Споделена история от Любов и изневяра |
Нараних човекът, когото обичам
преди: 9 години, 8 месеца, прочетена 3348 пъти
Скъпи читатели,
обръщам се към вас, защото имам нужда от помощ. Ще разкажа историята си, която е малко объркана, но ще опитам да бъда максимално точна и последователна, за да разберете за какво става въпрос и какво да правя от тук нататък. Направих куп глупости и грешки и затова ви моля да не ми ги натяквате, знам всяка една от тях, но искам да оправя нещата и затова ви моля за помощ.
Първо момиче съм на 23 години от София. Всичко започна, когато се запознах с него. Беше лятото на 2013 година. Ще го нарека М. В момента той е на 18 и след 2 седмици ще навърши 19. Запознахме се, когато бяхме съответно на по 21 и 16 години. Запознаха ни общи приятели. След това кратко въведение ще опитам да ви разкажа всичко.
Още когато се запознахме, той веднага ми направи силно впечатление. Той бе изключително умен и начетен, знаеше толкова много неща. Каза, че иска да се занимава с програмиране и компютри и още от малък беше започнал да учи и да се развива в тази посока. Бях много приятно изненадана, момче на 16, да говори толкова хубави неща, да е толкова умно, бях изумена. Другото, което веднага забелязах е, че изражението му някак винаги беше ледено. Лицето му не говореше нищо. Изглеждаше изключително студен и като човек, който по-трудно допуска хора до себе си, по-недоверчив, малко се усмихваше. Също не пие и не пуши. Това бяха първите ми впечатления от него. Постепенно, с времето, двамата много си допаднахме, чувствах се много добре в неговата компания, а той все повече се отпускаше, когато разговаряхме. Опознавахме се, говорихме си много, писахме си чисто приятелски, разбира се. Аз оставах учудена как това момче е толкова възпитано, културно, интелигентно. Не бях срещала такъв човек. Така бяхме си просто приятели, виждахме се, когато излизахме и с други наши приятели. Така нещата между нас си бяха съвсем приятелски в продължение на около година.
Вече беше април 2014. След като вече се познавахме доста по-добре нещата се промениха. Започнахме да се виждаме само двамата като той ме гледаше с усмивка, винаги се усмихваше, докато ме гледаше в очите. А аз винаги имах какво да си кажа с него, винаги ми беше много приятно да се виждам с него, просто се чувствах добре. Вече го нямаше онова студено лице, напротив, изглеждаше толкова отпуснат, толкова усмихнат, когато беше с мен, имаше топлота в изражението му. Почти нямаше ден, в който да не се видим, да не ме потърси, да не си пишем. Но никога не ми е намеквал по някакъв начин за чувства или за нещо подобно. Бях като най-добрият му приятел, както и той на мен. Той много ми помагаше, подкрепяше ме във всичко, беше ми опора.
Да, но в един момент в мен започнаха да се появят чувства. Осъзнавах, че до това момче се чувствам наистина щастлива, мислех по цял ден за него. Не вярвах, че е възможно да харесвам 17-годишно момче. Не вярвах, че е възможно, мислех, че това е някаква шега. Продължавахме да се виждаме, а той бе все така усмихнат, все така настояваше да се виждаме, да си пишем, да излизаме, но никога не ме погали или не ме докосна, не понечи да ме целуне или нещо подобно. Страхувах се, че за него съм най-добра приятелка, докато аз все повече изпитвам чувства. Не мислех, че това е възможно, та той е на 17, аз вече бях навършила 22 през лятото. Все така поддържахме контакт заедно, но аз не посмях да му кажа нищо, след като той не показа по някакъв начин да изпитва нещо. Помислих си, че бързо ще забравя за това като си намеря приятел(бях сама в този момент) и така и направих и тук допуснах най-голямата си грешка до момента в живота си.
През ноември М. навърши 18 години. През това време се запознах с един мъж на 29. Доста симпатичен, привлекателен. Бързо след като се запознахме, той ми предложи и аз приех да бъда с него. Казах на М. за това, че си имам приятел и очаквах той да се зарадва за мен, все пак бяхме най-добри приятели, но уви, той остана изненадан, шокиран, невярващ сякаш. Запознах М. с приятеля си, но М. въобще не изглеждаше щастлив от това. Напротив, отново се върна онова безразлично лице, отново сякаш гледаш стена срещу себе си. Гледаш и не знаеш какво да мислиш. Но аз вече добре го познавах, познах топлата му страна и знаех, че нещо не е наред. Той не се почувства приятно от това, че го запознах с приятеля си. Впоследствие това се оказа една огромна моя грешка, но затова ще ви разкажа по-надолу.
Видях се с М. един ден, но той не бе същият. Въобще нямаше онази усмивка, нито онази топлота в изражението му. Видяхме се съвсем за малко и му казах, че ще тръгвам, защото ще излизам с приятеля си. Тогава той ме дръпна за ръката и ми каза (помня точните думи) "Не му се доверявай толкова, не мисля, че те обича. " Аз се вбесих на тези негови думи и му отвърнах по изключително груб и глупав начин "Не ме интересуват лапешките ти приказки, няма да те слушам, остави ме! ". В този момент той просто се обърна и си отиде. От този ден нататък той спря да ми пише, да ме търси, да ми се обажда. Липсваше ми много, аз още имах чувства към него, макар да бях с друг. Минаха 10-ина дни и нямаше индикации да ми се обади или нещо подобно. Разбрах, че се държах глупаво и грубо и му казах, че искам да се видим. Извиних му се за необмислените ми думи, но той пак беше онзи студен камък, онзи безразличен човек. Само ми каза "Спокойно, всичко е наред. " Но знаех, че не беше точно така. Усетих, че нараних момчето, което не съм спирала да харесвам
Беше някъде около март 2015 вече и приятелят ми ме заряза, върна се при бившата си. Тогава бях шокирана, чувствах се много зле, използвана най-вече. През това време, докато бях с приятеля си поизгубих връзка с М. и това много ми тежеше, той ми липсваше. Едва от време на време си писахме по нещо. В този момент си спомних за думите му, които ми каза преди около 4-5 месеца. Спомних си и аз какво му казах и осъзнах, че той беше прав. Да, той ме предупреди, каза ми да не се доверявам прекалено много, но аз го нахулих. В този момент М. адски много ми липсваше и му се обадих, исках да го чуя. Той ми вдигна, поговорихме малко и го помолих да дойде до вкъщи. Той дойде и му разказах за всичко. Очаквах да започне да ми натяква неща от сорта "Нали ти казах, нали те предупредих" или да ми каже "Нали съм лапе защо сега ме търсиш". Точно това очаквах. Но, когато дойде нищо от това не ми каза. След като му разказах, той ме гушна за първи път от както го познавам, той ме гушна. Допря ме до гърдите си и просто ми говореше толкова красиви неща. Казваше точно това, от което имах нужда. Казваше ми, че съм красиво и умно момиче, че ще си намеря някой да ме обича. Успокояваше ме и определено знаеше как. Чувствах се отново изключително добре при него. Отново видях красивата му страна, видях онова момче, в което се влюбих и което май не съм спирала да харесвам.
Нещата обаче вече не бяха същите. Той не се усмихваше така, както преди, не ми пишеше, не ме търсеше. Да, горе долу, възобновихме контакт, но не беше същото. И скоро осъзнах защо. Аз го нараних, обидих го, едва ли не се подиграх с него. Беше ми споделил, че си няма приятелка и никога не си е имал. Според мен е напълно възможно да се е влюбил в мен, но просто да не е имал достатъчно смелост да ми каже или да му е трябвало още малко време, за да го направи. Може да се е притеснявал от това, че е по-малък и да не е посмял да го направи, но съм сигурна, че той е изпитвал нещо към мен. А аз какво направих, представих се пред него с друг, обидих го, подиграх се с чувствата му. Не му оставих шанс да ми сподели чувствата си. В това време не мислех, че е възможно да го харесвам и просто се хванах с друг. Горкият, просто не мога да си простя това, което му причиних. Нараних момчето, което толкова много направи за мен, в което съм влюбена. Нарекох го с принизителни думи, които не са присъщи за него. Той е невероятен човек, толкова добър и мил с всички, винаги готов да помогне, толкова елегантен и красив, едно страхотно момче.
В последствие той ме покани да бъда негова дама на бала. Тази година завърши. Без да мисля приех, разбира се. Умирах да бъда до него, знаейки какво съм му причинила. Исках да му покажа, че съжалявам за всичко. Мина балът, дойде лятото, а сега вече сме октомври. А аз така и нямам смелост да го погледна в очите и да му кажа всичко, което изпитвам към него, да се разкая за простотиите си. Все пак отново започнахме да се виждаме и да си пишем, но не толкова, колкото преди. В повечето случаи аз му пиша, аз го търся, той по-рядко. Някой път ми отказва като ми казва, че има да учи. Сега е студент първа година и записа любимата си информатика. Когато се виждаме, сякаш вече я няма и онази ослепителна усмивка, зелените му очи вече не ме гледат така мило и сладко. От това много ме боли, страшно много и нямам смелост да му кажа всичко просто, защото знам, че съм виновна за всичко.
Въпросът ми към вас е какво да правя? Аз обичам това момче, след 2 седмици ще направи 19 и искам да го изненадам. Страхувам се да му кажа какво изпитвам, защото мисля, че той вече не изпитва същото към мен, мисля, че ще ме отхвърли и ще изгубя дори приятелството му, което до някаква степен успях да спася. Но той дори не е длъжен да ме изслушва. Както аз не му оставих шанс преди време, изтърсвайки се с друг пред него, така сега и той не е длъжен да ми дава такъв. Срам ме от мен, постъпих толкова първично и глупаво. Помислих си, че като е на 17, а аз на 21 е невъзможно да се влюбя. Не го оставих да събере смелост и да ми сподели чувствата си, нараних го особено жестоко и сега много се мъча. Всяка вечер мисля за него, плача и не мога да си простя.
Скоро той ще направи 19 и още на тази възраст е един много интелигентен, съобразителен, подреден човек. Човек, който знае какво иска, който има цели в живота и му пожелавам да ги постигне. Изключително трудолюбив и полагащ усилия във всичко. Толкова истински човек, а все още само на 18. Те първа ще учи още много и ще стане още по-добър от това, което е. Сигурна съм в това. Изключително перспективен човек е и жената, която ще е до него ще бъде най-щастливата. Искам тази жена да съм аз, искам той да ме обича, да е запазил част от онова чувство, което е изпитвал преди и колкото и дълбоко да е заровено искам да го изкарам наяве. Проблемът е, че нямам смелост, не мога да го погледна и да му кажа, че го обичам, че съм сбъркала. Просто нямам право. Но ако знам, че той е оставил поне малко от онова чувство към мен, ще направя всичко да му докажа, че го обичам. Това, че е по-малък от мен въобще не ме притеснява, за мен това няма значение.
Въпросът ми е какво да правя? Изпитва ли той нещо към мен или всичко, което изпитваше той, го пратих по дяволите? Или е най-добре да го забравя, което не знам как ще се случи.
|
