Какво стана със свестните жени
преди: 4 часа, 18 мин., прочетена 102 пъти
На 25 съм. Все си мисля, че не съм видял чак толкова живот, за да съм такъв нихилист, но пък и не зависи от мен. Не знам дали просто остарявам, дали съм станал по-циничен, или светът наистина се е променил, но все по-често се улавям, че губя вяра в идеята за нормална връзка с жена.

Запознах се с момиче, което на думи беше всичко, което търся. Цял месец ми обясняваше колко мрази днешната култура на забивките, как за нея физическата близост трябва да е следствие на дълбока емоционална връзка. Аз, като пълен наивник, уважавах границите й. Инвестирах време, внимание, дълги разговори. Една вечер излязохме с нейна компания в един клуб. Отидох до тоалетната, забавих се може би петнадесет минути в навалицата. Когато се върнах, тя буквално се беше залепила за някакъв непознат тип на съседното сепаре, който просто й беше поръчал скъп шот. Цялата й ценностна система рухна за 15 минути и 10 лева. На другия ден ми написа, че просто се пуснала по течението и не знаела какво ѝ станало. Разкайвала се била много. Повече не я потърсих. Не че й тежеше, де. След ден и тя бързо-бързо ме забрави и продължи към следващия папагал от каталога.

Следващата беше колежка от университета. Играеше го недостъпна, интелигентна, над нещата. Започнахме да излизаме. Седмици наред я слушах как се оплаква от бившия си. Бил токсичен агресор, който я мачкал психически. Аз бях рамото, на което плачеше. Бях човекът, който я успокояваше, който й показваше какво е нормално мъжко отношение. Налъга ме, че оценява това. Докато един петък не ми каза, че ще си остане вкъщи, защото е депресирана и има нужда от самота. Същата вечер я видях отбелязана на стори на приятелката й в колата на същия този бивш приятел, пътуващи нанякъде.

Това дори не се случи на мен, но ме разби. Мой много близък приятел беше с момиче от четири години. Работи на две места, за да могат да си позволят глезотии, разходки, екскурзии до различни светски дестинации, обичаше я, ценеше я, подкрепяше я във всяко нейно ново начинание. Тя пред всички нас играеше ролята на перфектната, любяща половинка. По-миналия уикенд бяхме на голямо събиране. Приятелят ми си тръгна по-рано, защото беше първа смяна. Останахме аз, тя и още петнайсетина човека. Не мина и час, откакто той излезе, и тя започна открито да флиртува с един тип от компанията, а в края на вечерта ги видях да се целуват в коридора към спалнята. Най-страшното даже не беше самата изневяра, а пълната липса на вина в очите й. Направи го толкова лесно, толкова първично, сякаш хвърля фас на улицата. Не знам защо ме обзе такава ярост тогава, като я видях. Колко надуто и превзето ме изгледа, като ги хванах, сякаш аз бях виновен, че се озовах на неправилното място в неправилното време. Още ми кипи кръвта, като си го представя.

Писна ми. Винаги съм си бил романтик. Единствено исках да намеря половинката си и да изградя дом с нея. Но как изобщо да се надявам, като непрекъснато слушам за разбитите чужди връзки, за бракоразводните дела, за битовите скандали, за изневерите, лъжите, тънките сметки, манипулациите, редовните надграждания? Тази развратна култура никога не ме съблазни, но за жалост успя с почти всички жени. И вече се чудя какъв е смисълът изобщо да се старая. За чий? Защо да градя характер, да бъда лоялен, да търся смисъл, когато накрая всичко опира до това кой ще натисне първичните бутони на половинката ми в петък вечер и после ще слушам жалките й оправдания през сълзи как била допуснала грешка?

През последните десет години нон-стоп попадам на истории за паралелни връзки, изневери, резервни варианти, чатове зад гърба на партньора, "случайни" целувки, "еднократни" грешки, които после се оказват продължителни афери. И най-грозното е, че подобни истории вече почти не шокират никого. Разказват се така, сякаш са просто поредният епизод от ежедневието.

Започвам да се питам дали изобщо не съм останал с остарели представи за лоялност. Дали верността вече не е просто дума, която жените използват, докато не се появи по-вълнуваща възможност. Дали ангажиментът не се е превърнал в нещо временно, валидно само докато е удобно.

Греша ли? Ако е така, кажете. Защото иначе не виждам вече абсолютно никакъв смисъл да продължавам да правя опити в любовта.