Не могат да дишат без мен!
преди: 8 години, 11 месеца, прочетена 1964 пъти
Проблемът ми е коренно различен и противоположен от хората без приятели. При мен е че имам много приятели и всичките обсебени сякаш от мен. Особено 2-3 които са ми основната компания, с която уча, след това излизам и като цяло хората с които прекарвам дните си. Радвам се че ги имам, ценя ги и винаги съм им помагала с каквото мога и според възможностите си, въпроса е че с времето границата между приятелството толкова се отми, че те някак си нахлуха прекалено близо до мен. Явно от прекалена доброта ли, защото винаги аз съм била по меката в отношенията ни, полека-лека ми се качиха един вид на главата. Когато не излезна с тях се сърдят, започват се едни въпроси с кой си, подозрения, всякаш сме сключили брак и сме деца от детската градина, налагане на мнение, налагане на желание дори какво да ям, масови бъркания на личния ми живот и коментари с кого спа. Просто се задушавам от това приятелство и от приятелите си. Все мълча и ходя аз да звъня и да ги питам защо се сърдят, но не издържам вече. Онази вечер бях на среща с мъж, за пръв път от толкова време- еми то не беше звънене да излизам с тях, то не бяха въпроси. Сега пак са сърдити, но този път не мисля да ходя да се извинявам за нещо което сами си го правят. Просто адски издребняват и адски се бъркат там където не им е мястото. Помагали сме си, забавляваме се, но като сложа на кантар хубавите моменти имам чувството че те не могат да компенсират онова задушаващо чувство. Приятелството си е приятелство, но и нахалството си е нахалство. Какво да правя, как да се държа сега, права ли съм в случая или не мисля правилно? Това са хората с които съм отраснала, не искам да приключвам приятелство с тях, просто искам време само за мене си, за да правя неща които да знам само аз. Много се задушавам от това буквално нахлуване в прекалено лични за мен зони. А най-лошото е че сме големи хора, а не пубери.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 8 години, 11 месеца hash: 511ebe131b

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Вината е твоя, научи се да казваш не, но не мялкайки и оправдавайки се. Обаждат ти се, ясно и точно заявяваш, на среща съм, ще ти де обадя утре. Наред ли е всичко. Няма да ти се обадят втори път, ако мънкаш, ами ще видя, ако остане време после ще ти звънна... вече са ти се качили на главата. За намесата в останалите неща, ясно и твърдо заяви, това е мое решение и сложи точка. И какво значи да ходиш да ги питаш за какво се сърдят. Дръж се любезно, но постави границата. Отрежи ги няколко пъти и ще започнат да те уважават. Понякога е добре да кажеш на някого, че това не е негова работа и че ти задава лични въпроси и това не го касае. Както и телефона, не си длъжна да отговаряш, спри звука и толкова. Като те питат, защо не вдигаш, отговаряш така както е, бях на среща, казах ти нали. Дано се почувстват неудобно. Ограничи тези приятелства, защото те натоварват. Така моя приятелка ми звънеше в 8 сутринта, не съм я обиждала, напротив дистанцирах я, сега по-рядко се чуваме и на мен ми е добре.

 

...

преди: 8 години, 11 месеца hash: e8807b48fb

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Мисля, че имат нужда от психиатър! А ти трябва да говориш с тях, че това не може да продължава така. Те утрешния ден няма да те оставят да се омъжиш.

 

...

преди: 8 години, 11 месеца hash: a6a5ca6481

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   Ама ти не си тийнейджърка нали, голяма и зряла жена си? ! Казваш им КРАТКО И ЯСНО, че там, където личният ти живот почва, приятелството свършва и не ти е приятно да ти се месят! Абсолютно съгласна съм с номер 1. И какво им ходиш по задниците, да се извиняваш и да ги подпитваш, то и аз не бих имала уважение на такъв човек!

 

...

горе^

преди: 8 години, 10 месеца hash: 4b1947998d

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Хаха, бях в подобна ситуация преди време. Накрая обаче, просто се оказа, че тези хора не са ми били приятели, а съм им бил удобен. Не, че съм правил нещо кой знае какво за тях, но и аз по същият начин лесно се съгласявах, винаги бях готов да помогна, постоянно се съобразявах с техните желания и т. н. В момента, в който престанаха да имат полза от мен, и двамата прекъснаха всякакви контакти. Единият се премести в друг град и докато бяхме неразделни, буквално в рамките на дни или хайде месец, стана друг човек. Направо спря да говори с мен. Другият пък сякаш си повярва, че съм длъжен винаги да съм на линия, когато му се излиза и ако откажех, започваше направо да обижда. В началото наистина си изкарвахме супер, но после нещата излязоха извън контрол. Всяка седмица трябваше задължително да се излезе поне веднъж, което започна да става тъпо. Обичам да излизам, но не ми е самоцел, а и омръзва. После започнаха искания за излизане през седмицата, че даже и в неделя, когато буквално в заведението е само персонала. Да не говорим, че и дори да беше в петък или събота, когато става купона, ние винаги трябваше да сядаме някъде настрани, понеже било "голяма блъсканица". И това обаче не беше достатъчно, от един момент нататък трябваше да се събираме първо на маса и чак към 3. 00 - 3. 30, когато нормалните хора вече започват да се прибират, тогава да започваме ние. Не е нужно да споменавам, че приключвахме към 7. 00-8. 00 и целият следващ ден заминава. Да се случи веднъж на месец-два, добре, но всяка седмица-не, мерси! Спряхме да излизаме и като нормални приятели през деня на по кафе, просто да си поговорим. Ако случайно се случеше, задължително трябваше да се продължи. Ако откажеш, ставаш най-лошият човек на света. Иначе, той можеше да си отказва без проблем. Дори го правеше с тон, едва ли не защо изобщо го притесняваш. Накрая, явно човекът реши, че щом не се връзвам на все по-абсурдните му искания, няма нужда от мен и започна открито да показва, че компанията ми му е неприятна. А всъщност бяхме най-добри приятели от деца. Така обаче ми е по-добре, правя каквото на мен ми се прави, без да се съобразявам с чужди желания.

 

...

преди: 8 години, 9 месеца hash: a5c4ce4abe

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

5.   Права си, авторке, имаш право на лично щастие, пространство и време за себе си. И както някои са ти казали - научи се да казваш НЕ по подходящият начин, без да се чустваш виновна и гузна от това, както и да сложиш някакви граници за взаимоотношенията. Приятелите си не е необходимо да зарязваш, просто ако са достатъчно схватливи - ще разберат, че и ти си човек и имаш своите нужди!

 

...