Споделена история от Измислени истории |
Защо аз?
преди: 11 години, 11 месеца, прочетена 7812 пъти
Казвам се Изолда Нютон Харисън, бях на 16 години. Бях със черна коса, дълга до кръста и имах бретон. Кожата ми беше бледа като на вампир- обожавах ги! Очите ми бяха зелени- много ярко зелени. Не бях висока, но бях силна и много хитра и умна. Обичах да нося тъмно лилаво и черно. Скоро ще научите, че бях бунтарка за това ще ви кажа: Не съдете книгата по корицата! Аз съм от малка ферма в Америка. Учех в местното училище и можех да се похваля с това, че бях бунтарката на класа. Не, даже на училището! И се гордеех с това! Всеки ден ме гонеха от час или аз бягах от училище, когато бях на кеф. Бях бунтарка от първи клас, всички се бояха от мен- дори и учителите.
Може би се питате: Защо не са я изгонили от училището? Е, отговорът на този въпрос е, че баща ми беше кметът на... хм... селцето. Ха, дори той се страхуваше от мен! Разрешаваше ми всичко, ходех където и когато си поисках, прибирах, се когато си поисках. единственото, в което ме ограничаваше- бяха парите. Що се отнася до майка ми, тя е умряла при раждането ми. Казваха, че приличам на нея. Тя е била като мен- готик и бунтарка, но аз никога няма да допусна нейната грешка- да се влюбя.
Споменах ли, че обожавах бойните изкуства и бях много добра в тях. Тренирах много, но най- много имах време за каратето. За разлика от училището, при тренировките бях редовна, тъй като през деня не бях особено заета- сещате се.
А сега по същество. Ето каква е моята история.
В един нормален септемврийски ден бях на училище, не защото ми се ходяше, а защото нямах какво да правя. както винаги, седях най- отзад и си говорих с най- добрата си приятелка- Ракелф (или просто Роки, Рокс и други), когато г-жа Мадисън каза:
- Изолда! Вън от стаята! И не ме питай защо!
-Ок. Защо аз? - попитах я, а Роки се изсмя.
- Защото говориш, бунтуваш се и си пълна с неуважение!
- Защото говориш, бунтуваш се и си пълна с неуважение! - повторих с изтънен глас. Обичах да изнервям учителите, да губя времето на класа и да съм иронична.
- Не повтаряй всичко, което казвам!
- Не повтаряй всичко, което казвам! - повторих отново, но тогава не бях много в настроение, което беше странно, така че продължих- Както и да е. Излизам.
Събрах си нещата, метнах си чантата на рамо и се изнизах съвсем бързо. Чувствах се странно. Не можех да го обясня, но имах чувството, че днес ще се случи нещо, нещо лошо. Ех, през целия ден, нищо не се случи. Първо се прибрах, оставих нещата си и излязох. Обикалях селцето и слушах многото възклицания на жителите на мястото.
- Това е дъщерята на кмета Харисън. - рече един.
- Толкова прилича на майка си. - обади се друг.
- Да, има косата и очите на майка си, но съм чула, че е наследила уменията си от баща си. - съгласи се първият.
- Ммм...
- Да, не си ли чул? Не знаеш ли, че Джонатан Харисън е бил преди инструктор по карате?
- Не. Не може да бъде! Та той е толкова хилав! - възкликна незнаещият събеседник.
Не бях разбрала, че съм се заслушала, седейки на едно място. Окопитих се и ги оставих да си говорят зад гърба ми.
"Не знаех, че татко, скучният кмет, е бил инструктор по карате. дали ако го попитам ще си признае? "
Бях потънала в размислите си. Разсъждавах над чутото. Толкова бях погълната от мислите си, че бях загубила представа за времето. Телефонът ми ме изтръгна от мислите ми. Вдигнах го.
- Къде си Из? Ще дойдеш ли до базата? - беше Роки, базата беше една срутена къща- много стара, бяхме я обзавели със стар диван и много свещи. Там имаше условия за изкарване на една нощ. Знаех го от личен опит, но това е друга история.
- Разхождам се. Днес няма да дойда. Научих нещо за баща си и искам да разбера дали е вярно.
- Ок. това й харесвах на Рокс- не любопитна. Все тая. Предпочитам мълчалива и незаинтересована, пред това някоя бърборана да ми бърбори и да любопитства.
- Благодаря. Чао. - казах.
- Чао.
През остатъка от деня, бях на компютъра, в стаята си. Общо взето, нищо странно не стана. Малко се разочаровах.
Щом баща ми се прибра аз отидох при него и го попитах без увъртания. Той беше в кухнята.
- Вярно ли е че си бил инструктор по карате?
- Да. Точно тогава срещнах майка ти. - отговори той тъжно.
- Защо вече не си? Защо не ми каза? Можеше ти да ме тренираш, вместо да плащаш пари. - изрекох на един дъх.
- Когато си влюбен правиш всичко, а и майка ти искаше да се запишем на... няма значение. Не ти казах, защото мислех, че ще го сметнеш за невъзможно, защото- цитирам: "Той е толкова хилав! ". Да можех, но нямах време. Съжалявам.
- Нищо. Благодаря, че ми отговори. - усмихнах се.
- Ще приготвя вечеря, искаш ли пиле? - баща ми беше магьосник в кухнята.
-Да.
След един час вече бяхме на масата. Джон (така го наричах понякога) започна да ме разпитва както никога до сега.
- Как мина денят ти?
- Както обикновено- говорех в час с Роки и ме изгоиха. странното беше, че не бях в настроение и се разхождах, когато чух двама старци да ни обсъждат. - предадох му разговора, който дочух и той поклати глава. - А как мина твоят ден?
- Знаеш. Скука в офиса.
- Аха.
- Знам, че съм скучен, но кажи ми ако искаш да направим нещо заедно- като семейство?
- като семейство не. - казах с игрива усмивка на лице. - Като треньор и ученичка да.
- Ок. Стига са сме заедно.
- Така, кажи ми в колко часа и къде?
- Ами да кажем към десет в предния двор.
- Ок. - станах, оправих се за лягане и заспах.
На следващата сутрин станах в девет часа. Оправих си косата, като я вързах. Сложих си тениска на любимата ми метал банда, обух черен клин и сложих тъмно лилавите си кубинки. Щом закусих излязох на двор. Там ме чакаше баща ми обут с дънки. Зяпнах го невярващо, как щеше да играе с тези джинси?
- Облечи се. Студено е. - посъветва ме той.
- А ти си сложи нещо по- разтегливо. - отвърнах аз.
- Всеки с вкуса си. на мен дънките са ми удобни.
- Ок. Момент. - отидох, взех си черното яке, което беше много удобно за удари и ритници и се върнах на сега бойното поле.
- Е, ще тренираме или ще се бием. Аз лично предпочитам второто. - попитах го, а на лицето му грейна палава усмивка като на дете.
- Второто, но имам въпрос.
- Кажи. - подканих го.
- Само карате ли ще ползваме или от всички бойни изкуства, които знаем?
- От всички. И недей да ме щадиш. - предупредих го.
- Ок. Няма.
И той действително не ме щадеше. Нанасяше изумителни удари и избягваше момите. Е, естествено, че успявах да нанеса някой друг, но те бяха незначителни в сравнение с неговите. Но по едно време се окопитих и хукнах към най- близкото дърво.
Това действие го изненада и той не можа да реагира навреме. Целта ми беше да се засиля до дървото, да го изкача бягайки и после да нанеса решителен удар. Така и стана, аз бягах към дървото изкачих го до короната и после се обърнах като замахнах за ритник във въздуха, като се превъртях. Ударът сполучи и с едно-единствено движение баща ми се оказа победен. След това аз се приземих на земята без да падна. Всичко стана за секунди.
Отидох до мястото, където беше Джон и му помогнах да се изправи.
- Браво. Ти използваш по малко от кунг фу, карате, нинджа изкуство и кик бокс. - похвали ме той.
- И ти не беше зле. - отвърнах на свой ред.
По едно време телефонът ми иззвъня в джоба и аз се извиних с поглед на баща си отдалечавайки се. Беше Рокс.
- Из! Не ми пука какво правиш! Искам веднага да дойдеш е базата, за да ти кажа какво се случи днес! Ще паднеш!
- Ок. Идвам. -върнах се при баща ми и казах- Отивам при Рокс. Не знам кога ще се върна.
- Ок. Чао.
-Чао. - отвърнах и тръгнах.
След близо половин час, аз бях в базата. видях Рокс на дивана да играе някаква смотана игра, колкото да запълни времето.
- Няма да повярваш какво стана днес! Едно ново момче дойде от друго село. Разказа ни, че много обичал да бъде дежурен и че при него учениците никога не бягали или закъснявали. След като г-жата му разказа за теб той се съгласи да е но-стоп дежурен, за да не бягаш. Той беше със Бяло- руса коса и ярко сини очи. Беше 20см по висок от теб. - Така аз съм 1, 60 следователно той е 1, 80. - Много е секси и...
Тя продължи да го описва, а аз разбрах, че премълча нещо, така че казах:
- Рокс. - започнах укорително- Какво премълчаваш? изплюй камъчето!
- Добре, но не се ядосвай. След като г-жата му се изповяда той каза, цитирам:"Обичам да въдворявам ред сред бунтарите, особено сред готическите бунтари. Не влагам насилие, но понякога ги притискам или ги премятам през рамо като чанта. " През цялото време на лицето му играеше някаква хитра усмивка, а когато каза готически гласът му изразяваше отвращение.
- Ами, както казвам, всеки с мнението си. Но утре ще дойда, за да го видя дали ще успее да ме задържи в класа.
- Ок. А сега ми разкажи ти какво прави днес?
Аз й предадох историята. После тъкмо щях да я питам как е името на новия, когато един прилеп профуча покрай нас и продължи да лети над главите ни. Рокс се сбогува с мен и тръгна, защото се страхуваше, а аз останах, защото исках да разгледам прилепа. Да, във селото има много, но прилепите са със черни очи. А има ли прилепи със ярки сини очи?
* * * * *
Беше единадесет часа и аз си легнах. На сутринта отидох на училище. В първия момент си мислих, че си въобразявам, но после се уверих, че съучениците ми си говорят за мен. установих от къде идват разговорите и им хвърлих кръвнишки поглед. те веднага спряха.
- Хей, Из, какво става? - беше Рокс.
- Пф, нищо интересно, само си шушукат. - момичето се настани до мен. - Хм, смятам да си ходя. само дето станах.
-Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ. Не ти препоръчвам.
- И защо? Въпросният дежурен го няма.
- Да, защото отиде до тоалетната. И той е човек, нали?
- Все тая. искам да се наспя. Чао.
- Както искаш. - каза Рокс и вдигна ръце в знак, че се отказва.
Облякох се и метнах чантата си на рамо. Тръгнах към вратата и за малко да се блъсна в една фигура пред мен. не вдигнах поглед, за да видя кой е. Знаех, че е новия.
- Разкарай се от пътя ми. - казах грубо и го бутнах, за да мога да мина. Вървях бързо и явно го бях изненадала, защото той не ме последва веднага. Но след пет минути той бягаше след мен. Обърнах се на време, за да избегна ръцете, протягащи се да ме хванат, но не успях.
- Значи ти си готическата изцепка, а? - попита той, без грам чувство в гласа си. Отново не го погледнах.
- И какво? Какво ще направиш? Ще ме метнеш през рамо като раница? - попитах иронично, но май не трябваше да подценявам човека. С лекота ме взе и ме метна така, че краката ми бяха отпред а главата ми отзад.
- Не ме подценявай. - каза той, този път злорадо.
- Не съди книгата по корицата. - прошепнах и в този момент го ритнах с всичка сила. Изтласках го на зад, а аз се приземих на колена. Не ме заболя. Свикнала съм. Взех чантата, която бе паднала на пода и тръгнах, но този път по-бързо. Но не бягах.
Той отново ме последва и този път изви ръцете ми и ме притисна с тялото си до стената. "По- дяволите, дребния ми ръст! "
- Внимавай с кого се занимаваш, ей. - предупреди ме той. - И ти недей да съдиш книгата по корицата.
Наистина, не можех да се движа. Нямаше изход. Беше безнадеждно, когато ми хрумна идеята. Та аз съм момиче! Извърнах си главата, достатъчно, за да виждам брадичката му и казах:
- Може да съм готик, но съм и момиче. - с тези думи аз се надигнах и го целунах. Целувката го изненада и отхлаби хватката си, което ми позволи да го сритам в главата 3 пъти и след това си взех чантата и дим да ме няма. Този път не ме последва.
Щом се прибрах, първо описах в дневника си случката с дежурния, после седнах на компютъра. След няколко часа във фейсбук и скучно разглеждане на снимки видях, че са ме отбелязали в няколко публикации. Всички те бяха за мен и дежурния. Леле много бързо се е разпространила случката.
Една от публикациите, която бе от Холи- най- срамежливото момиче в класа, което много се отваря в нета, гласеше:
" WOW! Разбрахте ли, че Из Харисън (така се пишех във фейсбук) все пак успя да избяга дори след като Джеймс Старк (явно това беше фейсбука на новия или се казваше Джеймс и фамилията от една книга, или беше фен на Джеймс Старк от "Училище за вампири", или беше истинския Джейм Старк, което е невъзможно) се опита да я спре. Той се върна без драскотина, но твърдеше, цитирам: "Това е най- буйното момиче, което съм виждал някога. Когато я хванах и я метнах на рамо, тя буквално се изтласка, превъртя се и ме изрита. А щом я притиснах към стената, тя ме изигра. " Браво момиче! Ти си невероятна. Със сигурност той е най- силното момче в класа, а ти си го победила. А как го изигра, защото той не каза? "
Някои от коментарите бяха следните:
" Кой казва, че той е най- силният от класа? "- това беше коментар на Били- най- силното момче в класа и шампион по канадска борба в училището.
"Били, сигурно той ще те бие на канадска борба. "
"Да бе. Ама 100%, че ще бия Из Харисън. "- беше ме отбелязал. Приех това за предизвикателство и написах след него:
"Щом така смяташ, утре идвам, за да премерим сили, Били Ридъл"- хах, и аз го отбелязах.
След 2 мин. той отговори:
"Ок. И ще те победя. "
"Да видим дали ще си толкова самоуверен на живо. "
След пет минути в групата на класа беше публикувано:
"УТРЕ ИЗ ХАРИСЪН И БИЛИ РИДЪЛ ЩЕ ПРЕМЕРЯТ СИЛИ НА КАНАДСКА БОРБА. ЩЕ БЪДЕ ВЕЛИКО! "- и пак бях отбелязана.
Първият от коментарите беше от Джеймс и пишеше:
"Ами ако шампионът бъде победен? "
"Тогава ще премеря сили с новия. "- отговорих аз.
"Добре, ще се видим утре. "
Излязох от фейсбук и си пуснах на телевизора да слушам музика. Така до вечерта, когато татко се прибра. Отидох до кухнята, където приготвяше нещо и казах:
- Здрасти! Как мина денят ти?
- Ами като онзи ден- скука в офиса. А при теб?
- О... нищо особено, само едно ново момче беше дежурен и бе решен на всяка цена да ме задържи в клас. Аз обаче му се изплъзнах.
- Хм. Разкажи ми с подробности. - по любопитства баща ми.
- Ами като за начало вчера Роки ме извика, за да ми разкаже за новия. После един прилеп я сплаши и тя избяга, но това не е от значение. Днес отидох, за да видя дали ще успее да ме задържи, но го нямаше. Оказа се, че е бил в тоалетната и тъкмо тръгвах, когато той се появи пред мен. Аз го бутнах и тръгнах. След пет минути той тичаше след мен, хвана ми ръцете- сякаш четеше мислите ми, защото мислех да го ударя, но той ме метна през рамо като чанта. Аз го ритнах, оттласквайки се назад и се превъртях. Ритникът го запрати до отсрещната страна. После тръгнах, но по- бързо, пак вървях. Той ме достигна, изви ръцете ми зад гърба и ме притисна на стената с тялото си. Извъртях се достатъчно, за да виждам брадичката му и... ами... аз... го... целунах, за да ме пусне. Той не ме пусна, но отхлаби хватката си достатъчно, за да се завъртя напълно и да нанеса няколко ритника в главата му след, което избягах. - последните две изречения ги произнесох на един дъх.
Джон изглеждаше някак горд и силно изненадан, както и изпълнен със спомени. Не питах за какво си мисли, защото ми беше ясно. След като вечеряхме, аз бях уморена и си легнах.
От името на дежурният
Казвам се Саймън Гароуей и съм на 350 години. Вампир съм. Бях превърнат през 1663 година, когато бях на 16. Може би вече ме познавате като Джеймс Старк, но това е просто прякор, защото макар и пълна измишльотина, съм фен на "Училище за вампири". Това е една от малкото книги, в които има поне малка истина за вампирите. Истината е, че ние не изгаряме на слънце, но сме по- силни вечер. Ние ядем чесън, стига да го обичаме. Имаме отражение в огледалото, не се нуждаем от покана, за да влезем в нечия къща, върколаците на са ни естествени врагове, а заслужени. Пием светената вода, късаме върбинката и си правим чай от нея без проблем, не се боим от кръстове и влизаме в църкви, стига да сме религиозни. Да, имаме си отделна богиня на име Никс. Супер бързи и силни сме. Можем да използваме телекинеза и да четем мисли. Също така можем и да се превръщаме в няколко вида животни, но за това ще научите по- късно. Ахилесовата ни пета са дървените куршуми и дървените колове. Стига толкова за нас. Сега ще говорим за мен.
Преместих се от едно село близо до Калифорния, защото чух, че тук имало готическо момиче, от което всички се страхували. Ненавиждах готик стила и хората, защото се подиграваха на децата на нощта. Отидох на онова място и се представих като човек обичащ справедливостта, какъвто съм си. Там обаче нямаше и помен от готическо момиче. Обясних им как действам и те се съгласиха да ме направят дежурен ученик. След часовете чух едно от момичетата да говори по телефона и разбрах, че е приятелка с въпросната бунтарка. Превърнах се в прилеп и я последвах. След половин час момичето дойде. Момичето беше с дълга черна коса, стигаща до кръста, вързана на конска опашка. Беше изпотена, което значи, че е тичала до тук. Очите й бяха ярко зелени. Когато си говореха по телефона, чух приятелката й да я нарича Из. Още преди момичето да е стигнало до чакащата, русата й приятелка започна да обяснява за мен. Скоро Из вече не слушаше. Тя си мислеше за това, че русата й приятелка премълчава нещо.
- Рокс! Какво криеш? изплюй камъчето. - каза укорително Из.
Рокс беше малко по- висока от Из и беше със руса коса подстригана на черта и сиви очи. Носеше очила в правоъгълна рамка, но беше красива. Обаче не беше по- красива от Из. Явно двете се познаваха от отдавна- личеше си.
Рокс изплю камъчето. Из не изглеждаше обидена от това, което бях казал за готическите хора. И точно преди да попита как се казвам, аз започнах да летя около тях. Не, че имах нещо против Из да научи името ми, но просто предпочитах аз да се представя. Рокс се разпищя и излетя като стрела от сградата, а Из остана, загледана в мен. Мислеше си:
"Има ли прилепи със сини очи? "- След, което си тръгна.
Щом се прибрах, влязох във фейсбук (все пак трябва да съм в крак с модата, а и не харесвам туитър). Бях отбелязан на повече от 30 публикации, където се говореше за днешната случка. Бях има разказал за всичко с изключение на целувката. След това видях в групата на класа публикация, че Били и Из ще мерят сили по канадска борба. Попитах какво ще стане ако победя шампиона и тя отговори. че ще мери сили с мен.
От името на Из
Отидох на училище по- рано и забелязах дежурния да седи един чин пред Били и двамата да говорят. След като влязох разговорите им секнаха. Оставих си чантата на чина и отидох при тях. От близо видях, че всъщност косата на новия е бяла, може би е била руса, но преди. Гледах го в косата, но и от тази гледана точка виждах, че очите му са тъмно сини. Много си отиваха с косата. Той също ме гледаше с изпитателен поглед, но търсеше и очите ми.
- Здравей Били. Здравей ъ-ъ-ъ... - замислих се.
- Саймън. - помогна ми той. Гледах го сякаш в очите, но през него.
- А фамилия нямаш ли си? - попитах иронично.
- Имам, тя е Гароуей.
- Ок. Хайде. Започвайте, че да приключим и да си ходя. - Саймън ме изгледа някак неодобрително, но така и не разбрах защо.
- Ок.
Около нас се събраха съучениците ни, а двамата започнаха да се дуелират. Публиката викаше ту за единия, ту за другия, но това не продължи много време, защото Саймън със едно бързо движение победи Били. Едва не издадох учудването си. Тълпата около нас затаи дъх и след това започна да ръкопляска.
- Разкарай се! - казах на загубилия. Той ме послуша.
- Преди да започнем имам едно условие. - Това ли било, сигурно ще ме накара, ако загубя повече да не бягам от часовете.
- Казвай. - отвърнах грубо.
- Ако победя, ти няма да бягаш от училище. - Бинго!
- Ок, а ако аз победя, ти повече няма да ме спираш. - изхитрих се.
- Съгласен. - каза той със странна игрива усмивка.
Хванахме се и започнахме. учениците подкрепяха само него. По едно време чух гласа на Рокс да вика моето име. Той надделяваше, но аз не се предавах. За нищо на света аз няма да се дам толкова лесно. Точно преди да ми се допре ръката до края, аз напрегнах цялата енергия и със сила, която не подозирах, че имам обърнах резултата. Победих, но всъщност той ме остави.
От името на Саймън.
Изненадах се. Всички се изненадаха. Бях победен. Не се оставих, но тя ме победи. Тя беше обикновен човек, но ме победи със сила, която изненада и самата нея. Забелязах го в очите й. Но после тя се ядоса. Мислеше се: "Тъкмо си мислех, че ще го победя, а той ме остави. Това е точно толкова победа, колкото и загуба. "
Ококорих се. тя не вярваше в способностите си, а беше толкова уверено изглеждаща.
Приближи се до мен толкова близо, че ако направех движение от един сантиметър, носовете ни щяха да се докоснат. Може да прозвучи малко смешно, но си помислих, че ще ме целуне. Е, не го направи.
От името на Из
Докато стоях така на няколко сантиметра разстояние осъзнах няколко неща. Първо Саймън ухаеше страхотно, второ всички ни зяпаха и трето- той беше затаил дъх. Сниших глас така, че само той да ме чува и казах:
- Не разбирам защо ме устави да спечеля. - по лицето му пробягна объркване и той изпусна дъха си. Явно си е помислил, че ще го целуна пак.
От името на Саймън
Усмихна ми се. Разбрала е какво съм си помислил.
- Можеше да спечелиш. - продължи да говори през зъби. Гласът и беше дрезгав от яростта, която изпитваше понеже мислеше, че не е спечелила честно. - Можеше да спечелиш и да се издигнеш. Вече никой нямаше да се бои от мен, защото щяха да те боготворят.
- Не съм те оставял да победиш. - започнах спокойно, но после усетих аромата на кръвта й и гласът ми стана дрезгав. - Ти ме победи, честно.
Тя ме изгледа невярващо. За пръв път се вгледа в очите ми за издаващи признаци на лъжата. изглежда не откри такива, но започна да разглежда очите ми. Мислеше си:" Тази комбинация с бялата коса и тъмно сините очи е удивителна! Толкова е секси. О... какво говоря, Боже, не не не не трябва да става така! " Последното не го разбрах, но разбрах едно- беше много добра в прикриването на емоциите. В момента, в който си помислих това, на лицето й се изписа ужас, но само за секунда, колкото да го видя. Продължи да се взира в мен още малко и на края каза:
- Щом казваш. - и седна на чина си.
Аз бях все още замаян от мириса на кръвта й. Смесицата от парфюм и кръв беше невероятна, особено на нея. Нещото, което ми направи впечатление, освен силата й и още някои неща, беше това, че тя знаеше, че косата ми е бяла, а не руса. Беше странно, защото всички мислеха, че съм рус. Действително преди да се трансформирам, бях с бяло- руса коса, но след трансформацията всичко в мен се промени- израснах с 20 сантиметра, кожата ми стана по- бледа, а косата ми стана по- светла.
Като се замислих малко, установих, че нейната кожа също беше бледа. Тя не носеше грим като повечето момичета на нейната възраст. Това беше странно и умирах от любопитство да разбера защо не носи грим. По едно вре осъзнах мислите й. тя не искаше да се влюбва, а го стори, както и аз.
От името на Из
Седнах си на мястото и Рокс се доближи до мен:
- Хей, браво! Саймън победи Били, а ти победи новия шампион. Ти си страхотна!
- Според мен, той ме остави да победя. - въздъхнах аз.
- Хм. - замисли се. - Няма логика. Защо ще те оставя, при условие, че ако спечели ти ще трябва да си на училище всеки ден?
- Да, има логика, но не разбирам как успях да победя. - недоумявах.
След пет минути г-жата влезе в стаята и часът започна.
- Така, ученици, днес няма да правим нищо особено. Ще ви помоля да направите проект, на избрана от вас тема, за следващия месец. Двойките ще са: Джейс и Люси, Били и Ракелф, Холи и Самюъл... - и така тя започна да изрежда, докато не каза и моето име- Изолда и Саймън.
Така, значи, днес е двадесети септември...
- Чакайте! - извиках. -Днес сме двайста дата? ! О... не, трябва да тръгвам!
- Госпожице Харисън, не можете да си тръгнете просто ей така! - викна учителката, но аз не я слушах, метнах чантата си и тръгнах към вратата.
- О, само гледайте. - промърморих и тръгнах, когато се спрях и погледнах към дежурния- Недей да се опитваш да ме спреш, а ако искаш да ме следваш- успех!
От името на Саймън
Щом Из излезе, аз станах, прибрах си нещата и тръгнах към вратата, а учителката се провикна след мен:
- Ако не успееш да я върнеш, изобщо не се връщай!
Тръгнах да бягам след нея. Нямах намерение да я спирам, просто бях любопитен. Тя бягаше като вятъра, по- бърз човек от нея не бях виждал. Отиде до някаква къща, влезе, явно къщата беше нейната, и излезе с букет от червени лалета. Втренчих се в нея, но продължих да я следвам и когато разбрах къде отива се изненадах. Тя отиваше до гробището.
От името на Из
От както разбрах, че майка ми е починала, ходех на гроба й всеки месец на двайсто число. Никой не знаеше за това, дори Рокс. Стоях на гроба й с часове и й разказвах за изминалия месец. Винаги ходех в десет часа и никога не закъснявах. Представях си как духът й е до мен и ме подкрепя или ме утешава. Сега имах много за разказване.
Щом седнах до надгробната плоча на майка си, усетих присъствие. Не трябваше да се обръщам, за да разбера, че това е дежурният.
От името на Саймън
Щом пристигнах на гробището, видях надгробната плоча над, която се беше надвесила. На нея пишеше "Изолда Нютон Харисън (1975-1996)". Не можех да повярвам на очите си! Майка й беше починала при раждането й, а Из посещаваше гроба й, дори след като не я е познавала. А отгоре на всичко, тя има същите имена като майка си!
- Знам, че си тук Саймън! - малко по- късно прошепна, укорително тя.
Стъписах се. За пръв път някой ме усещаше. Типичното за вампирите беше да са много тихи и даже неуловими, а и аз не бях изключение, но тя ме усети. Това беше много странно.
- Аз... аз... не съм тук, за да те връщам. - заекнах
Тя се обърна.
- Тогава, защо си тук?
- Бях любопитен къде отиваш. - признах.
- Е, вече видя, а сега или ме остави, или недей да говориш и се прави, че не виждаш колко глупаво замечтана изглеждам.
- Но ти... ще ми разкажеш ли, защо идваш тук?
- Щом искаш. - въздъхна. - От както се помня съм без майка. Щом разбрах, че е починала при раждането ми, реших да ходя всеки месец на двайсто число, тук и да й разказвам за изминалия месец. - на лицето й се появи тъжна усмивка. - Представям си как духът й стои до мен и ми се усмихва или ме утешава, или ме гледа натъжено. Щом свърша с разказването, обикновено седя тук и си мисля... разни мои неща, а после се прибирам. Никой, дори Роки, не знае за това. Всички знаят само, че двайсто число на месеца ми е освободено от всичко. По принцип й говоря на глас, но сега, като си тук ще й говоря мислено и те моля да не ми се смееш. - лицето й изведнъж, сякаш осъзнала, че изглежда по- уязвима, се превърна в безизразна маска.
- Не бих посмял. - казах честно.
- Ок. - промълви и се загледа в нищото. Аз реших да й прочета мислите:
"Мамо, здравей. Няма да повярваш какво стана този месец. Като за начало разбрах, че татко е бил инструктор по карате. После се дуелирахме и аз спечелих. Обаче той раздаваше такива удари и ритници, че още имам синини, е... в преносен смисъл. След това Роки ми каза, че нов ученик е пристигнал и щял да бъде дежурен, казва се Саймън, но аз ще го наричам дежурния. Тъкмо, когато щях да науча името му (разбрах го по- късно) един прилеп се разхвърча покрай нас и Роки избяга. Аз останах, защото исках да го разгледам, но... Прилепите имат ли сини очи? Сега като се замисля, очите на дежурния са абсолютно същите. Знаеш, че вярвам във вампирите, но възможно ли е Саймън да е такъв? Не знам, но не това е въпросът. Работата е там, че мисля, че започвам да се влюбвам в него. Не искам да допускам същата грешка като теб. Да, знам, че ако не се беше влюбила мен нямаше да ме има, но ти щеше да си жива, а татко щеше да е още по- щастлив. Да, знам и че не зависи от влюбването, а от генетична гледна точка или лекарска грешка, но все пак. Няма значение. Искам да ти кажа, че всъщност момчето до мен е дежурният. Всички смятат косата му за бяло- руса, но истината е, че е напълно бяла. Може би преди е била такава, но сега си е напълно бяла, а в комбинация с тези ярки сини очи е направо страхотен. Не съм първа хубост, но все пак се надявам поне малко да ме хареса. Особено след първата ни среща, хах. Отидох на училище, за да го видя колко струва и си тръгнах понеже го нямаше, оказа се, че е бил до тоалетната. Щом тръгнах той ме последва, хвана ме и ме метна през рамо, сякаш бях перце. Е, аз го сритах и се освободих, но следващия път той ме притисна с тялото си към стената. Бях си обърнала главата достатъчно, за да виждам брадичката му и... ами... аз... го... целунах. Той се скова и това ми позволи да избягам. Хах. Беше смешно, но при положение, че за пръв път в живота си допирах устните си до нечии други, не мисля, че му хареса. както и да е. Аз ще тръгвам, защото иначе той няма да се разкара от тук. "
Тя си мислеше, че на мен не ми е харесало. Дори миниатюрното докосване, изпрати тръпки по мен.
От името на Из.
Щом приключих с изповедта си, аз се върнах в реалността, а тя беше следната: дежурният се беше втренчил в мен със изражение, което беше смесица от учудване, невярване, нещо, приличащо на влюбен поглед, страх от разкритие на тайна и нещо, което не разпознах.
- Зяпаш ме. Защо ме зяпаш? - попитах.
От името на Саймън.
Гласът й ме извади от мислите ми.
- Аз... красива си. - Браво! изтърсих първото тъпо нещо, което ми хрумна.
За моя изненада, вместо да ме удари или срита- тя прихна. Смехът й бе заразителен, но се постарах да остана сериозен, защото аз наистина мислех, че е красива. Смя се около пет минути, след което спря, изтри очите си от сълзите и ми каза сериозно:
- Не се шегувай с това. Гадно е. - Тя сериозно ли? Не ми вярва?
- Аз... но... наистина мисля, че си красива.
- Хах, да бе. - реших да прочета мислите й, за да разбера дали ми вярва:
"Той сериозно ли? Мисли ме за красива. Да бе! Вярвам точно толкова, колкото вярвам, че го победих на канадска. "
Останах слисан. Тя наистина не ми вярваше. Явно лицето ми ме е издало, защото тя промълви:
- О, ама ти наистина ме смяташ за красива, така ли?
- Да! Колко пъти да ти го казвам? !
- Ами поне още веднъж. - изкикоти се. - Не го чувам често.
- Добре. Красива си. Доволна ли си?
- Всъщност да. Хайде да ходим, за да направим тъпия проект. Ъм, да знаеш за какво е?
- Тя каза да си изберем тема.
- Хм. - тя се замисли- Ок, ще измислим нещо. Ела у нас ако искаш. - покани ме тя.
- Ок.
От името на Из.
Когато се прибрахме, беше станало дванадесет часът. След пет минути телефонът ми звънна. Беше баща ми:
- Изи от днес до края на другия месец ще съм в командировка. Ще се оправиш ли в кухнята?
- Да, спокойно.
- Ок, чао.
- Чао.
-Какво стана? - по любопитства Саймън.
- Баща ми заминава в командировка. Гладен ли си? искаш ли да поръчам китайско?
- Да.
Поръчахме китайско и седнахме да ядем.
От името на Саймън
Преди да седнем на масата, Из си върза косата на конската опашка, която много харесвам. Щом започнахме да се храним, тя не вдигаше поглед от чинията си. Хранеше се бавно и спокойно, сякаш беше сама. Нямаше неловка тишина, както в повечето случаи.
Съсредоточеността й в храната ми позволи да я огледам по- добре. Тъй като бяхме един срещу друг, аз виждах косата й и лицето й. Те бяха невероятно красиви. Косата й, макар и права, беше гъста. Лицето й беше чисто, без никакви пъпки или разширени пори като на повечето момичета на нейната възраст. Но не това ми направи впечатление, а това че цялата й кожа беше бледа като на вампир.
- Зяпаш ме. Защо ме зяпаш? - попита ме тя, при което ме стресна. - И не ми казвай, че съм красива.
- Защо кожата ти е толкова бледа? - по любопитствах.
- Защо имаш коса? - отговори на въпроса с въпрос.
- Ахм, щом няма да ми говориш, ок. - въздъхнах.
- Ами генетично е. Защо твоята кожа е бледа като моята? Да не си вампир? - каза тя с насмешка, а аз си помислих:
"Нямаш си на представа колко си права! "
- Какво ти е? Да не те обидих? Опс, май забравих, че не харесваш вампири и други. - каза извинително тя. Обае си личеше, че не е от хората, които се извиняват. И сякаш, за да опровергае мислите ми тя прошепна едва доловимо:
- Извинявай.
- Няма нищо. - казах. - Мислех, че не си от хората, които се извиняват.
Тя не каза нищо. Лицето й все още беше надолу. Реших да се поровя в мислите й:
"Така става като харесваш някого. Всичкия самоконтрол, всичките упражнения за прикриване на чувствата, просто ги няма. Изчезват. Леле, ако можеше да чете мисли щеше да разбере за всичките ми подозрения... " Това следващото не го разбрах.
- Защо си се втренчил в мен? Вече те хващам за 3- ти път.
- Казах ти и преди- красива си! - казах уморено.
- И ти. А сега да се качим горе и да направим смотания проект, за да ми остане свободен месеца и да не те нагърбвам със задачата да идваш тук всеки ден.
Не можех да повярвам, че ми върна комплимента с две думи, но пак си останах доволен.
Щом влязохме в стаята й аз се вцепених. Представях си стените черни и вместо лампи да има свещници, да няма много модерни технологии и само може би плакати на метъл групи. Обаче стените на стаята бяха две по две тъмно лилави и кърваво червени, имаше не една а цели четири лами плюс една на бюрото и още една до леглото. По рафтовете имаше много книги и всички те бяха за вампири или само частично се споменаваше за тях. И аз ги бях изчел. Компютъра й беше черен с една огромна червена пентаграма на него.
- Хайде де. - подкани ме.
- Всичките ли си ги прочела? - кимнах към книгите.
- Ха! Това са само половината от тях, другите ги четох в нета.
- За колко време прочиташ едната?
- Хм, -замисли се. -за ден- два. Всеки път различно.
- Браво!
- Мерси! - каза тя и ми се усмихна. Това беше една много красива, искрена усмивка, която не заслужавах, но тя и без това не седя дълго на лицето й. Веднага изчезна и Из придоби сериозно изражение.
-Помогни ми да преместя бюрото, за да седнем един срещу друг. - Бюрото й беше до стената.
- Няма нужда. Сам ще го преместя. - и тръгнах към бюрото, но тя застана на пътя ми толкова бързо, че не я видях и едва не се блъснах в нея. Бяхме на няколко сантиметра разстояние и усетих пак силния аромат на кръвта й. Взирах се в очите й, а тя се взираше в моите, както вампир се опитва да внуши на човек да направи нещо. По едно време тя се пречупи и погледът й стана някак топъл, някак... изпълнен с нещо, което не бях виждал до сега, но и не само това, той беше подозрителен. По едно време усетих че се приближи малко и скъси разстоянието помежду ни. Аз се напрегнах, наистина ли щеше да направи това, което си мислех? Реших да прочета мислите й, а те бяха:
"Лимон, лимон, лимон. Праскова, праскова, праскова. " Обърках се и явно си е проличало, защото тя ми се усмихна дяволито.
- Отивам до тоалетната. Недей да местиш бюрото преди да съм се върнала! - каза тя и хукна. Или много й се ходеше, или имаше нещо, което крие. Докато я чаках реших да по размишлявам за случилото се...
От името на Из
Щом влязох в тоалетната, заключих вратата, облегнах се на нея и се свлякох на земята. Започнах да размишлявам:
"Ок. Вече разбрах, че съм влюбена и разбрах, че и той ме харесва. Нарече ме красива три пъти, а може би бяха четири? Няма значение. Знаех, че няма да се сдържи и ще ме целуне, но лицето му придоби някакво странно объркване. Преди да започна да си мисля за лимони и праскови, нарочно, за да проверя подозренията си, бях 100% сигурна, че ще ме целуне. Обаче явно той наистина чете мисли, защото иначе нямаше да стане така. Той нямаше да издържи. Щеше сам да премахне разстоянието. Няма значение. По- добре да тръгвам. " Измих си очите, не си избърсах лицето и излязох.
От името на Саймън
Знам, че й обещах да не местя бюрото, но не се сдържах. Тя се бавеше, а и не исках да го местим заедно. Нямаше да издържа да гледам как мускулите й се напрягат. За това хванах бюрото с едната си ръка и го вдигнах във въздуха. Добре, че таванът беше висок около 10 метра. След малко получих SMS от Били. Питаше ме дали искам да играем футбол. Мразех тази игра и за това му отказах, когато долових нечие присъствие...
От името на Из
Щом влязох в стаята, не можах да повярвам да очите си. Той държеше бюрото ми с едната си ръка, а с другата държеше телефона си. Постарах се да остана безизразна и се престорих, че си разтривам очите, за да си помисли, че нищо не съм видяла. След като свалих ръцете си от лицето, бюрото ми беше на мястото, където смятах да го преместим, а той лежеше на леглото ми и четеше много усмихнат една от книгите ми. Дори за миг не се усъмних. Вече знаех това, което реди подозирах- той беше вампир. Това обяснява мразенето на готик стила, странния му поглед на лап топа ми с пентаграмата, шегата ми, че е вампир, мислите, силата и скоростта. Убедих се още повече, когато забелязах, че държи книгата на обратно и едва сдържа притеснението си. Не се удържах и прихнах.
От името на Саймън
Държах книгата и се опитвах да разбера дали тя е разбрала нещо, когато изведнъж се прихна. Този смях не беше подигравателен,
|
