Споделена история от Измислени истории |
Ловец на енергия 5 част
преди: 11 години, 4 месеца, прочетена 4562 пъти
Пета част
Часът течеше бавно и тегаво, а Дилън все се питаше как така никой друг не е усетил дъжда. Мислеше и за странния мъж.
Г-жа Колин разказваше урока толкова монотонно, че всички едва стояха будни. Дори и Дейв едва не заспиваше, може би защото знаеше вече урока и през две секунди наместваше очилата си.
- Бостънското чаено парти представлява бунт от страна на колонизаторите в Бостън срещу източно-индийската британска компания за доставки на чай. Това е емблематично събитие в нашата история и се превръща в причина за войната за независимост на САЩ. Протестът се изразява чрез изхвърляне на значително количество пресован чай по корабите в пристанището на Бостън. Събитието се състои точно в четвъртък, 16 декември 1773 година, след като колонизатолите отказват да върнат три товарни кораба с чай на Британия.
- Предполагам, че това се е проточило по-кратко от този час. - прошепна Браян, прозявайки се.
Дилън не слушаше, беше потънал в мисли. Той размърда очи и погледна през прозореца. Тогава.... Едва не се вцепени, когато видя странната черна фигура. Мъжът отвчера.... беше в училищния двор! Двете жълто-зелени очи го гледаха все едно искат да го пробият и това личеше дори от прозореца. Дилън трябваше незабавно да говори с него!
- Г-жо Колин! - той прекъсна учителката нервно. - Не се чувствам добре, може ли.... да отида то сестрата? - да, не го биваше много в лъжите, но наистина изглеждаше все едно има нужда от сестра.
- Разбира се г-н Хънтър, но се връщайте веднага! - флегматично отвърна г-жа Колин.
- Благодаря! -той скочи от стола си и побърза да излезе, оставяйки класа си замислен. Бързо пробяга коридорите и стълбищата и се озова на двора, където мистериозният мъж го очакваше.
- Здравей, Ловец! Знаех, че ще се появиш.
- Кой си ти? -нетърпеливо извика Дилън. - и какво значи това? - той извади монетата от джоба си.
- Всичко с времето си Ловец. Има кой да отговори на въпросите ти.
- За какво говориш? Кой си и от къде ме познаваш?
- Всички те познаваме Дилън. Ти си един от нас.
- Какво....
Дилън гледаше с недоумение, странните очи сякаш оказваха хипнотично въздействие и го замайваха. той разтърка поглед, за да се опомни.
- За какво говориш? -повтори той вече ядосано- От къде знаеш името ми? И какво искаш от мен?
Мъжът се усмихна, сякаш очакваше точно тези въпроси. И беше нормално, ако въобще тази дума можеше да се използва в ситуацията.
-Знам името ти, защото така трябва. Не искам нищо от теб, просто това е моят дълг. А за какво говоря, ще ти стане ясно съвсем скоро. Единствената ми задача е само да ти дам знак. - мъжът говореше без да откъсва очи от Дилън, а по безизразното му лице се разля лукава усмивка.
Дилън се изнерви.
- А тази монета? какво означава?
- Това ли? Това е източникът на твоята сила и всичките ти умения.
- Моля!!! - дилън вече започваше да се изневря.
-Спокойно! Има причина за всичко, Ловец! Сроко ще получиш отговор на всичките си въпроси.
Вчера те попитах замислял ли си се защо си толкова добър във всичко? Защо си толкова енергичен и правиш всичко с такава лекота, все едно е невъзможно да сбъркаш. Е, причината е една- ти си ловец на енергия, Ловец! - тези думи прозвучаха като гръм от ясно небе, с неясно значение. Мъжът обхождаше момчето, без да отделя жълтите си очи от него.
- Ти си част от Кръга. Кръга на ловците. - леденият глас изричаше внимателно думите.
- Моля! За какво говориш? ! -това беше прекалено странно.
- Този малък сребърен диск, който държиш, в него се крие истината за теб. - той не спираше да крачи край Дилън- Ти си най-добрият, нали Хънтър? И има причина за това, както казах, има за всичко. Ловците на енергия не са случайно избрани. Разбира се, ти сега си объркан, но не се бой, не си сам! Аз ще бъда там, където е нужно.
- Чакай малко... който и да си! За какво ми говориш???
- Както казах, всичко с времето си. Аз не нося отговори, само знаци. -леденият глас звучеше все едно ототвърдонто, макар че мъжът шептеше всичко в ухото на Дилън. - Набери енергия момче, нужна ти е.
- Но...
- Пак ще се срещнем, Ловец!
Дилън стисна очи, опитвайки да асимилира казаното и се обърна към човека.
- Виж, ако това е някаква шега... - той не довърши. когато се обърна, нямаше никого.... мъжът беше изчезнал....
- Но.... как така!
Дилън остана няколко минути на двора, оглеждайки се навсякъде. Но нямаше никого. Момчето помисли че се побърква. Но тогава видя монетата, която лежеше на дланта му. Огледа я отново и неусетно я прибра в джоба си, още объркан.
Колкото и налудничево да изглеждаше, той реши, че все пак е добре да се върне за края на часа. г-жа Колин беше достатъчно страшна и без жълти очи.
Най-после звънецът изби и всички се изнесоха от стаята.
Браян и Дейв излязоха, последвани от Дилън, който още беше замислен. Момчетата закрачиха по коридора, но Ловецът се чувстваше странно. Приятелите му говориха за някакъв филм, докато минаваха покрай другите ученици. Май се бяха вързали на лъжата със сестрата.
- Казвам ти, това е най-добрият филм, който някога съм гледал! - разпалено обясняваше Браян. - Арън Джонсън е истински супер герой, особено във втора серия! Единствено очилата му пречат.
- Какво имаш против очилата? - възмути се Дейв, намествайки своите- те са знак за интелигенстост в повечето случаи.
- Но не и за мъжественост. Главният герой носеше твоето име и твоите очила, но ти май нямаш неговата смелост - засмя се подигравателно Браян- нали така, Ловец?
Дилън не отговори, още размишляваше за странния човек. Все пак не мислеше, че трябва да споделя на приятелите си. Дори той самият се съмняваше, че е истина, , макар да беше.
- Ловец?
- А?
- Какво ти става човече, много си отнесен?
-Ами аз... мисля си за вчера. Ама вие сериозно ли не усетихте, че вали? То си беше истинска градушка! - той не издържа да не попита-
Дейв и Браян се спогледаха.
- Ловец, снощи не е валяло никакъв дъжд. щяхме да усетим, все пак живеем в един от най-горещите щати.
- Може би е предизвикано от преумора. - каза Дейвид-все пак трениронките и мачовете са достатъчно натоварване, а да не забравяме и домашните. Ранното ставане, съчетано с постоянната преумора и недостигът на сън често предизвикват неадекватни ситуации.
- Какви ги дрънкаш Дейв? - засмя се Браян.
- Може би до такава степен си свикнал ума ти да е ангажиран с нещо, че той отхвърля идеята за граница между сън и реалност.
- Какво? !
Дилън не слушаше Дейв, който започна разпалено да философства, а Браян да го имитира.
- Сигурно си сънувал, но понеже повечето време си буден, вече не правиш разлика и за това ти се е сторило, че е истина. Ако беше сънувал, че си на мач или в час, щеше да е същото, просто бурята е метафора на напрежението според мен.
Браян вече не издържаше да не се разсмее.
- Дейв, човече, остави Ловеца намира! Той е голямо момче. Макар че и аз подкрепям идеята, че се претоварва.
Тази фрака извади ловеца от мислите му. Той подбели очи.
- Сериозно, пич, защо не се възсползваш поне веднъж от славата си и не опиташ от плодовете на труда си?
- За мацки ли говориш? - засмя се Дилън.
- Точно така!
Трите момчета точно завиха по коридора, когато се чу :
- Здравей, Дилън!
И тримата се обърнаха автоматично и пред тях се разкри очакваната гледка. Пред тях блестяха перлената умивка и сините очи на Вероника Стар. Браян огледа момичето-мечта от глава до пети и обратно- дългите крака, късата плесирана пола, тънката талия зад прозрачната бяла риза, стегната с вратовръзка, дългата руса опашка, преметната през лявото рамо и кукленското лице. Дейв също остана като замръзнал, това беше категорията, която никога нямаше да достигне, но не му пречеше да се любува.
- Здравей, Рони! - отвърна Дилън.
- Здравейте и на вас! - момичето се обърна към другите, колкото да покаже, че ги вижда и бързо извърна поглед.
- Здравей! -отвърнаха те в един глас.
- Поздравления завчера! Беше наистина невероятен. -Вероника продължаваше да се усмихва на Дилън. - всеки път ставаш все по-добър на терена.
- Благодаря много! - учтиво се усмихна той.
-Жалко, че разпуснаха отбора на мажоретките, щяхме да измислим интересен начин да ви подкрепим... макар че ти се справяш добре и без това. - сините й очи се въртяха палаво, а Браян следеше движенията с усминка на уста, все едно тя говореше на него.
-О , ами.... Радвам се.... че така мислиш, Рони.... Виж, ние бързаме за математика, така че.... чао! - той побърза да се обърне, оставяйки красавицата със замръзвала усмивка.
-Чао Рони! - каза Браян, за който тя съвсем беше забравила, а Дейв просто помаха и двамата последваха Дилън.
Вероника остана като ударена няколко минути. Не разбираше как така единственото момче, което харесва, не й обръща внимание като другите. Но когато видя, че Крис Уайт се приближава към нея, просто извърна поглед и тръгна в другата посока, оставяйки го също толкова озадачен, колкото Дилън остави нея.
- Ловец, ти сериозно не си наред! как може да се държиш така с най-готиното маце в гимназията! - недоумяваше Браян. -защо не й отвърнеш поне веднъж?
- Колко милиона пъти трябва да ти кажа? Да, Вероника е готина, но не е това, което търся. Просто я приемам само като приятел, но нищо повече. - отвърна безразлично Дилън, вероятно не за първи път.
- А какво по дяволите търсиш? Мацката е красива, умна, забавна, готина, популярна, идеална е за теб!
- Не, идеална е за всички, които търсят класическата представа за перфектното гадже. Аз искам нещо.... различно! А и едно не разбирам. След като толкова ти харесва, защо все ми я буташ в ръцете, а не се пробваш ти с нея? - смотолеви Дилън и все едно застреля приятеля си с пистолета на истината.
- Моля? ! Аз и Вероника Стар?
- Ами да! Пределно ясно е, че я харесваш, защо не действаш смело?
- Че кой има шанс пред теб? Тя харесва Ловецът, като всички момичета в училище. А и вие сте родени един за друг, просто още не го знаеш.
- да, сигурно! -сарказстично отвърна Дилън и тримата влязоха в кабинета по математика.
Вероника въобще не го вълнуваше. Той усещаше, че наистина странните неща, тепърна предстоят.
--------------------------------------------------------------
|
