Споделена история от Тинейджърски |
Какво да правя?
преди: 2 години, 1 месец, прочетена 739 пъти
Здравейте, момиче на 14 години съм. Имам един проблем, но дори не знам дали изобщо е проблем. Дълго мислех дали да споделя как се чувствам, но се реших, защото наистина се нуждая от съвет. Миналата година завърших с отличен успех, имах добри резултати на матурите и влезнах в едно от най-добрите училища в града. Ваканцията си стоях всъщи целия юли, излизах само понеделник с майка ми, защото тогава не беше на работа. Друг път ходех сама да си пазарувам, защото скоро отиваме на море с класа, или пък с други приятели. Дойде август, намерих си гадже, той разбира се искаше да се виждаме всеки ден, защото и без това живеехме близо, ходех, но си тръгвах рано, през ден трябваше да си измислям оправдания и да лъжа, защото дори и да бях във ваканция и да нямах друга работа, се притеснявах какво ще си помислят родителите ми, направо пресъздавах какво ще кажат, " не се прибира цял ден, ти не ядеш ли и др подобни". Просто изпадах в ужас, много ми беше напрегнато, дори исках да отида за седмица на село, дори да не харесвам да съм там, само защото не исках да излизам от притеснение. Да не говорим, ако на следващия ден имаше облаци, дори да не валеше си стоях вкъщи. Чувствах се зле, защото го лъгах, веднъж ме попита защо си тръгвам толкова рано и се базикаше, а аз се чудех какво да кажа. По-миналата година това беше болна тема за майка ми, тогава бях по-малка и тогава тя дори не искаше да чува за излизане с приятели, аз се дразнех, защото виждах деца на 10 години сами навън. Дори писах тук. Не искаше да съм след 5 навън, когато се отпусна, защото пораснах малко, можех да стоя навън само за няколко часа, обикновено, ако излезнех в 12, трябваше да съм се прибрала до 3. Лятото, следобяд, към 4 ми звънеше да се прибирам. Тъпо ми беше, защото не излизахме на централно място, бяхме в един квартал, само, че те живееха по-отгоре, на около километър от мен, даже много по-малко. Никога не съм закъснявала. С баща ми никога не сме говорели за излизания, разбира се питах и двамата, винаги той ми даваше да ходя навсякъде, но трябваше да знае къде съм и с кой. Никога не сме се карали за това. Така приключи лято 2022, и да, пропилях го с лъжи и повече време стоене вкъщи. Няколко месеца след края на лятото родителите ми се разделиха, както аз и това момче. Той спря да ми звъни, започна да пише все по-малко. Аз останах да живея с баща ми. Веднъж след училище, се събрахме група приятели, отидохме до мола и се прибрахме в почти 8. Не беше проблем за него, не ме попита защо не съм си дошла по-рано, даже се зарадва, че съм си купила нови неща.
Идваме до днешна дата. Често ме викат да излизам навън, хора, който наистина са ми близки като най-добрата ми приятелка и още едно момиче, с което се сближихме страшно много. Налага се да лъжа и тях постоянно, защото не мога просто да им кажа, че се притеснявам да попитам баща ми дали мога да излезна. Когато майка ми беше с нас, повечето пъти тя питаше. Събота и неделя уча, а той ми каза, че трябва да започна да тренирам (защото искам да стана по-висока) и да не стоя да чета постоянно. За лятото си направихме планове с най-добрата ми приятелка, тя е готова на всичко за мен, а аз постъпвам така с нея... И сега се чудя щом ми е трудно да попитам, какво остава за лятото, тогава ще съм на 15, ще искам да стоя докато се стръмни, но като цяло повечето деца дори сега стоят до 10, 11. Просто се притеснявам за това, което си мисли, мисля, че ми е останала травма, защото когато сестра ми живееше при нас, често се прибираше след 12, постоянно всички се караха. Мисля, че трябва да му споделя как се чувствам, но се чудя дали това е единственият проблем или просто и аз не искам да съм навън, защото сега като се замисля, не съм много ентусиазирана да играя с другите деца.
|
