Споделена история от Измислени истории |
Пожелай си нещо! Втора част
преди: 10 години, 4 месеца, прочетена 4377 пъти
Часът бе 6:30 и алармата, която Джесика беше настроила звънеше. Тя сънливо я изключи и пак се мушна по завивките. След пет минути обаче се сети, че ще закъснее за училище и стана, без желание. Пламък се бе събудил и с изплезен език, гледаше стопанката си, гладен. Момичето отиде в банята. Изми си зъбите и понеже там криеше храната и купичката на кучето си(явно я мързеше да ходи до кухнята), извади ги и му сипа гранули. Естествено, Пламък лакомо скочи с след минута купата беше празна.
-Добре, достатъчно! Стига си ял! -скара му се, Джесика, щом видя, че кучето се облизваше за още-А пък и закъснявам за училище... Не че ми се ходи, обаче знаеш, че след седмица свършваме и... идва зимната ваканция! Така, че тогава ще ядеш, когато си поискаш, сега няма време.
Пламък сякаш разбра това и се примири. Джесика се усмихна и извади от гардероба, сива блузка и джинси. Обу новите си боти и върза косата си на опашка. Пръсна парфюм и се зае с гримирването. Направи си очна линия и сложи малко гланц на устните си, което според нея бе достатъчно. Грабна училищната чанта и слезе долу. Там я чакаше гувернантката, Беки, която беше приготвила вкусна закуска. Да, Джесика беше богата, макар, че не й харесваше много. Баща й, Джордж притежаваше хотел с три звезди.... Той почти винаги беше на работа и за това, Беки се грижеше за всичко.
-Добро утро, Джесика! -каза усмихната гувернантката, а след това добави-Добре ли спа?
-Чудесно... -сънено отвърна момичето и седна на масата
-Аз ти направих закуска. Знам, че обожаваш палачинки, за това направих 30.
-30? -попита Джесика, която беше доста кльощава и не можеше да побере дори 3 пачалинки камо ли 30-Благодаря, Беки, но не съм гладна...
-Но, трябва да хапваш.
-Знам, но не съм гладна... Съжалявам.
Беки беше пълничка, за това се настани на масата, грабна течния шоколад и залапа.
-Къде е Ейлин? -попита мрачно тинейджърката, тя бе приятелка на баща й, която живееше в къщата и се правеше на много важна, но често беше по моловете и за това момичето не се учуди, че я няма.
-Ами, вчера отиде на дискотека, не се е връщала. Сигурно се е напила. -изхили се гувернантката, която не харесваше много Ейлин
-Ако мама беше тук, Ейлин нямаше... да ни се пречка...
Това изтри усмивката от лицето на Беки и тя отвърна:
-Майка ти беше много по-добра от нея, но... съжалявам, че се случи това...
Майката на Джесика, Рейчъл бе починала от злополука с кола. Тя катастрофира, когато дъшеря й бе на 10 години, и дори сега когато бе на 17, много й липсваше. Кафявите очи на Беки се насълзика, защото тогава тя пак беше гувернантка на семейството.
-Защо говорим за това? -попита Джес' с по-весел тон.
-О, да. -отърси се Беки
-Аз ще тръгвам за училище. Чао. -каза Джесика и излетя навън.
По пътя тя си мислеше, че майка й много и липсваше. Тя пазеше гривната, която тя й бе подарила и си я носеше като талисман. Бащата на момичето, почти нямаше време за нея и за това с Рейчъл постоянно бяха заедно и винаги правеха нещата заедно, макар че и тя работеше. Момичето имаше албум със снимки, когато е била жива и понякога го отваряше, за да си припомни някои приятни мигове. Джордж продаде къщата им, две години след злополуката и купи нова, в която и сега живееха. И не след дълго се запозна с Ейлийн, русата, самовлюбена кокошка-така я наричаха често двете с Беки.
Джесика беше добра ученичка, каквато винаги е била. Тя свиреше от малка на пиано и печелеше конкурси. Ходеше на уроци по пеене и изненадваше всички с прекрасния си глас. Често драсваше някой друг стих или разказ, макар да не знаеше, че баща й и Беки често без нейно позволение ги четяха и се възхищаваха. Момичето все пак не искаше да се хвали, но мечтаеше да стане актриса, макар всичките й невероятни таланти. И сред всичко това дори беше много красива и харесвана в училище. Без да иска, идеше ли някъде ставаше център на внимание, защото беше и общителна, бързо се сприятеляваше. Всички я обичаха и учители и ученици. Някои тайничко и завиждаха, но пак искаха да бъдат приятели с нея. Най-добрите й приятели все пак бяха от детството, още когато майка й беше жива. Във втори клас тя се запозна с Ани, която и до ден днешен й беше най-добрата приятелка, но от година не се бяха виждали и тя много и липсваше. В трети клас пък се сприятели с Аксел и Мона, които бяха брат и сестра, но тогава само Аксел и беше съученик, защото Мона бе с две години по-голяма от него. И с тях не се беше виждала в скоро време и много и се искаше пак да се види и с тримата, но не беше убедена, защото сега тя живееше в друг град и освен в интернет и по телефона, не можеше да се свърже с тях.
Джесика най-сетне стигна до училище. То представляваше голяма бяла сграда с още по-огромен двор. Момичето влезе в стаята за геометрия и се настани на първия чин, където я чакаше Лола. Тя беше най-добрата й приятелка в това училище и все пак не можеше да се мери с Ани, Мона и Аксел.
Лола доволно гледаше Джесика, и тя разбра, че има добра новина.
-Какво има, Лола? -попита я момичето
-През зимната ваканция, нашите ми обещаха да ме заведат в Маями. За около седмица. Представяш ли си? Роджър мрънкаше, че иска в Хавай, но за там вече нямаме пари.
Роджър беше, по-малкия брат на Лола, който беше на 9 години. Да общо взето, приятелите на Джес' имаха братя и сестри. Само тя и Ани бяха единствени деца, но Ани също като нея бе изгубила майка си, още като е била бебе от катастрофа и баща и я беше отгледал.
Лола завъртя умно очи и размята черната си коса.
-Написа ли си домашното? Аз се трудих доста. -попита Джесика
-Не, благодаря. Не го написах, защото популярните не пишат домашни.
-Но аз го написах, макар, че твоята велика популярност идва от мен, защото сме приятелки.
-Да, знам, но какво от това.
Джесика подбели очи.
-Чуй. Не съм искала да бъда популярна. -каза момичето, но Лола възрази
-Но това е толкова хубаво! Все пак колко хора си мечтаят да са известни в училище. Като например зубрачката Катрин. Ти имаш толкова много приятели и внимание. Дори учителите те обичат, защото си и много умна. А си и доста талантлива.
Джесика отново подбели очи.
-Не обичам, някой да ме хвали и ти го знаеш.
-Ее, сега съжалявам. Аз пък обожавам някой да ме хвали.
-И ти си талантлива! -натърти Джес'-Ходиш на балет и художествена гимнастика. Също така си и главната мажоретка в училище, докато аз не съм.
-Да, но пък пея като патка, която я стискат за гърлото. -изсмя се Лола-а за свиренето и рисуването да не говорим...
В това време звънеца изби и госпожа Фелпс влезе. Тя бе очилата, а червенокосата й коса винаги беше вързана на кок. Носеше бежов костюм и малка чантичка. Очите й бяха сини, но погледът и бе змийски. Винаги се караше, наказваше и пишеше лоши оценки, но на Джесика пишеше много добри оценки, което изненадваше повечето ученици, защото Фелпс беше ужасно строга, но пък Джес' бе остроумна и умна :D и за това за нея никога нямаше забележки и наказания.
-Домашните! -изкряска госпожата и затрака с дългия си маникюр по бюрото-Госпожице Гилбърт-посочи тя Лола-Както винаги без домашно, нали така?
-Госпожо Фелпс-започна момичето-много са ви тъпи домашните, за това ме домързя... -Джесика я сръчка намръщено и тя млъка
-Добре... Отново ще ти напиша забележка за такова отношение в дневника. Скоро ще повикам родителите ти, за да си поговоря с тях.
Всички ученици се изхилиха, но Лола ги погледна зверски и те замълчаха.
-Госпожице Франсис, естествено вие сте си написали домашното? -посочи тя Джесика
-Да, госпожо. -отвърна момичето й и даде домашното си, след пет минути се чу:
-Всичко е правилно, госпожице, както винаги получавате отлична оценка.... Обаче ще ви кажа нещо много важно ученици! Зимната ваканция беше разместена сега пак ще бъде две седмици само, че започва от утре и вместо да свърши на 13 януари, ще свърши на 3.
-Значи след часовете, нали? -попита ученик
-Ами и часовете бяха скъсени. Вместо 45 минути, ще са 15. Знали часе ми свършва... -но преди да каже нещо звънеца изби-сега. Чао ученици и приятна ваканция.
-Леле, не можаха ли да ни го кажат по-рано? -каза намръщено Лола към приятелката си
-Не ми пука особено... Значи днес свършваме в 9:30. Хаха колко яко!
-Да, нали?
-Ти нямаше ли да си на среща след училище? -попита Джес'
-Оо, да вярно. Ония футболист ми беше предложил, но не знам дали да ходя...
-Защо? Може този път да изкараш късмет.
-Ами, понеже е много тъп, прекалено слаби оценки винаги получава.
-Ех, сега... Ти да не би да си госпожа Отличничка.
-Не, аз съм госпожица Двойкаджийка-изсмя се Лола
-Ами тогава?
-Права си сестро. Ами твоето гадже?
-Кристофър ли? Самовлюбен тъпак, разбрах го още на втория ден и скъсах с него.
-Браво на теб! Само така! Тия идиоти са променили и времето за обяд! -извика Лола
-За кога?
-За сега!
-Аз не съм гладна. -отвърна безразлично Джесика.
-Щом не ти се ходи, и аз не искам.
-Не стой гладна заради мен!
-Не, бе споко.... Просто обикновено отиваме в стола, за да си приказваме и да обсъждаме хората, а не да ядем. Аз ям като прасе сутринта, вечерта също. На обяд винаги съм като пълнена пуйка!
-Щом казваш....
---------------------------------------
Денят мина неусетно и Джесика се прибра вкъщи. Беки естествено попита, защо се прибира толкова рано, но момичето й обясни.
Тя отиде в стаята си и понеже имаха малко домашни, което беше необичайно, но явно часовете не бяха стигнали на учителите, за да дадат повече. За това реши да ги остави за по-късно. Седна на бюрото и започна да пише стихове, защото й беше дошла музата.
-------------------------------------
За сега не се случва нищо интересно, защото реших да описвам повече нещата в първите части, иначе не се притеснявайте, ще има интересна случка.
Оставете коментарче, ако поне малко ви е харесало :* :*
|
