Сани Романдо
преди: 12 години, 3 месеца, прочетена 1518 пъти
Понякога ми се струва, че имам най-лошия късмет на света. Запитвам се за малки неща, например „Как съм се появила на този свят? ” и „Какъв е шанса да срещна „идеалното момче”? ” Хрумват ми безброй малоумни отговори, но за съжаление нито един не точен.

Създавам принципи и градя авторитет, които се надявам да не изгубя през следващите години в Гимназията. Опитвам се да разбера защо момичетата се стремим да бъдем, , най-добрите” и „най-известните” в училище, като знаем, че да си и двете е невъзможно. Трябва да избереш какъв си още в началото или да останеш „невидим”. За сега мисля така, но нека да видим как ще се промени виждането ми до като завърша. За да разберете какво научих, предлагам да прочетете моята история, животът ми в и извън Гимназията


. Първия ден.

Първият учебен ден в новото училище.
-Днес аз ставам гимназистка. – провиквам се през прозореца на моята стая, а съседите ми се усмихват и ръкомахат, както правеха на онези досадни съседски събирания, когато бях на четири.
Спомням си, че мама ме караше да бъда учтива и забавна. Пеех им песнички, които бях научила в детската градина. Е, убедих ги, че не съм добра певица.
- Скъпа, хайде приготвяй се. - чувам мама да се провиква от хола.
Поглеждам часовника и усещам как притеснението ме обгръща. Униформата ми е изгладена и подредена по особен начин. Мама пак не е спала от вълнение. Радва се, че дъщеря и е вече пораснала. Сигурно и тя се е чудила какво може да се случи с мен през следващите години. Мисля си за нея и вървя към банята, но не усещам земя под краката си. Чувствам, че летя. Притеснението се увеличава.
- Дали ще си намеря приятели? -казвам тихичко на глас, като съм убедена, че никой не може да ме чуе.
Влизам в банята и пускам душа. Виждам натрупани във ваната празни шишенца от шампоан. Малката ми сестра пак си е правила кула от тях. Засмивам се и тръгвам към запотеното огледало. Изведнъж ми мина през ума, че когато сестра ми стане на моите години, аз ще съм завършила. Ще мога да я подготвя за предстоящото, така тя няма да усети такава несигурност, каквато аз изпитвам в момента. Продължавам да стоя пред огледалото, вцепенена от странни и страшни мисли, цели двадесет минути. Все едно то ще ми подскаже нещо.
Измивам се набързо и тичам към стаята си, която е в дъното на коридора. Чувам как босите ми крака стъпват по пода. Долавям и някакъв друг звук зад мен. Обръщам се и виждам едно мъниче се е свило до краката ми. Сестра ми, Диа, е обгърнала, с малките си пръстчета, новите ми обувки, които в момента трябва да са до униформата ми. Докато отворя устата си, за да и кажа, че нямам време за гоненици, тя вече е в другия край на коридора и ми се плези.
Тръгвам към нея, но се подхлъзвам и падам по лице. Изправям се и изтичвам до огледалото. Забелязвам оформяща се синина, точно по средата на челото ми. Изкрещявам, вбесена от лошия си късмет, и се питам, , Как може да ми се случва? ” Диа оставя обувките ми и се скрива в стаята си. Мама идва до мен уплашена.
-Какво стана, Сани? - оглежда ме и се успокоява. Вижда подутината на челото ми и дотичва до спалнята. Връща се. Държи чантичка с гримове. Подава ми я и от очите и пада една сълза. Виждам принудителна усмивка на лицето и. Въпреки, че избягва погледа ми, аз усещам мислите и. Не може да повярва, че е дошъл мига, в който подава гримове на дъщеря си. Взимам ги и някак си успявам да закрия синьото петънце на лицето ми. Мама отива при другата си разтроена дъщеря. Чувам кафеварката. Баща ми си прави кафе.
- Осем и петнадесет. Сандроела още ли не си готова? -татко, строг и същевременно добър. Нарича ме с различни имена: Саньона, Сандрина, Саниката и т. н. Не че не харесва името ми, но смята за много еднообразно, постоянно да ме нарича, , Сани”.


Осъзнавам, че ще закъснея. Бягам до стаята си, обличам униформата на училище, , Скот Милан „ и се извинявам на косата си, че не мога да и помогна да изглежда по-добре. Чувам клаксон, татко вече е в колата. Грабвам чантата си и направо излитам от вкъщи, като едновременно се прегръщам и целувам с мама и Диа. Пожелават ми късмет, чувствам, че наистина ще ми е нужен. Моля се само да не изтърся някаква простотия. Влизам в черния Джип, който с татко наричаме „танка”, и потегляме към сградата, където ще се случат много неща през следващите пет години.
Мислите ми се избиват една друга. Чувствам, че няма да издържа. Наближаваме училището. Татко вече се приготвя да ми каже „успех” и да ме целуне за довиждане.
- Пристигнахме. - Каза доволно татко.
Иска ми се никога повече да не изпитвам такива смесени чувства. Слизам от колата, а баща ми продължава да ми говори нещо. Мисля, че ми обяснява за държанието и че трябва да направя добро впечатление на учителите. Точно сега не мисля да им се подмазвам. Кимам му и тръгвам към входа. Пристъпвам плахо, а до мен си говорят ухилени до уши момичета. Всякаш при тях не съществува страх от предстоящото. В този момент се чувствам по-самотна от всякога. Не познавам никой, а и не ме бива в запознанствата, винаги изтърсвам някоя тъпотия.
Оглеждам се и заставам до една групичка момичета. Изглеждат по-големи от мен. Може би са от по-горния клас. Те започват да ме оглеждат и да си припомнят неща от техния пръв учебен ден. Смеят се толкова гласно, че едва се сдържам да не се изсмея и аз. Изчервявам се и започвам да се притеснявам, че никой няма да ме заговори. Обръщам се и виждам, че едно момче с черна, къдрава коса, висок, със чаровна усмивка, идва към мен.
-Здравей, коя паралелка си? – пита ме, а аз изтръпвам. Не мога да отделя поглед от невероятните му зелени очи, а той не спира да ми се усмихва.
- Б, . ”б”клас.
-Страхотно, в един клас сме. -Изведнъж дъхът ми спря. Усещам нещо в стомаха си, все едно се прегъвам на две и отскачам от земята за да литна. -Ела с мен, ние сме в другия край на двора. -Продължава да ми се усмихва. -Аз съм Хрис.
-Аз, .. а -помислям си, че няма да мога да изрека и дума, но преглъщам и си казвам името. Пристъпвам в знак, че вече искам да тръгнем към строя. Така ще имам по-малко време да кажа нещо тъпо. Слава Богу, той ме разбира.
Чува се ужасен звук от микрофона на директорката. Тя започва да говори. Съобщава, че осмокласниците трябва да се наредят и да влязат първи. Виждам как група от деца се запътват към вратата на сградата. С Хрис се присъединяваме към тях. Всички сме еднакво облечени, но на някои косите са сплетени красиво, а на други като мен, само сресани. Не се чувствам особено красива, но все пак ме заговори някой, и имах късмета това да е момче. Струва ми се, че изглеждам различно. Никога не съм се харесвала. Косата ми е кестенява, дълга и права, очите ми са в цвета на косата ми. Най-много не харесвам носа си, има съвсем лека гърбица. Тялото ми е нормално. Не съм от най-слабите момичета, но не мога да кажа, че съм дебела.
Влизаме в училището и дъхът ми спира отново. То е толкова голямо. Мисля си дали ще ми изглежда така, когато го напусна. Ще бъда ли „невидима”?
-Осми „б”, стая номер двадесет и пет. –чувам една учителка да повтаря.
Поглеждам Хрис. Погледите ни се засичат, а той ми се усмихва. Правя някаква физиономия и се завъртам напред, след което се блъскам в едно момче от по-горния клас. Той ми се ухилва и започва да ми крещи „заек”, „заек”. Забързвам малко и виждам стая двадесет и пет. На дъската е написано с големи букви „8 ‘б’”. Влизам вътре и сядам на един от чиновете. Оглеждам съучениците си. Всички стоят мирно по чиновете. Приличат точно на зайци-еднакви и уплашени. Хрис влиза и сяда на последния чин, а след него влиза класната ни. Ниска жена на средна възраст, с черна коса, дълга до раменете. Държи някакво листче. Гласът и е топъл и спокоен. Започва да ни говори нещо, но аз не мога да запомня нито една дума. Казва ни програмата, след което се усмихва и излиза. Вълна от шум веднага залива стаята. Всички се обръщат и си говорят. Само аз стоя и гледам в една точка. Замислям се и се сещам за предишния ми живот. Тук не е така. Трябва да измисля собствен стил и да се задържа на него докато завърша. Разбира се, промените са хубаво нещо, но ако са към по-добро.
Стаята Започва да се изпразва. Хрис сяда до мен и ми подава листче, усмихва се и излиза от стаята. Ставам и тръгвам към изхода, междувременно разгъвам листчето, а на него пише: „С някои хора от класа ще ходим в Розата, ела ако искаш.
ПС: 089****** … ?. „Розата е едно заведение близо до Скот Милан.

Там ходят избягалите от час ученици. Тази бележка ме зарадва. Може би това е шанса ми да се присъединя към другите.
Телефона ми издава някакъв странен звук. Изваждам го и на екрана пише „изтощена батерия”. Сещам се, че ако отивам в Розата, трябва да се обадя на Мама. Точно сега ли трябваше да му падне батерията? ! Отчайвам се и тръгвам към спирката. Хващам автобуса си и се прибирам в ужасно настроение.

Още от вратата мама ме посреща.
-Как мина? Как изглежда класната? Запозна ли се със съучениците си? – обсипва ме с въпроси.
-Уф.. , мамо. Мина добре. – отвръщам и като осъзнавам, че не и казвам истината. Усмихвам се и се затичвам към стаята си. Точно пред вратата Диа ме спира и ме задушава с прегръдка.
-Како, добле ли си? -още не може да казва „р”, произнася „л” или „у”. Понякога, за да я подразня и аз го правя.
-Добре съм, миличка. – отговарям несигурно и веднага влизам в стаята. Дано тя се запознае с повече хора на първия учебен ден. Дано тя да бъде по-успялата. Искам да е подготвена за всичко.
Оставям чантата и сядам пред огледалото.
-Защо не мога да се видя, такава каквато ме виждат другите? –говоря недоволно на огледалото. Въздишам тежко и лягам на леглото. -Утре ще се запозная с всички и ще ги накарам да ме харесат, дори и да трябва да се променя. – казвам тихичко и затварям очи.