Споделена история от Проза, литература |
Душата, която прегърна морето (Разказ)
преди: 1 месец, 12 дни, прочетена 106 пъти
В памет на Петя Дубарова...
Отдалеч се чуваха вълнението и неспокойствието на морето. Сякаш... то самото очакваше нещо или някого. Развълнуван бе също и вятърът, който не спираше да разрошва черните ми коси. А те от своя страна, бързо се предаваха на силата му и покорно се спускаха към очите ми.
, , Морски град... Морски град и шумът на морето, ах! " - ушите ми долавяха тези слова и нечий чуден, и красив глас.
В Бургас бях. В, , духа на морето", мостът към него. Виждах го, морето, от една от многото пейки в морската градина. А там бе така спокойно и уютно. Въпреки че не бе мой град. Хората вървяха и се разминаваха. Гларусите летяха и не спираха да кацат при тях. Короните от зелени листа на дърветата нежно ги полюшваше вятърът. Из небето се носеха парченца от накъсани памуци.
Отивах в посока морето- да му се порадвам, да го забележа. Стигнах и припарих линията на плажа. А той... Целият топлеше и една такава-приятна топлина минаваше през тялото ми. Усещах я чрез стъпалата и пръстите на краката си. Сандалите си - държах в ръце.
Оставях отпечатъците на следите си в пясъка и се заглеждах - там, където две линии постоянно се срещаха - тази на плажа и тази на водите на морето, които донякъде го намокряха. Мидени черупки се застояваха там. Все едно се криеха от досега на хората.
Качих се не след дълго на кея и обувките ми започнаха да правят крачки след крачки напред. Имаше хора, но малко.
Видях я... Тогава я видях - една жена, на пръв поглед обикновена. Толкова красива, каквато красота никога не бях виждала - тази на младостта, но със скромна усмивка и чувството за хиляди слънца.
Жената вървеше. Бе със спуснати коси, също като мен. Стъпалата на краката ѝ се срещаха със земята. Тогава тя и се обърна. Погледна към мен - със скромната си усмивка. И по лицето, и по образа, и по очите, я познах. Започнах да се притеснявам, но нещо вътре в мен ме накара да се застоя на мястото си и да продължавам да гледам с чувството за надежда, че най-лошото няма да се случи, поне не и пред очите ми. Пред очите ми на дете.
Тя вървеше така. Звънкав смях огласи бездушието във възцарилата се тишина. Вървеше и тя... по плажа, на който бях вървяла преди малко аз. Оставяше следите си там. Заигра се с пясъка. Той мина през пръстите на едната ѝ ръка. Отново последва смях. И след това едни стъпала се насочиха към ивицата на морето - там, откъдето започваше водата.
В началото на ивицата на морето, водата мина като извор между пръстите на краката на жената. Тя за втори път се усмихна и нашепна на вятъра, който изрече думите ѝ на мен самата:
, , Време е! "
-Петя! Не! - извиках внезапно, слизайки по най-бързия начин от кея на Бургас. Стигнах плажа:
- Недей! Не го прави! - помолих Петя аз.
- Това е моят дом... - отвърна ми равнодушно тя.
- А не може ли, не може ли ти, аз...? -заекнах.
Петя ме погледна с недоумение, но сетне разбра:
- Не може, младо си, трябва все още да живееш!
- Знам, че аз не съм като теб талант, но... вземи ме, вземи ме със себе си, Петя, моля те!
-Но, защо? Защо тъй силно желаеш това?
-Защото осъзнах, че дори и под небосвода на живота, аз пак съм сама!
Петя ме прегърна и спусна ръката си по косата ми. Пръстите ѝ погалиха главата ми. И тя ми каза:
- Трудно е да си различен и пишещ, но си заслужава, щом творец си и придаваш нещо на този свят. Защо? За да го направиш една идея по-красив! Живей, за да твориш!
С тези думи аз и Петя се сбогувахме. Тя навлезе навътре в дълбините на морето. Аз останах там - на пясъчната ивица, загледала се дълбоко в морския свят. Стори ми се по-хубав от човешкия, но дадох обета си не на кого, а на нея- момичето, което всъщност, никога не стана жена-името ѝ ми навя - Петя. Фамилията - Дубарова... Душата, която отново избра да прегърне морето.
"Бих желала в този миг да стъпвам в пясък, побелял
от доброта... "
-Петя Дубарова
Автор: Р.
18г.
|
