Споделена история от Семейство |
Моята история
преди: 9 години, 16 дни, прочетена 1460 пъти
Здравейте,
Пиша тази тема, защото просто чувствам, че така ще ми олекне. Аз съм двадесетгодишно момче, което страда от паническо разстройство с белези на натрапчиви мисли, състояние, което ме промени завинаги, както в отрицателен, така и в положителен аспект.
Всичко започна преди две години. Тогава бях много притеснителен, страхлив, срамежлив и без самочувствие човек. Родителите ми винаги ми повтаряха, че това не трябва да бъде така, че имам всички качества, за да имам самочувствие. Години наред аз си мислех, че просто го казват, защото са ми родители и не им обръщах много внимание. Но ето, че дойде един момент, в който сякаш.. прогледнах'' дадох си сметка за моите качества. Осъзнах, че съм умен, интелигентен и красив и че хората, които незнайно защо мислех за нещо повече от мен, всъщност са банда глупаци с голямо самочувствие, без покритие. Това беше и момента, в който осъзнах, че думите на баща ми и майка ми са били една голяма истина :)
И тук започна моята промяна. Реших, че няма да продължавам повече така. Имаше много неща, които ми тежаха, неща, за които не мога да си простя и до ден днешен. Имаше ситуации в моя живот, в които не защитих най-скъпите за мен хора по начина по който трябваше, в моменти в които те се нуждаеха най-много от мен, поради простата причина, че съм се оставял на страха да ме води. Тези моменти аз едва ли някога ще забравя, нито пък ще си простя, защото прошка дори не искам. Те ми напомнят, че живота не е лек и че трябва да се боря с него. Пишейки тези редове, сълзи ми капят от очите. Мразех се заради начина по който постъпих тогава и се заклех, че няма да позволя това да се случи отново, че ще защитавам скъпите за мен хора с цената на собствения си живот!!! И така малко по-малко всеки път когато бях навън с моя брат, семейство или мои приятели аз се оглеждах наоколо, постоянно бях нащрек кога ще се появи някой който иска да навреди на тези така важни за мен същества и аз трябваше да бъда готов на всяка цена да ги защитя. Всичко това комбинирано с думите на моите родители, че трябва да гледам хората в очите и да ходя изправен, скоро превърнаха всеки непознат, в мой враг. Чувствах се не на мястото си ако не ги погледнех в очите, а ако ги погледнех и те ми отвърнеха със същото се вцепенявах, мислех си, че във всеки един момент ще искат да ми навредят. От две години вече такова нещо така и не се случи, но след всяка такава ситуация аз се чувствам тежко и я преживявам цял ден. Това започна в началото на 12 клас. Най-тежката ми година в гимназията, всички други бих казал, че минаха бързо и неусетно и пазя добри спомени от тях. Но тази последна година беше истински ад, едвам изчаках да завърша. Надявах, се че всичко е, защото съм последна година ученик и че всичко ще отшуми щом си взема дипломата и напусна икономическото училище в града ми :) Осъзнах, че студентския ми живот ще бъде едно ново начало и че ще мога най-накрая да създам приятелства започвайки на чисто. И точно така стана :) Никога няма да забравя Първият учебен ден в първи курс. Колегите ми се бяха насъбрали около аудиторията и всички стояха като вкаменени. След като изчаках пет минути в гробна тишина, реших да бъда смел и да се представя първи, след което предложих на всички да се представят на бързо по ред на часовниковата стрелка. Именно тук започна и хубавата част от моята история, защото отказах да се оставя на притеснението - Какво ще си помислят банда непознати ако реша аз да разтопя ледовете? И ето, че докато се усетя вече имах така необходимите ми приятели. Случи се толкова лесно и беше толкова хубаво. Държа се с тях толкова добродушно, спокойно, позитивно и съм сигурен, че никой от тях не предполага какво преживявам. Даже ми казаха, че съм вечно усмихнат, а причината са именно те :), Надявах се че притеснението от това, че съм с тях навън ще отшуми и в интерес на истината имаше известен напредък до момента, в който всичко се срина в началото на януари тази година. Изведнъж се замислих колко лесно е човек да нарани някой, колко лесно от добър човек мога да се превърна в изверг. Вече бях в сесия когато тези мисли избиха. Първоначално се започна със страх от това, че може да ми стане нещо и да бутна някой човек пред рейса или метрото в момента, в който спира на спирката или да взема нож и да наръгам моя съквартирант. Замислих се за минали случки, които са можели да имат различен изход, с който съм можел да опропастя живота си. Тези мисли сякаш надделяха над другите свързани с хората, които искат да ми навредят. И скоро не намирах утеха нито навън, нито вкъщи. Побърквах се. Мисълта че близо до мен има нож или нещо подобно, с което мога да нараня съквартиранта ми ме побъркваха. Получавах сърцебиене, на моменти световъртежи. Мислех си дали да не се метна от 14 етаж на моя блок понеже не исках да нараня никого, а тези мисли не преставаха и не знаех как да се отърва от тях. Взех си изпитите и реших да се прибера в родния ми град при родителите ми, за да им разкажа веднъж завинаги всичко, което ме мъчеше през цялото това време. Никога няма да забравя как им казвам, , Мамо, тате мисля, че имам нужда от психолог'' Още на третото изречение се разплаках, а баща ми и той се разплака заедно с мен. Още на следващия ден посетихме психиатър. Изписа ми лекарства, които пия вече половин година. Бих казал, че имам някакво подобрение, но не мисля, че е от лекарствата, а просто може би защото споделих с близките си. Друго нещо, което ме дерзае и ме гложди, но просто не знам как да променя е отношението ми към родителите ми. От самото начало, в което започнаха и самите симптоми аз започнах да се отнасям към тях много сприхаво, започнаха да ме нервират за всичко, започнах да отговарям на майка ми и на моменти да й държа тон. Смятам, че причината е понеже те ме накараха да се променя и да гледам хората в очите. Може би подсъзнателно смятам, че това е причината поради, която преживях толкова много страдания в последните две години без реално да е станало абсолютно нищо!!! Просто всичко се случва в главата ми. Обичам родителите ми повече от всичко и те не заслужават това, но просто не мога да се държа дружелюбно с тях така, както правя с многото от новите ми приятели. Имам чувството, че ако се държа така и с тях ще е лицемерно от моя страна. Даже започнах да пиша тази тема буквално пет минути след като разговарях с майка ми която тъкмо беше говорила с много известен психотерапевт в родния ми град. Отрязах я с думите, че не искам да се връщам, че самото ми връщане ще ме накара да се почувствам много по-зле отколкото да ми помогне. А тя винаги е заета с работата си, дори и вкъщи, а е отделила малкото от свободното си време, за да се разходи до лекарката и да я попита лично за мен. Попита ме, , аз и баща ти ли сме причината за това да не искаш да се връщаш'' а аз не казах нищо. Не съм сигурен каква е причината, но просто не искам да се връщам, вероятно защото това би събудило много болезнени спомени. Обсъдих го и с психиатъра ми. Казах му че не искам да се държа така с родителите ми, но просто не мога по друг начин. Той ми каза, че правя асоциации, които ме връщат към минали моменти. Наскоро започнах първата си работа и тук резултата е както във факултета - сприятелих се със всички и за по-малко от месец създадох наистина добри приятелства. Но просо не знам как да пренеса това си поведение и към моите родители. Вероятно вътрешно ги обвинявам затова, че ме накараха да се променя. Даже в момента се чувствам отново гадно заради начина по който приключих разговора ми с майка ми преди час. Решихме че от психиатъра ми няма полза. Той само ме наблъска с лекарства и нищо не ме посъветва. Имам чувството, че се нуждая просто от някой, който да поговори с мен. Говорил съм и съм споделил всичко това и със сестра ми тя наистина ми помогна и ми даде ценни съвети, но смятам, че е добре да се срещна и с психотерапевт. Мисля, че сега е и момента да Ви помоля ако знаете някой добър психотерапевт в София, моля препоръчайте :) Иначе в последно време се чувствам по-добре, очния контакт почти изчезна, но все още се чувствам нервен, когато съм с приятели и роднини навън. В очакване съм на първата си заплата тези дни и мисля да я похарча за нещо хем интересно, хем забавно и образователно :) Това беше всичко от мен приятели :) Знам, че стана доста дълга моята история, добре е че все пак съм се вместил в ограниченията(ако има такива) :) Едно голямо Благодаря за всеки, който отдели от свободното си време, за да я прочете. Канех се от доста време, ето че най-накрая се реших да Ви я споделя. Ще се радвам да прочета Вашите мнения. Желая Ви всичко най-хубаво, бъдете добри и се обичайте :) Поздрави!!!!
|
