Споделена история от Тинейджърски |
На 17... Но не като другите
преди: 2 дни, 6 часа, прочетена 219 пъти
Катaрзис на 17.
Ооо да. Възможно е!
Историята ми започна на 25 април 2024. Беше дъждовна сутрин, майка ми настоя да ме изпрати на училище, защото духаше силно. Два дни по-късно – събота, 27 април – усетих болка в дясното ухо (то е по-слабото ми). Болката стана нетърпима и продължи седмица. Това събуди стария, страшен въпрос: Какво ще правим със слуха? За апарати дори не исках да чуя. Срам ме беше. Чувствах се различна. Глупаво, но реално.
По същото време имах онлайн приятелка – Е. – от 2022. Аз винаги първа писах, звънях, тя – студена. Каза ми "страх ме е да те загубя", а после – "има много по-важни хора в живота ми от теб". На 19 май се скарахме защото я ревнувах от нейна близка приятелка. Исках да говорим. Не стана. Просто приключихме.
Лятото не беше почивка. Две поправки – едната я взех от първия път, но по математика ме мъчеше месеци. Напрежението избухна и казах неща, за които съжалявам. Извиних се на групата с момичета, но никой не ме разбра. Направиха интриги, използваха каквото съм казала срещу мен. Намесиха и Е., с която вече не бях в добри отношения. Естествено – включиха я в "сценария".
На 29 август направих изпита. След няколко дни научих, че съм минала и си казах – почивка най-после!
Но не беше така.
Н. (една от момичетата от групата) направи нова група. Каза, че ще я управляваме заедно. На другия ден ме махна без обяснение. Беше добавила в групата едно момче, което ѝ беше съсипало психиката. Опитвах се да ѝ отворя очите, тя – все едно аз съм виновна. После пак ме добави, само защото ѝ писнах.
На 25 септември ми предложиха имплант. Казах "да", само да не са слухови апарати. Всички около мен бяха против. Не исках да ги слушам.
На 11 октомври срещнах нея – жената-вълна – Г. Случи се с гръм и трясък. Не ме събори. Изправи ме.
В един момент осъзнах: тя е единствената, която не искаше нищо от мен, а само да ми помогне да повярвам в себе си. Тя беше човекът, който разби стената, която никой друг не успя. Даде ми нещо по-важно от приятелства, които си отиват – увереност.
През ноември баба ми почина. Трета загуба за по-малко от 10 години.
Е. изчезна завинаги още през декември. Без обяснение. После – извинения, после пак блокиране. Цяла въртележка от емоции, без никакво постоянство от нейна страна. Аз все да давам, тя все да бяга. Последно ми каза: "не ми се занимава с недоразвити същества. "
И дойде декември. Обет:
Край на чувствата. Лед. Никой повече няма да ми влияе така.
На 10 януари сложих апаратите. Г. беше до мен. Гушнах я – неосъзнато, просто така се случи. Погледа ми тогава падна на още по-изморени поглед на В., която работи с Г.
Аз от декември 2024та до април не спирах да мисля за Е.
После Д. ( приятелка от училище) ме остави с “не си ми тип”. Пролетта дойде с тиха болка и мисли, че нищо няма смисъл.
На 16 април минах покрай мястото, където работят В. и Г. Бях отишла да проверя нещо. В. ме погледна и каза:
„Г. е много тежко болна и е на косъм от болница. “
Изтръпнах. Защото вече бях преживяла 3 загуби – леля, дядо, баба. Сега щях да изгубя и човека, който ме беше изправил? Вселената ми шепнеше:
"Щом не искаш да спреш да мислиш за хора, които не ги е грижа за теб, ще ти покажа какво е да загубиш някой, който наистина те е обичал. "
Не загубих Г. Видяхме се през май. Свършихме, каквото трябваше и аз просто я прегърнах. Тя се беше заговорила с мама, но не ме интересуваше... Г. просто успя да стопи 10 години болка, мълчание, страх и викът на онова ранен дете в мен.
И оттогава знам-Тя е вълната, която ме удари... и вместо да ме повали, ме носи. Аз съм вълната и тя е в мен.
Споделям тази история не за да ме съжалявате, а защото знам, че някой някъде ще се разпознае.
Някой, който също е плакал за хора, които не го ценят.
Мълчал, когато е трябвало да крещи.
Преживял твърде много, твърде рано.
И дори този някой да не е на 17 като мен – не си сам.
Болката няма възраст. Но и надеждата също.
|
