Споделена история от Тинейджърски |
Който търси приятел без недостатъци, остава сам
преди: 13 години, 8 месеца, прочетена 2615 пъти
Когато за пръв път вдишах въздух, когато проплаках и видях света, когато бях така беззащитна, в тези първи моменти някой ме държеше, някой ми помогна, някой ме обикна. След това започнах да се уча да живея. Да се движя, да се храня, да говоря, да обичам. Винаги нечия ръка ме държеше и когато падах, неспособна да се закрепя на крачетата си, когато не се справях, тогава чувах нежен глас, който пак ме издигаше и ми даваше упора, сила да продължа.
С времето повярвах, че подкрепата е нещо, което светът е длъжен да ми предоставя и това е даденост. Винаги знаех, че като падна, няма да ме оставят на земята. С времето разбрах, че нищо не е даденост и, че всяка подкрепа, любов и нежност трябва да бъде заслужена. Разбрах, че трябва да давам, за да получа. Разбрах, че не съм сама на света и, че някой друг има нужда от моята помощ. Видях, че светът е изграден от отделни личности, които имат право на лична свобода и собствен въздух точно колкото мен, които заслежават упора в тежки моменти, които заслужават усмивка, насърчителна дума или упрек, даден от приятел с любов. Научих думата приятелство, започнах да търся някого, на когото да дам и от когото да получа. Но той не притежаваше това, което трябваше. Не беше като мен. Правеше греши. Мразех го за това. Обвинявах го. Наранявах го. Изгубих го. А мислех, че така добре разбирам думата приятелство...
С времето създадох свои изисквания, според които търсех приятел. Научих се да очаквам всичко да бъде идеално, а в случай, че не е, да се намеся. Да се опитам да променя една личност, която има свой идеали, мечти, страхове, таланти и недостатъци. С тази дума – недостатък, започнах да наричам всяка черта, която не харесвам. Не помислих, че всяка малка частица от картината, изграждаща личността на моя приятел, е толкова важна, че без нея всичко ще се разпадне.
Започнах да мисля само за това – какво не одобрявам, кое се отличава от моята ценностна система. Сякаш забравих, че аз не съм скулптор за да мога да моделирам идеалната за мен фигура. Да махам и прибавям различни детайли, да търся съвършенство. А и какво е съвършеното – не е ли всеки човек съвършен такъв, какъвто е? Нима живота щеше да има смисъл, ако всички са еднакви? Какво щях да науча, въз основа на какво щях да изградя себе си, за определя кое е значимо за мен, кое е грешно, кое е красиво, кое е моя насока в живота? Нима точно другите, различни и уникални не са основата, която ми е нужна? Дали приятел, който не се различава от мен ще ми даде нещо, дали ще ме научи на нещо? Дали ако се постарая да унищощожа недостатъците му, дори той да ми позволи, дори да е съгласен, дори тогава, няма ли да бъда сама?
Постепенно в моя живот настъпваха приливи и отливи, нови истини ме заливаха, ставаха неизменима част от мен, но скоро си отиваха. Други останаха, защото не бяха моментно чувство, а дълго изграждаща се представа за света. Световно известният психотерапевт Хорхе Букай формулира една от най –важните за мен истини простичко, с няколко думи. „Ти си този, който си”. Те не предизвикват силни чувства, звучат лесно, даже смешно, защото никой не очаква една от най –значимите житейски истини да бъде така безцветна, лишена от блясък и засукани изречения. Изглежда толкова лесно да живея според нея. Изведнъж се замислих, дали аз подволявам на хората около мен да бъдат тези, които са и дали ги подкрепям, дали търся тяхната истинска същност или просто ги отблъсквам. Замислих се за толкова болка, изживяна и причинена, от неразбирането на тези думи. Сетих се за недтостъците ти, за това как вчера се скарахме. Ти не ме подкрепяше, отказа да се съгласиш с мен, не беше този, който очаквах. Стори ми се, че си мой враг. Ти беше черен в моите очи. А така и не помислих, че си този, които си. Не помислих, че това означава много неща, с които не се съобразих.
Забравих, че ти не си този, който имам нужда да си. Ти невинаги ми даваш желаните отговори, невинаги се усмихваш, когато искам, невинаги казваш, че съм права, невинаги ласкаеш егото ми. Не си онзи, който ще ми повтори отново и отново колко съм прекрасна. Понякога това изглежда като недостатък, но не е ли това една от причините, поради които си истински приятел? Грубостта на истината не е ли по – хубава от лъжливата мекота на лъжата. Ти не ме ли предпази с трезвата си оценка, не ме ли свали на земята, не ми ли даде после крила да полетя? Ти невинаги си този, който ще постъпи така, както желая, но знам, че винаги в действията ти има обич. С времето се научавам.
Ти се променяш, грешиш, нараняваш ме, но това е най – хубавата част. Аз не искам да променя това, или всяко друго нещо в теб, защото имам нужда от теб. Не искам да те изгубя, не искам да бъда сама. Ти си този който си, което включва всяка лоша черта, всеки недостатък. Не искам да си идеален, а да си човек като мен, който да не ме изостави. Не се сърдя, не съм наранена, защото в нас има нещо силно, само помежду ни, което побеждава всичко. Защото ти обещавам, че то няма да изчезне и болката, тя ще го прави по – силно.
|
