Не му дадох истинска любов
преди: 16 часа, 45 мин., прочетена 140 пъти
Здравейте, пише ви жена на 27 години, в 6-годишна връзка - без брак. В началото бяхме голяма любов с него, но ето ни сега - няма привличане между нас, не ме целува вече, не ме желае както преди.

И въпреки че си мисля, че съм по-хубава от преди - пак не ме желае както тогава. И напълно разбирам, че проблемът не е физически.

Бях тръгнала да изписвам друга история за нещата, които той не прави, и нещата, за които го обвинявам. Исках да ви споделя колко е студен към мен и как искам да си тръгна и да заживея горда и сама.

И наистина нещата не са розови въобще. Напоследък започнах много да го хокам, да обвинявам, да критикувам, да се защитавам... и той ми отвръща с нападки и грубост.

Но въпреки това което той е направил или не е направил, истината в тази самотна нощ ме озари…и осъзнах аз колко съм себична…как му давах уют и топлина, които не бяха истински. Давах му любов, която не беше безрезервна. Все очаквах да получа в замяна от него. Всеки един негов негатив аз го превръщах в свой за да види какво е от другата страна и за да го заболи…

Не спирах до днес да го обвинявам как не получавам всичко онова което си мислех че съм му дала, а сега осъзнавайки се обвинявам само себе си.

Винаги имаше условия от моя страна, винаги исках и винаги си връщах лошото…

Той не е светец, а обикновен човек и трябваше много по-рано да приема това за да не живея в илюзията че този човек ще запълни всяка една празнина и болка в сърцето ми. Но ето ме върнах се на земята…И се питам “А аз какво дадох? ”

Преди малко случайно открих една песен на Лили Иванова - “Стъклени стени”…Рядко слушам естрада, но толкова истински описва усещането ми тази песен.

Питам се как мога да бъда такава, как подсъзнателно се случва този егоизъм? Разбирам че това е човешката природа - да подсигуриш, че и утре ще те има. Точно това е “стъклената стена” между нас, а колко по-хубаво би било ако просто го прегърна в тази тъмна нощ докато той вече спи - без да се чудя какво би си помислил той или въобще дали спейки ще усети, без да манипулирам…

И както в песента се пее - “Може би с теб, може би с мен ще стане чудо. ” И наистина е така - истинско чудо е да обичаш истински, ама истински…не тялом, а безусловно.

Имам нужда от тази любов, но не някой човек да ми я даде и постави в ръцете ми. Искам любовта, която създава светове, която е чудо!

Кажете ми как? От кой от всички богове идва тази истинска любов?

Сега е нощ, тихо е и чувам мислите и сърцето си толкова ясно, но дойде ли денят и изгрее ли слънцето…Самозабравям се, красотата си отива и стъклената обвивка отново ме обвива.

Кажете ми, обичате ли и обичали ли сте някога така сякаш светът свършва, сякаш има само днес? В него ли е вината, че не е събудил този трепет в мен…или в мен, че съм такава, ръбеста, груба, оцеляваща…дребна.

Как да се въздигна дори и когато слънцето изгрее? Как да протече това малко изворче и от моето сърце?