Недоразумението , „АЗ“
преди: 11 години, 7 месеца, прочетена 2011 пъти
Здравейте драги читатели!


Пише ви един объркан младеж...
Реших и аз просто да се изповядам, та да ми олекне поне малко на душата.
Както се разбира от заглавието на изповедта ми, считам се за едно голямо недоразумение.
Логично е да попитате "Защо, се считам за такъв"?
Тепърва предстои да уточня.


Значи, още от идването си на тоя свят, мисля че съм просто една грешка.
Първо, родил съм се с някаква отворена рана вьрху главата. Половината ми глава е зеела буквално.
Докторите са казвали още тогава, че трябвало да ми се бият някакви инжекции за да се затвори самата ми глава, тъй като това можело да създава някакви проблеми за по нататък.
Хубаво, обаче подобни инжекции така и не са ми слагали.
С течение на времето, главата ми полека лека е почнала да се затваря и това нещо се оправило.
Другия факт е че когато съм се родил, не съм искал да ям почти. Притеснявали са се какво става с мен.
Освен това при излизането ми на бял свят, аз съм бил само с един тестис.
За тези които не разбират какво е тестис, това на прост език казано, значи - с едно яйце.
Другия ми тестис, е бил заседнал някъде в стомахът ми и просто не е слязъл надолу към торбичката.
Тия от лекарския състав, са искали още тогава да ме оперират обаче майка ми естествено не е позволила, тъй като подобна операция на току що родено бебе, крие големи опасности и дори риск за живота.
От там, криво-ляво, пооправил съм се, почнал съм да раста, но самото ми детство беше изпълнено с трудности.. винаги е било.
От малък, понеже родителите ми никога не са се разбирали, като цяло съм израстнал при майка си и баба си.
Баща ми и неговия род, са типични панаерджии.
Години наред, той (собственият ми баща) налагаше жесток побой над мен, тормозеше майка ми, ходеше по курви. Всичко беше няк'ва каша.
Така израстнах с тея проблеми.
В даскало бях тормозен... Целия клас ме обиждаха, подтискаха ме и всеки път когато удареше звьнеца и настъпеше междучасието, аз се чудех къде да се покрия, понеже ме беше страх и не знаех какво ме чака.
Така.. изминаваше година след година, а аз ставах все по зле. Растях адски подтиснат и затворен в себе си, имах адски срам и едновременно страх да направя каквото и да било, да кажа каквото и да било...
С две думи - пълен блокаж.
В нас имаше големи проблеми. Вуйчо ми пиеше и ни тормозеше години наред, баща ми идваше и дигаше скандали, брат ми (който се роди когато аз бях на почти 5 г. ) израстна разлигавен и циничен понеже откак дойде на тоя свят, цялото внимание и всички грижи отиваха само към него.
Вьобще... не можех да си представя как живея и какво се случва. Затварях се в стаята си и започвах да пиша в дневничето си плачейки. Нещо в сърцето силно ме стягаше, чувствах се мъртъв отвьтре и умирах все повече, с всеки изминал ден...
Не получавах разбиране от никъде и никого.
С течение на времето, започнах да се задъхвам дори докато стоя.
Чувствах напрежение и непрекъснати панически мисли.
Усещах чувства на страх и тревожност. И това беше системно...
Започнах да сънувам страховити кошмари нощем и винаги когато се събудех от сън, вместо отпочинал, аз се чувствах разбит и премазан... Сякаш изобщо не съм спал.
2-ри клас бях, когато се решиха и ме заведоха при психолог. От консултацията с него, се установи че имам диагноза - страхова невроза. Пиех някакви лекарства известно време, но от тях така и не намирах ефект, а само ме приспиваха.
Това ми състояние продължаваше да се влошава... Тормозът в училище продължаваше, лигавщините на брат ми у нас, продължаваха... Пиянските истории на вуйчо ми - също продължаваха.
Години наред баща ми шантажираше майка ми със заплахи и тя пак ни водеше при него, но не издържахме там повече от няколко дни. Той беше ужасен. Освен всичко, той ме пребиваше до посиняване, тъй като каквото и да станеше у нас, все другите бяха невинни, а аз отнасях побоищата и вината за всичко...
Всичко това ме сриваше и ми се отразяваше негативно, и вьрху преценката и вьрху съзнанието вьобще. Чувствах се и изтощен физически.
6-ти клас когато станах, решиха да ми се направи тази операция относно тестисът.
Решиха така, понеже мислеха че лошото ми здравословно състояние и отпадналостта която чувствам, се дължат на това нещо и ако се извьрши тази операция, аз съм щял да бъда по добре...
Хубаво... операцията се извьрши. Преживях ужас в болницата. След операцията, се оказа че са отстранили вьпросният тестис, тъй като бил негоден и вероятността да се породи раково образувание от него, била доста голяма.
И така... след това, периодът ми на вьзстановяване беше бавен и мъчителен.
Месеци не можех да се движа, бях като труп.
Освен всичко, след тази операция не само че не се оправих, ами и се травмирах още повече.
Кошмарите на сън зачестиха, както и имаше дни и нощи в които изобщо не можех да спя...
Отделно, понеже аз винаги съм бил страшно слаботелесен, та, от операцията насетне, свалих още повече килограми и буквално си бях кожа и кости.
Както и да е... След това, настъпваха проблем след проблем, ужас след ужас. Осъзнавах все повече че съм негоден за нищо. Градът където израстнах, всички ме мразеха, подиграваха ми се... Когато и да ме видеха, аз бях подлаган на унижения. И всичко това, просто защото усещаха страхът ми, болката ми, или не знам... не разбирах причината и единственото което си обяснявах, беше че явно хората са се изродили и човек за човека е станал вьлк. Това беше моето логично обяснение.
Така израствах трудно и болката ме скапваше. Това беше и причината, след 8ми клас (който едва завьрших), да престана да уча. Просто вече не можех... Исках да умра и си го повтарях постоянно. Не намирах мястото си в живота, не знах какво да направя... Тежеше ми всичко, както положението в нас, така и неразбирането на семейството ми... също така и това че бях мачкан, слаб и т. н. Искаше ми се просто да ме няма.
Естествено, след това имаше проблеми с баща ми, разправии, заплахи... Няма какво да се впускам в обяснения, но беше някакъв ужас.
В крайна сметка, от там насетне нещата ставаха все по зле.
С всеки ден, аз губех все повече надеждата си за живот...
Превьрнах се в отшелник, мрачен и подтиснат който проклинаше живота си, семейството си, хората, света... Всичко...
Просто, не виждах дори едно положително нещо, за което си струва човек да живее.
Когато станах на 18, най сетне майка ми се реши да се разведе окончателно с баща ми...
След дълги години на раздели и прибирания, след дълго време на търпение и гнет, тя най-сетне взе правилното решение. Каква полза обаче, след като моята психика беше разрушена, нейната също..
Тези години, бяха погром над цялото ни семейство, а баща ми само се обаждаше и отправяше заплахи. Заплашваше че ще ни убие, че ще ни изколи... казваше че сме били длъжни да правим каквото той каже. И след като разбра че вьзможността да завьрша образованието си, се провали, той каза че се отричал от мене, че съм бил срам за цялото семейство, и всякакви такива подобни неща. Той обаче, както и останалата част от семейството ми, никога не ме попитаха каква е причината за всичко това, какво изживявам.
Те ме гледаха как се топя, и не им дремеше.
След това, абсурдите продължаваха...
След заплахи, караници и какво ли не, съм се принуждавал да бягам от нас..
Спал съм по пейки и паркове, гладувал съм и какво ли не е било...
Всичко това, което описах, е само частица от проблемното ми, вероятно излишно съществуване.
Историята е дълга, но няма да се впускам в излишни подробности.
Исках просто да споделя накратко за какво става вьпрос, защото просто ми тежи ужасно.
В момента съм на 24 години... Навьрших ги преди месец и нещо.
Теглото ми е едва 50 -53 килограма. Страшно слаб съм, което естествено ме комплексира допълнително.
Освен всичко, имам и други недъзи, някои от тях вродени, други може би в следствие на всичко преживяно.
Например, имам голямо окосмяване по срамните части, по краката, както и по лицето...
То, не че е кой знае какъв проблем... Всеки би казал че има брьсначки, но вьпросът е, че само след седмица някъде, окосмяването започва пак..
Ноктите на ръцете ми, винаги щом започнат да растат, са някакви груби, ръбати и ме дразнят.
Кожата под края на самите нокти често се нацепва, става груба и отвратителна и когато пипна нещо започва да дращи... а това ме вбесява. Винаги щом си режа ноктите, се налага да режа и части от самата кожа по пръстите...
Почти не спя, често будувам нощем. Трьшкам се насъмнало в леглото като труп и започват кошмарите.
Ставам, и често съм с болки в главата, плюс и изтощение. Впрочем, от малък си имам проблеми с главоболието. Глава започне ли да ме боли, е имало случаи в които съм викал от самите болки.
За жалост нямам здравни осигуровки, социално слаб съм, семейството ми е на ръба на мизерията... Не мога да отида и на лекар. Освен това имам фобия да говоря с хора, имам фобия и страх от лекари, от игли и сякакви подобни неща.
Плюс това, преди около три години и половина, майка ми прибра в къщи един мъж който уж беше свестен, но после се оказа пълен боклук. Набута ни в заеми, направи куп проблеми и майка ми просто се заблуди... Вьобще, пълен хаос.


Преди години, когато бях по малък, си спомням че ходех да цепя дърва, да копая градини, както и други работи правех за да изкарвам по някой лев... поне някакви дневни пари.
Сега обаче и това не мога да правя, А то и няма работа.
Плюс това съм без образование, слаб и с психически разстройства... без никаква квалификация в каквато и да било сфера, не знам какво и бих могъл да правя..
Единствено знам, че се нуждая от спешно лечение, може би психо терпаии, не знам... Вероятно от това имам нужда за да мога да се стабилизирам и да започна живота си на чисто... Ако изобщо е вьзможно това, макар че силно се съмнявам...
Само че, аз не мога да си осигуря лечението понеже съм беден като просяк.
Имам и тотална дезадаптация, постоянно си мисля че нещо лошо става или ще стане. Често имам треперения по тялото, ускорен пулс и т. н. А попадна ли сред хора, тотално се сдухвам и сякаш спират в мен всички процеси. Не знам нито какво да кажа, нито кое как да направя, абее - пълна блокация. И това нещо, доколкото знам е много сериозно и трябва да се лекува, тъй като създава проблеми в целия живот на човека.

Това е цялостната картинка, на Недоразумието - „АЗ“.
Просто, не пожелавам на никого да е като мен.

Е, не отричам... Имам си и няколко положителни страни, но жалкото е че не мога да ги реализирам.
Една от положителните ми страни е, че винаги съм бил Различен.
Не съм някакъв извратеняк, алкохолик, побойник, използвач или нещо от сорта. Винаги съм се дразнел на насилниците, на садистите и на тези които само използват хората. Винаги в душата ми е имало някаква съвест.. Винаги съм искал да обичам истински, да се раздам за някое мило създание, което просто да ме оцени заради това което съм...
Никога не съм гонел някакви интереси!
За мен, телесното и материалното са просто част от човешкия живот, но не за тях трябва да живее човек. Мисля че, само този който залага на душата и който е истински, той е много по богат от всички други.
Това е моето виждане над нещата... Просто, аз не съм като другите.

Често пиша... стихове, есета и статии, за това което чувствам в душата, за болката, за мечтите, за тооолкова много неща...

Спомням си, преди 4-5 години имах приятелка... за кратко време. И то стана съвсем случайно. Просто един познат (който в последствие се оказа демон в човешки образ), ме беше запознал с едно момиче. Тя беше от ромски произход... Впрочем, сега не мога да си представя как съм могъл да имам нещо общо с подобно момиче, но.... може би от прекалената жажда която имам в душата си за момиче, просто импулсивно се хванах като удавник за сламка, и точно така се случи..
Та, запознахме се... Аз бях като втрещен, но тя, някак успя да ме накара малко да се отпусна. Срещахме се няколко пъти, бяхме седнали на една пейка и си говорехме... целунахме се. За прьв път изпитах чувството, това толкова прекрасно чувство да държиш момиче в ръцете си и да усещаш как бие сърцето му... да го докоснеш, да го целунеш, да почувстваш допирьт от тази сладост... Беше толкова красиво.
Е, разбира се, както казват мъдреците - "прекалено хубаво, за да е истина"... Вярна е тази пословица.
Не след дълго време разбрах ужасни неща за вьпросното момиче. Лъгала ме е, ходела е и с други. Нагли цигани ме спираха по улицата и ми се подиграваха, казвайки ми как са спали с нея и какво са правили...
Бях съкрушен...
Бяхме се скарали тогава с нея...
Аз вьрвях по улиците и плачех... Не знаех къде се намирам. Чувствах се по разбит от всякога.
А тя по месеци, заминаваше за някакво село при майка си, понеже нейните родители също са разведени.
Не се обаждаше, изключваше си телефона, аз нямах никакви вести за нея. Откачах през цялото това време. Бях изпотрошил всичко в стаята си, бях си нарязъл с ножче целите ръце... спрях да се храня, бях се разболял буквално, заради нея...
После, тя се врьщаше след месеци.... държеше се така сякаш нищо не е било.
А аз просто бях като кученце, което тичаше след нея и вярваше дори на лъжите и... бях станал за посмещите дори на циганската общност, бях под подбив... но я обичах. Кълна се че я обичах... толкова силно, както нищо и никога не съм обичал... Правех какво ли не! Дори бях отишъл един ден, утрепах се с последни сили от работа... Събрах пари за да и взема сребърен пръстен и да и го подаря за рождения ден... Така и се случи. Бях на 8мото небе, защото никога до сега не бях предполагал че ще изживея нещо подобно.
Тя също беше адски щастлива... но не за дълго.
И така, в крайна сметка нещата ставаха все по сложни. Месеци наред аз бях като в шок, почти година ми трябваше докато успея така да се каже, да я прежаля. Но раната в душата ми, си остана. Скъсахме окончателно след поредните нейни лъжи и какво ли още не... И от тогава не се и видяхме повече.
А преди това щяха да станат още по ужасни неща, боища и такива работи... Бях се толкова побъркал, че направо бях взел решение да дупча всеки който само се осмели да я доближи или да и направи нещо... Дори си взех нож, специално за тази цел.
Пълна трагедия си беше.
А беше толкова красиво през първата седмица след като се запознахме. Тези няколко дни ще ми останат в съзнанието докато съм жив.

Това е единствената реална врьзка която съм имал...
Честно казано донякъде съжалявам, донякъде се радвам.
Но никога не съм бил фен на многообразието и на многото врьзки!
Не съм фен и на флиртовете за момента.
Мразя такива неща.
Винаги съм смятал, че е по добре да си имал една единствена любов, но такава, за която двамата да сте били готови да умрете един за друг. Любов, с която да живееш вечно... А не просто за мига, или за ден-два!

Като цяло винаги ми е било мечта да се раздам за момиче.
Изпитам респект пред думата - „ЖЕНА“, и бих дал всичко от себе си, стига просто да виждам че това си заслужава.

Иначе, съм имал доста интернет, както и телефонни любови...
Разбира се, рано или късно тия любови са се сривали и просто са ме предавали... Ревал съм с глас, за момиче от нет-а. Бил съм пред самоубийство. Просто всички тези неща съм ги изживявал истински, от душа и сърце, без преструвки, без фалш и такива неща. Изживявал съм ги, просто защото наистина съм ги чувствал...

Дори сега в момента, от почти 3 години си пиша и говоря по скайп с едно чудесно момиченце, което толкова много си обикнах... Верооятно за повечето хора това би прозвучало смешно или невьзможно, но моето сърце и моят разум знаят най-добре, че привьрзаността която изпитвам към вьпросното създание, е факт!
Сега, тя е смисълът на моя живот!
Аз съществувам и все още се боря, само и единствено защото съществува ТЯ.!!!


Сега, когато се замисля над всичко станало, си давам сметка че може би така е трябвало да се случи, за да може да срещна създанието което обичам в момента.
Създанието, което ми дава радост и осмисля животът ми.


Единственото, заради което често плача, страдам и ми ридае душата... Това е че не виждам път, не съзирам посока, не виждам как да се измъкна, как да се отърва от мракът, в който сякаш черна прокоба ме държи, вече толкова много години...

Често съм мислил за самоубийство, обмислял съм го доста сериозно.
Проблемът е че и това не знам как да направя, понеже се страхувам от болката...
Ако знаех начин, как да сложа просто край на безполезното си съществуване, просто щях да го сторя..
Обаче не зная...
И от това боли.


С тези проблеми които имам, цялата тази обърканост в мен, всичко това се явява като спирачка, желязна спирачка, която ми пречи в живота... Спирачка, която парира действията ми... Така ще загубя всичко, ще загубя това което обичам, заради което дишам... ще ме погуби мракът и този затвор, в които съм заклещен вече 25-та година...


И тогава... Тогава просто няма да има друг път пред мен, освен просто да се грьмна.



АЗ... НЕДОРАЗУМЕНИЕТО.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 11 години, 7 месеца hash: 0cbbeb69d0

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Вярвай в себе си! Ти го заслужаваш!

 

...

преди: 11 години, 7 месеца hash: f31a390400

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   Много ме трогна историята ти, винаги има нещо, за което си струва да се живее, остави миналото назад, гледай бъдещето, може би така е трябвало да се случи, Бог изпраща трудности на онези, които могат да се справят с тях и на онези, които обича. Всичко ще се оправи, мисли за хубавите неща, които те очакват, намери го това момиче, което ще те приеме такъв какъвто си, и ще бъдеш щастлив. Има такива момичета, дано и това за което споменаваш да е такова. Вярвай в себе си, всеки ден си повтаряй, че от тук нататък те очакват само хубави неща и ще успееш, вярвай ми. Намери си някаква работа, отдай се на някакво хоби, мисли позитивно и ще видиш, че си струва да живееш дори и за най малките неща, можеш да се справиш, вярвам че ще успееш. Пожелавам ти най голямото щастие на Земята.

 

...

преди: 11 години, 7 месеца hash: 8d1c28b3df

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   Аз съм момиче на 15 години. Твоята история просто ме разплака. Животът ти не е бил лек :/ НО Първо:Стилът ти на писане е невероятен, ако не живееше в България, където поради бедността ни е трудно да оценяваме изкуството от теб би излязъл прекрасен писател. Установила съм, че често хората, които не са от отворените, модерните "готините" в очите на мнозинството често са кухи отвътре и тяхното самочувствие е без покритие. От друг астрана дълбоките хора рядко се чувстват достатъчно добри, просто защото те не спират своето развитие и усъвършенстват себе си, а и са исктрени и не могат да парадират с неща, които не са пълната истина. Виж се с това момиче/ако не си се виждал де, но останах с впечатлението че не си/, след толкова време общуване по интернет наистина е добра идея. Вероятно се притесняваш-спомена, че се страхуваш от общуването, вероятно след това, което ти се е случило с бившата ти е трудно отново да се довериш, но поне опитай-тя ще разбере/надявам се/ Опитай се да прогониш някои мисли от главата си, това ще ти помогне. Не казвам че е лесно, но например се въздържай от определения на себе си като "недоразумение" и се опитай да наблегнеш на своите добри страни. Личната самооценка оказва огромно влияние на начина по който те виждат другите хора. Както каза номер 2-намери си хоби, страст която да те кара да се чувстваш по-добре. Бих ти препоръчала и някакъв спорт-дори да е просто тичане по малко и някакви раздвижващи упражнения. Не само че ще се чувстваш по уверен заради евентуално по-здравото тяло, а и движението влияе на ендорфина-повдига ти настроението, освобождава те от лошите мисли, успокоява те. Харесва ми начинът по който разсъждаваш за жените-това е нещо, което една истинска, уважаваща себе си жена би оценила. Важно е обаче да внимаваш да не те хване някоя използвачка-срещат се и такива, за жалост, която да се възползва от твоя характер за лична изгода. Няколко цитата : "Трудното детство прави интересни хора" "Лесният живот не учи на много" Други идеи, които бих ти препоръчала са медитацията-има клипчета, които ти помагат да се научиш, а и не ти трябват пари за това. Може да потърсиш и духовна литература/отново има и в интернет/-Вдъхва ти сила да виждаш позитивните страни на живота инадежда за по-красиво бъдеще. Освен това, ако разбира се не подходиш песимистично към тях, могат да ти дадат обяснение за някои неща, да ти покажат логиката в объркания живот. Препоръчвам Петър Дънов, макар че познанията ми относно неговото учение са по-скоро индиректни-родителите ми и техни приятели са ми разказвали, но всичко звучи доста логично. Късмет, продължавай да се бориш и дано да сполучиш по-нататък-Мисля че го заслужаваш.

 

...

горе^

преди: 11 години, 7 месеца hash: 8d1c28b3df

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   И пиши отвреме-навреме за развитието на историята ти, развълнува ме...

 

...

преди: 11 години, 7 месеца hash: b95a4bb61f

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

5.   братле, като по-голям от теб ще ти кажа няколко неща: Ти не си виновен за нещастния старт в живота и липсата на подкрепа в семейството, но човек, който не уважава себе си не може да очаква и другите да го уважават, както и да намери мястото си сред хората - затова престани да се вайкаш, знам че е трудно но се стегни и почни да гониш интерсите си в живота. За да те обиждат в училище ти си им позволявал да го правят, накрая си стигнал до там че да спреш да учиш, знаейки че това ще те обрече на глад! Видяло се е че никой няма да ти помогне, ами помогни си сам! Виж в интернет има ли институции, които помагат на такива хора, за наркомани има, може и за теб да има. Ако няма, помогни си сам - като начал оспри да се самосъжаляваш, като си окосмен, ше се бръснеш, като ти е груба кожата - има крем здраве... Има вечерни курсове - заварши си училището, не си прекалено голям за това, намери си работа, макар и нископлатена, ако ще и чистач да си, срамна работа няма. Намери си приятел, момиче, момче, няма значение, въпроса е да се социализираш. Смени атмосферата ако ти вреди, отиди на квартира ако у вас е тежко, или се опитай да промениш това, което ти пречи. Нищо няма да се промени от самосебе си ако сам не се опиташ да го промениш! това е от мен, дано съм ти помогнал с нещо.

 

...