Споделена история от Проза, литература |
Отрицание от всичко, преклонение пред нищото
преди: 5 години, 8 месеца, прочетена 2340 пъти
Тревата беше навсякъде. Под краката ни, по джобовете им, в чорапите, в устата, в дробовете, в ума, в душата. Всички търсеха нещо и сякаш успяваха да открият част от него. Но нищо от това, което намираме не стига. Никога нищо не е достатъчно и ние продължаваме да търсим. Понякога на масата покрай приятелите си или под звуците на индийски мантри, възпяващи мъдростта на Кришна и многобройната му челяд.
Всъщност нека започна със социалната част от прозата. Присъствах на един хип-хоп фестивал. Не харесвам този стил музика. Рапът е изкуство. Понякога дори когато не си напушен (да не повярваш)!
Беше прекрасно да съм сред природата, можеш да я докосваш и усещаш с всяко свое движение. Най-силно обаче усещах махмурлука и нараненото си от неравната земя тяло. Спахме на пакатки, а между тях сякаш беше оплетена мрежа от хамаци. Всички се смееха и крещяха. Темите се въртяха около масурите, обхващаха алкохола, рапа, след това секса, минаваха незабележимо покрай храната и всичко общо взето се повтаряше. След като пак се свие козче. Иначе тези теми.. абе някак са умрели, "бате". Интересно ми се стори хрумването на някои хора да възпитат децата си още от ранна детска възраст в духа на рап музиката. Аз вярвам, че малчуганите, които търчаха около палатките ще оценят предвидливостта на родителите си, когато пораснат: в тях ще останат да векуват протестът срещу статуквото и устойчивостта срещу мириса на марихуана.
Всъщност в тревата има нещо, което харесвам. Тя прави хората искрени. Всички бяха толкова земни, радваха се, негодуваха, но някак отпуснато и неозлобено. И в крайна сметка тази "нечалгарска" част от българската младеж се убиваше не по-малко зловещо от своите десетки, намазани с грим и окичени с ланци, "колеги" по чалготеките. Просто.. всички търсим и колкото повече намираме, толкова повече оставяме. Отказваме се от нищото, което имаме и от всичко, което нямаме.
Аз не обвинявам хората, които правят freestyle в 6 сутринта с гърло, пресипнало от отровата, която са поели в последните часове. Аз не защитавам чалгата, която възпитава меркантилни уличници и надути биячи. Не заемам ничия страна, просто апатията ми пречи. Въпреки всичко, гледайки младите изпълнители, които възпяваха отрицанието от "системата" и терзанията на душите си, се питах нещо.
Къде е България?
Въргаляйки се по тревата, тя се изгубва. Бавно, сред отровния дим, отнесените блестящи очи и провлачения говор. Децата й не спират да търсят себе си, преоткривайки се в унеса на марихуаната и останалите весели неща, които рапът възпява, или пък медитират чрез посланията на индийската митология.
Защо драскам глупости? Все пак "Чалгар патриот няма! " - запомних тази мъдрост въпреки че ми беше малко трудно да си абстрахирам мислите от гнусната миризма на трева.
Винаги ми е било много по-лесно да заплача насила, отколкото да се смея престорено. И въпреки това се усмихвах на поражението ни. Усмихвах се на безспирното говорене придружено с музика на заден фон. Усмихвах се на отчайващата безтегловност, която ни е обхванала. Усмихвах се на България..
|
