Споделена история от Любов и изневяра |
"Супер Свети Валентин" и още нещо...нарича се "живот"..
преди: 11 години, 11 месеца, прочетена 2774 пъти
" Прекрасен живот "
Здравейте! Историята е много дълга. (надявам се да не Ви отегча)
Искам съвет понеже вече не е за издържане.
Имам си приятел, ако мога така да го нарека.
Заедно сме от три години (не е много знам, има и много по дълги връзки), но за тези три години ние не сме постигнали кои знае колко в отношенията си. Когато се запознахме бях на 17г., а той е по-голям от мен с 9г., което не ни пречеше да се обичаме естествено. Е в началото той все казваше, че не можем да сме заедно, но ето, че минаха три години (значи можело). Първо минаха няколко месеца след 26 декември 2009г., когато се запознахме. Това беше май месец, когато вече се налагаше да замине за чужбина (Франция-Париж) на 28 май, той замина и всичко до там аз бях 10 клас. На мен ми беше много гадно, толкова много го обичах. Исках винаги да сме заедно. Мислех си че получавам подкрепа, обич, разбиране, човек, които е видял много от живота. Мислех, че имаме бъдеще заедно и се стремях да му го покажа с все възможни сили. Тогава по него време не исках да виждам никого, стоях си вкъщи, гледах снимката му и просто не бях за пред хора. Мина доста дълго време, в което си зареждах кредити, минавах на сметки на всички мобилни оператори само и само да поддържаме някаква връзка. Но уви не се получи нищо друго освен големи сметки и много пари за кредити. Той постоянно затваряше като ми чуе гласа, не отговаряше на смс-те ми и така. Дойде време, в което реших да послушам приятели те ми, да продължа напред и да си гледам учението. И когато реших това, той започна да ме търси, да ми пише да ми се обажда и така (дори се сещам кога беше първия път.. бяхме на кафе със съученички и гледам френски номер ми звани, но не неговия друг и се чудя дали да вдигна, те викат вдигни няма кой друг да е, а те го познаваха и знаеха, колко много го обичам. Вдигнах аз и чувам неговия глас, дъхът ми беше спрял, от радост се разплаках пред всички и излязох на вън, защото вътре беше лудница и не го чувах. "здравей пиле,
как си, къде си, какво правиш, защо не си в час, какво искаш да ти донеса като се прибирам" и аз без дъх и сълзи едва отговарях на въпросите му, след това преди да затвори ми каза обичам те, ще ти звънна пак. И така дойде времето в което да се прибира на 21 декември тогава 2010 година видяхме се след около един-два дни, за да си почине, той пътува с колата си. Когато се видяхме дъхът ми спря, нищо не казах само се прегърнахме и не се пуснахме известно време. Решихме да отидем да пием по-нещо в един клуб. Не спряхме да се гледаме. После си взехме шише уиски и си запазихме стая в хотел. Прекарахме си супер, дори не исках да свършва нощта. Както и да е подробности, тогава това беше първата ни Нова година заедно с мои приятели. След това имах проблеми в семейството ми и бях известно време при него. Чудех се къде да отида намерихме една квартира с хазяйка, която беше много злобна и стоях там точно 5 дена и пак наново се чудехме къде да отида. Накрая реших, че трябва да замина с брат ми за Варна, да зарежа училището и да си взема живота в ръце. Пак сакове и от тази квартира към къщата му, после към къщата на брат ми и от там си взех най-необходимите неща и към Варна със влака на които моя приятел ме качи мен и брат ми. Тогава ми каза, че мен като ме няма наблизо нямал какво повече да прави в България и че на следващия ден заминавал за чужбина на 28 януари 2011 година. Аз като разбрах ми стана още по криво, влакът тръгна и аз рев през целия път до Каспичан там имаше прекачване след час-два не си спомням. Докато стигнем до там аз от вагон във вагон, плача, хората ме гледат, но на мен не ми пукаше. Брат ми ми викаше спокойно де какво толкова е станало... Аз обаче не можех да спра и тогава брат ми ми зададе един въпрос когато вече бяхме в Каспичан "Обичаш ли го? " и аз казах "да, много искам да съм с него". Тогава той каза за да ме развесели "ще ти помогна да си с него, обаче имаш много да ме черпиш" и аз казах добре, но няма как да стане. Започнахме да пишем смс, който гласеше долу-горе така: искам да сме заедно завинаги, искам да имаме деца, искам да сме щастливи. Протягам ръка хвани я! Ела и ме вземи! Обичам те! Той когато прочита смса ми се обажда и ми вика "стой там където си идвам да те взема не се качвай никъде" и аз добре. Дойде време за влака чудех се да се качвам ли, какво да правя нямах и никакви пари, викам на брат ми качвай се, аз оставам тук да го чакам и гледам той как се качва беше обяд нямаше вече никакви пътници мина час, минаха 2, а него още го няма останах сама кредита на телефона ми свърши и не можех да звъня. По едно време той ми се обажда и ми вика къде си, аз викам вътре в чакалнята, затвори и в следващите секунди влиза както си държах сака го хвърлих на земята и го прегърнах много силно, а той със сълзи ми каза: "обичам те" и после тръгнахме къде и аз не знаех. Наложи се пак да си взема всичко от брат ми, да го занесем в тях, да отидем да пазаруваме за пътуването. То стана вечер после оправяхме всичко, той легна да спи малко 2-3ч., но аз не можах и така стана сутрин и ние рано, рано тръгнахме. Много се вълнувах първото ми излизане извън България и бях много щастлива, че ще сме заедно. 2400 км ми се сториха адски много с кола, но издържах понеже обичах да пътувам. Стигнахме най-накрая до дестинацията. Видях Айфеловата кула, Луварът, Шанзелизе, особеностите и забележителностите, културата, разнообразието от различни хора и прочие... Тогава на 20 февруари ми съобщиха, че баща ми е починал, почувствах се много зле, но той беше до мен.. нямаше как да се прибера за погребението, защото научих неделя вечерта, а то беше понеделник сутрин, дори и да бях хванала самолета (2ч път), щях да имам още 5-6 часа път от София до града и след това още 1 час.. После на 25 февруари той имаше рожден ден и така. Минаха два месеца от както бях там и се наложи да се премести в друг град, но там не било за жени и се наложи да се прибера в България. Хайде пак обратно и от това на горе имаше проблем с превоза стоях два дена в Германия, пътуването беше ужасно на петия ден се прибрах. Пълен кошмар.. Това беше края на март, а в началото на Април имах рожден ден. После бях при най-добрата ми приятелка, за да мога да ходя на училище, за да завърша 11 клас. Тогава обаче пак проблеми с него. Завърших 11 клас, дойде време да се връща за почивка, ходихме на море и прочие беше супер. Трябваше да си намеря квартира, за да мога да ходя и другата учебна година. Намерихме с много търсене от вестници и какво ли още не. Навсякъде искат 3 предплати, той плати и така 2 септември пак замина и аз пак сама. Но този път поне оставаше само 3 месеца и половина докато се прибере отново. Аз си чаках, чувахме се всеки ден и така дойде време пак се прибра. Карахме празниците отново заедно приготвих всичко беше супер. После пак дойде време да заминава на 17 февруари 2012 година. Пак тежко както всеки път. Замина той и след няколко дена разбрах, че съм бременна казах му веднага и той ми каза, че не го иска. Било много трудно, не му било времето сега и някакви такива неща аз със сълзи отново му се молех да не правим това. Спомням си, че му бях казала, че ще го оставям а той не можа да излезе с мен на глава и ми каза оправяй се не ме интересува, не ме търси повече. Обяснявах му че много го искам че ще се справим и всичко останало, но не и не. Моите роднини ми казваха да го махна, че сега не му било времето и така, но аз до последно не исках и не исках. Класната ми беше до мен винаги. Брат ми също се ядоса, защото нищо не съм му казала, а ние живеехме заедно, но истината беше, че не знаех и аз. Както винаги аз излизах виновна за всичко и никои не ме разбираше освен моята приятелка. Леля ми, мъжа и приятелката ми бяха до мен тогава. За мен беше много голям удар, защото до него момент не бях влизала никога в болница и не знаех какво да правя, а много го исках това дете исках го от все сърце, но никои не ме разбираше. Исках да го оставя и да си го родя, но нямаше как да се грижа за него, а не исках да то да страда като мен цял живот. Исках да му предложа най-доброто което аз не съм имала, но уви аз нямах нищо освен любовта и обичта си която можех да му предложа и даря, а това за жалост не е достатъчно.. И така дойде деня и го направих дори не си спомням нищо само сестрите ми казаха, че през цялото време съм крещяла "ела и ме вземи" и че съм плакала. Тогава имаше стажантки, които не можеха да ми намерят вената и доктора се беше ядосал. От сутринта бях чакала до обяд имаше едно момиче преди мен което е за втори път там, но поради неуспешен аборт беше там пак. Аз бях откачила напълно, нито той ми се обаждаше, нито ми пишеше още повече ми беше тъжно и не знам още какво. Имаше две жени които ме успокояваха, една си спомням, че беше адвокат бяха след мен за нещо друго, но аз не можех да си сдържа чувствата колкото и силен човек да съм. Мина всичко дори веднага се събудих от упойки и не знам какво още там облякох се и звъннах на леля ми, свако и приятелката ми да дойдат да ме вземат. Те дойдоха и аз тръгнах малко свят ми се виеше, но издържах на всичко както винаги. Отидохме до тях, защото те живееха на центъра в града и беше най-близо. Получих смс от него пишеше как мина всичко, после ще ти се обадя. Обади ми се и говорихме не се сещам какво точно и след това заспах. Нямах сили вече да се ядосвам разбрах, че всичко е загубено вече. Преди това му бях казала, че вече нищо няма да е както преди между нас и че убива собствено си дете, че е грях и какво ли още не не знам, това което всяка жена би казала и направила за бъдещето си. След това дълго време не сме говорили, затворих се в себе си и така вече не бях същия весел, забавен, пълен с хумор и борба за живот човек, пълен с оптимизъм, доброта за себе си и хората с усмивка и лъчезарно излъчване. После пак почнахме да си пишем и говорим пак всичко на ново, мислех си, че вече може и да се оправи всичко. Поставих си за цел да завърша, колкото и трудно да ми е. След това да поработя и пак да отида в Париж и да се опитам да се реализирам. Дойде времето за завършване, завърших без бал, защото трябваше да плащам сметките с негова помощ. Взех си изпитите и свидетелството за професия за което се мъчих толкова много учих денонощно в буквалния смисъл последните месеци и накрая успешно получих заслуженото. После пак дойде лятото той пак се прибра пак ходихме на море, на гости из всички роднини на село и къде ли не още. Решихме да заминем двамата за Париж на 21 юли 2012 година. Исках да се устроя, да науча езика малко, по-малко да си намеря работа и да не завися от никого, надявам се един ден всичко това да стане, да съм щастлива напълно и да получа това, което заслужавам. Ето днес е 15 февруари и до този момент мисля, че засега си пропилях мечтите, но има възмездие скоро всичко ще се оправи имам още малко надежда. А колкото до моя така наречен приятел аз съм му благодарна, че ми е помагал толкова много и ми помага, но забравя, че аз съм жена, че имам нужда от съвети, от подкрепа, от внимание, от грижи, от разбиране и уважение. Че имам сърце, което се нуждае не само да дава любов и обич безрезервно, а и да получава същото. Че не винаги каквото и да стане жената е виновна и че тя трябва да прави всичко, да се грижи за всички и да не и е чуто нито мнението, нито желанията и. Че не винаги трябва да е обект на критики и безсмислени коментари.. Мисля, че не получавам това, което давам и заслужавам, защото аз съм човек, който оценява всичко дори и най-малкия жест, умея да се забавлявам и имам желание да имам добро бъдеще не само за мен, но и за хората който ме обичат и подкрепят. Защото, ако не бяха те не съм сигурна мен дали щеше да ме има на този свят. Всичко това ми излезе от мислите, защото вчера беше празника на влюбените и както винаги трябва да съм нещастна и забравена от човека когото обичам с цялото си сърце независимо, че не го заслужава. Сърце какво да направим. Не винаги разума надделява за жалост...
Съжалявам, ако имам допуснати грешки, просто емоцията ми е неописуема. Надявам се това да бъде прочетено и да има хора, които могат да ме разберат без да ме познават.
Хубав, усмихнат и слънчев ден Ви желая... :) :) :)
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 11 години, 11 месеца hash: 4b2b8a5bb5 |
|
1. Мило момиче, къде са били родителите ти през цялото това време и са те оставили да допуснеш толкова много грешки? Няма значение, важното е, че си успяла да завършиш, а абортът на този етап може би наистина е бил правилното решение! Разказът ти е объркан, ако съм пропуснала или не съм разбрала нещо, извини ме. Заминала си с него след аборта - защо? Обичаш ли го още? Едва ли, той те е наранил жестоко, най-малкото не е помислил за теб, а е по-голям! Не се заблуждавай, това, че един мъж ти плаща сметките и ти помага финансово не означава, че те обича! Обича те когато ти дава нежност, подкрепа в моментите, в които ти е тежко, когато предпочете вашите общи интереси, пред своя собствен интерес! Може би това, че те е убедил да направиш аборт е най-хубавото нещо, което е направил за теб, макар и да го е постигнал с психилогически тормоз върху теб и твоята все още детска психика! Ти най -добре си знаеш, но от това, което си написала си правя следните изводи - той не те цени, за него ти си даденост, ако нещо, което ти желаеш не му е изгодно, той ще ти каже да не го търсиш... докато ти се съгласиш да стане по неговия начин... ти даваш душата си, живота си за него, а той дава... пари! Това ли искаш? И колко време ще издържиш? Млада си, много млада си преживяла всичко това и завинаги ще остане отпечатък в съзнанието ти, но животът е един и ти трябва да го изживееш пълноценно, а не като емоционален роб на един мъж! Дали той те обича? Така както ти искаш да те обича или за него ти си като домашно животинче - хубаво е да си играеш с него, но когато имаш работа го затваряш в стаята? А ти обичаш ли го... или просто си емоционално обвързана с него, защото е бил първия, в когото си се влюбила? Имаш ли още чувства към този човек или си просто зависима от него? Отговори си на тези въпроси, но не първосигнално, а анализирай! Надникни дълбоко в себе си! Ако все пак решиш, че го обичаш, но той не ти дава обичта, от която имаш нужда... просто му постави ултиматум - искам да се държиш с мен.... по този начин, защото аз те обичам и го заслужавам, ако ли не, си заминавам! Той ако те обича и държи на теб, ще те потърси, ако ли не, да върви по дяволите! Животът е пред теб! Но аз съм почти сигурна, че анализирайки отношенията ви, ще стигнеш до извода, че вече не го обичаш, но просто нямаш смелост да продължиш сама! Въпреки че според мен си едно много смело момиче, но още не си го осъзнала! Един ден ще намериш човек, който да ти го каже и който заради усмивката ти ще преобърне света! Желая ти успех и пиши как са се развили нещата!
|
|
