Споделена история от Измислени истории |
Жажда за смърт 2
преди: 12 години, 2 месеца, прочетена 4294 пъти
„Не можеш, не бива... Това е грешно... Недей... ”
Шепотът в главата й напомняше, съветваше... Това бе чистата й същност, нейното вътрешно аз. Но дълбоко в нея гореше и желание. То не бе контролирано. Беше в кръвта й. Прокълната. Това бе тя...
Лили се свлече на колене, притисна главата си с ръце. Очите й бяха затворени, дъхът излизаше учестено през устните й.
- Направи го. – мъжът пред нея я гледаше сурово, студено, изискващо. Беше непоколебим. Искаше това, което бе искал вчера, предишния ден... изминалите месеци. Но тя не можеше. Не искаше.
Намираха се в огромна, мрачна зала. Черните завеси не позволяваха на нито един слънчев лъч да се прокрадне вътре. В дъното имаше изгаснала камина, а на пода бяха изрисувани разни йероглифи. Въздухът бе влажен, задушаваше я. Облеченият в черно командир бе на няколко крачки до нея. Доспехите му сякаш излъчваха неговата злоба, омраза.
- Не мога! - изхлипа, раменете й се разтресоха от безмълвния плач. Трепереше. Страхуваше се. Боеше се от безсърдечната му жестокост. Защо искаше това от нея?
Момичето плахо погледна седящото дете пред нея. Беше едно от поредните. А тя бе виждала стотици. Водеха ги тук, при нея. Бяха на нейната възраст, невинни същества, колкото бе самата тя.
Вгледа се в кротките му, красиви, сини, като морската вода, очи. Златната му руса коса падаше по бялото му чело. Момченцето просто я гледаше. Навярно в главата му имаше безброй въпроси, но те оставаха незададени. Не се ли страхуваше?
Лили трепна, когато то протегна малката си ръка към нея. Пръстите му се разпериха във въздуха и застинаха там очакващо. Чернокосото момиче усети как ръката му се повдига несъзнателно, бавно към неговата.
- Не! – извика тя и рязко се дръпна назад. И тогава, момчето просто й се усмихна. Тя не разбираше. То се протегна отново и този път желанието у нея надделя. По страните й се търкулнаха поредните сълзи, щом пръстите й докоснаха неговите. Лили прехапа устни, хвана ръката му по – здраво.
- Давай. – настоя отново мъжът, по тънките му устни се изписа самодоволна усмивка.
- Не искам. – поклати отчаяно глава тя. Рязко вдигна поглед нагоре, когато командирът извади меча си и резкият звук на метала огласи всяко кътче на помещението.
- Тогава аз ще го направя. И повярвай, ще бъде болезнено. Не можеш да му помогнеш, дори да се откажеш...
---
Даяна бе седнала на земята с опрян гръб в стената. Очите й вяло наблюдаваха случващото се, докато ръцете й притискаха колената към гърдите й. Сестрите Синистър бяха в плен вече цели 3 месеца. Всяка надежда изчезваше бавно, отчаянието завладяваше сърцата им. Дени гаснеше лека-полека, поради липсата на свежия въздух и слънчевите лъчи. Не ги изведоха нито веднъж навън, откакто ги държаха в този злокобен дворец. А той нямаше нищо общо с родния им дом. Всичко бе черно, тихо, студено. Имаше слуги, но те приличаха на хора, чиито емоции бяха заличени по някакъв начин. Като ледени скулптори с вдъхнат в тях живот. Прокълнат живот.
Лили се вгледа за последен път в чертите на детето, преди да затвори очи. Разтвори свободната длан и я обърна нагоре. Пое дълбоко дъх.
- Съжалявам... – отрони тихо.
Внезапно лек вятър започна да развява дългите й коси, над ръката й се сформира малко светещо топче. В един момент светлината му се разпръсна на всички посоки и на няколко сантиметра от дланта й, се появи малка стъкленица, с остро дъно. Запушалката отгоре беше красива – две гравирани, изпъкващи змии, обхванали предмета. Очите им бяха с по два миниатюрни, кърваво червени рубина.
Дени се изправи и с бавни крачки се приближи до сестра си. Погледът й бе замъглен, сякаш бе попаднала в транс. Момичето издигна ръцете си нагоре и замръзна така.
Кристалите, висящи на вратовете им започнаха да светят силно. Сестрите затананикаха някаква мелодична песен, на непознат език. Никой от присъстващите не разбираше думите й. Двете се поклащаха леко ту наляво, ту надясно. Лили усети как малка ръчичка на момчето, което до сега силно стискаше нейната, се отпуска, хватката се разхлабва. И след 2-3 минути, то се свлече безжизнено на земята. Сестрите отвориха плахо очи. Взряха се в лицето му. Изглеждаше така, сякаш бе заспало дълбок, вечен сън.
Лили се разхлипа, а Дени я прегърна силно. Чернокосото момиче премига, за да фокусира стъкленицата, която стискаше в ръката си. Сега в нея имаше странна сребърна течност, която по-скоро бе съставена от съвсем миниатюрни, блещукащи прашинки.
- Добра работа. – подсмихна се командир Винисънт, който до този момент бе седял тихо, наблюдавайки случващото се с неприкрита заинтересованост, след което отиде до тях. Грабна стъкленицата и кимна на стоящите на пост рицари. – Отведете ги. И разкарайте този труп. - После излезе от залата.
Хайде. – каза единият пазач строго и момичетата се изправиха, тръгвайки със сведени глави към изхода. Дени се обърна, поглеждайки лежащото мъртво дете за последен път, преди слугите да го покрият с черен плат и да го завлачат нанякъде.
Бяха го направили отново.
Бяха отнели невинен човешки живот....
|
