяване“.

Оказва се, че тогава е било социално приемливо да живееш като бохем на широка нога, но е било абсолютно незаконно да притежаваш реално богатство, ако си обикновен гражданин. Дори да искаш да си купиш кола, ти трябват връзки и се чака с години. Т. е. ти и пари да имаш, не можеш да си купиш нищо и нямаш избор, освен да ги изпиеш. И нашият кантарджия открил перфектната схема за изпиране на пари: заличавал доказателствата чрез изпиване. Няма как да ти конфискуват изпития алкохол!

Нещо повече – той всъщност инвестирал в единствената валута по онова време: връзките. Черпейки съдии, прокурори и милиционери в хотел „Рига“, той си купувал връзки. Уж глуповат селянин, а изобретил гениален модел. Това бил неговият рядък шанс да бъде свободен. Всъщност тази култура на връзкарство се е утвърдила именно тогава. До ден днешен си я има особено във властта и държавните институции почти непроменена.

Попитах пак: „А струваше ли си толкова риск за едното Кампари? “

Оказа се, че той просто нямало как да бъде честен на този кантар. Системата била структурирана така, че ако си честен, шефовете нагоре ще те изядат. Те са в схемата, те искат своя процент. Ако ти си прекалено чист, се превръщаш в заплаха, че ще ги издадеш. Отделно големците в София, които нямали представа как се гледат домати, спускали отгоре безумни планове и абсурдни проценти за брак и фира. Дори кантарджията да беше най-честният човек на света, с тези луди норми сметката му накрая пак нямаше да излезе и щяха да го обвинят в кражба.

Парадоксът на социализма: самата държава те принуждаваше да крадеш, за да не те обвини в кражба.

„А селяните? “ – попитах аз. „Защо никой не се е оплакал, че го удрят в кантара? “ Защото нямало на кого. Нагоре по веригата всички били оплетени. А и не си заслужавало да заяждаш за 50 кила домати. Нямаше друг пазар, на който да си продадеш стоката. Ако се заядеш с кантарджията, утре той няма да ти приеме и едно кило и ще ти изгние трудът. Затова хората знаели, че трябва да се даде малко „аванта“ на кантара, за да е мирно селото и да си уредят нещата. Не го виждали като корупция, а като данък „спокойствие“.

Всичко това напомня ли ви за някои съвременни държавни институции? Начинът на мислене си е същият.

В типичния си веселяшки стил казвал нещо от сорта на "Абе тука шефовете се заяждат за фири и брак, ще ти пиша вместо 1000 кг 950, че нали ги знаеш. Пък ако имаш нужда от нещо, обаждай се. Я за тухли, я за превоз от СО МАТ, ще уредим нещо". Селяните и те се съгласявали "да бе, тия там горе нищо не разбират от домати. Тяхната мамица. Айде пиши там 950 кг да са доволни".

Кампарито бил достатъчно умен да играе ролята на селския глуповат веселяк. Ако беше някой натокан сериозен касиер с високопарно говорене, веднага щяха да се настроят срещу него и да го издадат или да му скроят шапка и да го махнат. Обаче той го е играел глуповатия веселяк, на който халал да му е, че си щипвал по малко, а и е бил нещо като местния Робин Худ - прецаква системата. Вместо хората да му завиждат и да го натопят в милицията, те му се радвали и му се възхищавали. Даже е бил източника на малко колорит в скучния и отруден селски живот. Чрез него те подсъзнателно се чувствали отмъстени, гледайки как един от тях прецаква голямата система. Бил е достатъчно умен да не краде много, а да удря всички само с 50 кила, но това било достатъчно да пие всяка вечер кампарита, без да трупа богатство, което хем да бие на очи, хем да прави кражбите прекалено големи, за да могат да се прикрият безопасно. Човекът си щипвал само колкото да финансира бохемския си живот.

А самата система била прогнила отвътре. Доматите на нивата често били калпави – никой нямал стимул да произвежда по-качествено или да оптимизира разходи, защото държавата гарантирала изкупуването и цената. Дори да си на загуба, държавата те обезщетявала. Към СССР доматите заминавали с перфектно качество и пълно количество... но само на хартия. Счетоводно всичко било безупречно, защото счетоводителите също получавали своите подаръци от Кампарито, за да си затварят очите при отичтане на касата.

Цялата социалистическа икономика се крепяла на кухо счетоводство – без реална стока, без реално качество, без реална ефективност. Когато се появяла дупка, печатницата за пари просто пускала нови левове. Тъй като цените били изкуствено регулирани, тези кухи пари не водели до видима инфлация, а се превръщали в брутален дефицит по магазините. Само че с кухи левове не можело да купиш модерни машини и технологии от Запада – за тях трябвали долари, каквито нямало. А СССР не произвеждали достатъчно машини, там също имало дефицит. Отделно че машините им били неефективни, горели много и не водели до оптимизация на произвдоството.

На хартия всичко било „цветя и рози“ – преизпълнени петилетки, огромно производство, пълна заетост, нулева инфлация, евтиния, корупция няма. Но в действителност всичко било един огромен балон. За разлика от капитализма, където пазарът се саморегулира макар и по трудния начин чрез кризи и инфлация, но поне оцелява, тук няма цикличност. Има просто една илюзия, която в един момент рухва безвъзвратно.

Неслучайно веднага след падането на соца, Русия спря да купува нашите домати. Защото изведнъж се оказа, че на свободния пазар България не може да предложи нито качеството, нито цената на капиталистическите домати от Гърция и Турция.

А Кампарито си остана просто един ярък спомен от Сливо поле – човекът, който превърна абсурда на строя в безплатно питие в хотел „Рига“. Човекът може да не е станал богат, но оцеля с финес, прецаквайки системата. И най-важното дори след смъртта си е оставил емблематична история, по-ценна от академична лекция защо строя не работи. Тя е от народа и всеки от това време може да си я представи и да осъзнае защо всичко се провали, без да е необходимо професор по икономика да му обяснява в академичен неразбираем стил с тежки термини.