Провален живот
преди: 16 часа, 52 мин., прочетена 83 пъти
На 19 години съм и вече трудно мога да се нарека тийнейджър, но въпреки това реших да публикувам тук, защото не намерих по-подходяща категория.

От средноголям областен град съм. В момента съм студент и уча в този същия град. Реално си живея отделно, тъй като майка ми и баба ми са в друг апартамент наблизо.

Да започнем с малко предистория. Баща ми, на 50-годишна възраст, се запознава с майка ми, която е била едва на 25 тогава. Живееше в родния си град далеч от нас. Много скоро след като аз се родих се разведоха, той не се интересуваше много от нас и винаги слушаше майка си и другите си роднини... докато не се разболя от рак и не умря когато бях на 11 години. С майка ми и баба ми съм си прекарал детството не крайно бедно, но определено се усещаше разликата със средностатистическия човек. От рода на баща ми ме мразят заради имоти. Майка ми и баба ми са доста суеверни и твърдят, че постоянно ни правят магии да сме зле.

Най-голямата ми и сигурно безвъзвратна травма преживях в училище, до 7 клас. Бях малко по-луд и правех някои много щури неща. Биех на очи като цяло. Половината клас, да не казвам и повече, измислиха, че съм психично болен и всички ме тормозеха и сигурно всеки ден по няколко стотин пъти ме наричаха психо. Събираха се и колективно ме тормозеха. Били са ме цели групи единодушно и формулираха лъжи, че съм направил нещо, което не съм и учителите им вярваха. От първи клас се започна, но най-брутално беше от 5 до 7. Сега се замислям нещо. Колко голям страхливец трябва да си, за да е нужно да си в група от 10 души, за да тормозите 1?

Както и да е.

След завършването на основното отивам в гимназия. Не са ме тормозили и там, но реално до вчера съм бил малтретиран от бившия ми клас и просто не можах да приема факта, че е възможно някой да ме харесва. И честно казано, сигурно съм бил прав. Никой почти не говореше с мен. Чак накрая завързах някакви повърхностни приятели, с които някой път още излизвам, включително с един от основното, който ме тормозеше заедно с пстаналите, но сега ми се прави на приятел.

Най-скорошният ми значителен тормоз беше от инструктора ми по шофьорски курсове. Постоянно ме обиждаше, удряше и ми крещеше. Сякаш ме беше набелязал като по-лесна жертва. Самият той беше най-точната адаптация на Бай Ганьо, която някога съм виждал.

Идва университет. Отново се оказвам прав, че никой не ме харесва. Но няма нищо. Примирил съм се вече със самотата. Както и с факта, че от всичкия тормоз мозъкът ми изцяло се е реструктурирал, за да се адаптира със свръхпредпазливост. Това, за съжаление, е психическият еквивалент на това да носиш броня и никога да не можеш да я свалиш. Защитен си, но с цената на това, че никога повече няма да можеш да се отпуснеш и да си разкриеш чувствата. Мозъкът се е научил винаги да следи за опасност и винаги да е нащрек. Затова детските години са толкова важни за личностното развитие.

Тъй като нямам приятели, не смятам, че някого ще го изненада това, че никога не съм имал, и сигурно никога няма и да имам приятелка. Но няма проблем. Желанието ми за това отдавна е мъртво. Жена и деца не е нещо, което искам. Но ще бъда честен, изключително много ме ядосват двойките, които се мляскат в университета. Това за мен са просто хора с изключителна липса на интелект.

В последната година събрах всички пороци. Алкохол, цигари, енергийни напитки, наркотици. Не употребявам тежки наркотици, но ми става тъжно като се замисля, че това са единствените неща, които запълват липсващите хормони на щастие в мозъка ми. Не съм зависим физически към нищо конкретно от нещата, които употребявам, но психологически просто се сривам, ако повече от 1-2 дена не съм употребявал някакво психоактивно вещество. Един път се нагълтах с хапчета от аптеката, само и само да не бъда трезвен. Получих аритмии и сърцето ми спираше за достатъчно време, че да усетя как рязко губя съзнание. Много стресиращо беше, но ми е трудно да приема факта, че да завържа разговор с някого ми е по-трудно от това да приема собствената си смърт.

От известно време съм в постоянни екзистенциални кризи и не мога да спра да мисля за смъртта, живота и вселената. Не мога да се убедя, че каквото и да е има смисъл. Всяко удоволствие е просто разсейване от идната смърт и това още повече ме депресира.

Не мога да кажа, че съм добър или лош човек. Някой път наистина имам проблеми с гнева, както и с емоциите като цяло. Не мога да ги изразя. Физически не мога. За последните 5 години сигурно съм плакал не повече от 2-3 пъти. А постоянно се чувствам ужасно. Предстои ми да започна работа в един голям магазин това лято. Сигурно и там всичките ми колеги ще ме мразят. Тъжно е как ще се наложи насила да се накарам да съм усмихнат и весел към клиентите, въпреки че се чувствам по напълно противоположния начин.

Чакам с нетърпение смъртния си ден.