Споделена история от Проза, литература |
Черни рози
преди: 2 години, 2 месеца, прочетена 813 пъти
Черни рози
В градината на Вещицата зла съм... В нея откривам черни като сумрака рози - хубави, красиви, но вече изстрадали предостатъчно дълго време, тъжни, полу-увехнали.
Галя ги все едно са живи - като живи цветя, ала заплакали от мъка деца! Оглеждам се наоколо - да не ме хване Вещицата зла! Градината - тя прошепва ми хиляди слова: от проклятия и заклинания древни до убийства наредени от ревности и алчност премълчани, неизказани! , , Как да ти помогна, градино? " , , Виждаш ли статуите, мило? Превърни ги отново в живи, каквито си бяха и преди! " , , Нима били са хора, градино? " , , Да, хора - възрастни и деца, запленени от песента! " , , На кого, градино? На кого песента? " , , На Вещицата зла! " , , Какво трябва да сторя, градино? Прошепни ми и аз ще изпълня заповедта! " , , Няма никакво време! Тичай тя да не те хване! Върни се, когато можеш! " , , Какво, нима тя тук е? " , , Бягай, бягай, мило! Тичай тя да не те хване! Върни се, когато можеш! " Тичам и бягам. Бягам и тичам тя да не ме хване. Виждам къщата ѝ-къщата, от която излиза. Вперила точен поглед в мен- очи змийски, сърце нечистоплътно.
, , Къде си, порто? " Портата, откривам я - два метра висока-метална, студена, ожесточена. Затаен дъх в гърдите бушува. Сърцето ми от страх се сковава. , , Мило, мило, мило... " Обръщам се и виждам я - Вещицата зла с усмивка нечовешка на бяло лице , , Време е и ти да се вкамениш"
|
