Докосване до нежност
преди: 12 години, 2 месеца, прочетена 2249 пъти
Изведнъж се спрях и вперих поглед направо. Безкрайност. Стотици километри открито пространство наситени с всевъзможни цветове. Непрекъснатите нюанси на зелено се простираха сякаш до края на света, преплитайки се, усуквайки се, играейки върху тази безкрайна шир. Нищо друго освен цветове не ме заобикаляше, а въздуха бе така чист, че сякаш бе от друг свят. Носеше се аромат на свежест, на пролет на нов живот. Гледката беше така неуписуемо красива, та чак изглеждаше нереална - една картина на отдавна забравен художник, прекарала своя живот висяща по стените на парижките галерии, една картина никога не достигнала до човека за когото е била предназначена от съдбата, но ето аз стоях и наблюдавах тази чудна живопис на природата, аз бях достигнал до своята картина. Дъхът ми почти бе спрял усещах как очите ми малко-по малко се мокрят, краката едва ме държаха превиващи се като роби наложени с безмилостен камшик. През ума ми хвърчеше само една мисъл „Няма по прекрасна гледка на света”.

И тогава видях нещо дори по-неописуемо, сякаш от нищото върху моето чудно платно се появи момиче, но не това не бе момиче, а бе нещо друго, нещо чисто и благородно, което по никакъв начин не би могло да се сравни с отвращаващата същност на човешко същество, то бе нещо повече, много повече. В един миг сякаш слънцето изчезна, изчесна и невероятния пейзаж заедно с него. Сякаш мрак беше погълнал целия свят, но около мен не бе тъмно. Виждах само нея, само този несравни блян. Тя бе слънцето озаряващо всичко и в същото време бе всичкото, което озаряваше. Светът не беше изчезнал, но пред нейната красота нищо друго не си заслужаваше да бъде забелязано. Това чудно създание което за миг преобърна представите ми и преобрази света ми в нещо божествено. Не бях способен да отместя поглед дори за секунда, а даже да можех не исках. Тази нимфа, тази митична фея притежаваше такава неизмерна красота, та чак започнах да се питам дали съм познавал красотата до този момент, дали това, което до преди съм смятал за красиво всъщност е грозно, а грозното – отвратително. Всичко в живота ми изведнъж изгуби смисъл, всяка хубава гледка всеки невероятен спомен всяко чувсто на радост, обич, грижа бях склонен да заменя с нейния образ. А той бе тъй чист и поетичен.

Нозете и бяха обвити в чудни сандали каквито никога до сега не бях виждал. Не обикновени обувки - прости и недодялани, а сандали каквито дори Хермес не би сънувал и в най-невероятните си сънища. Нежното й божествено тяло бе покрито с рокля от червен плат спускащ се до над коленете й, но плат не какъв да е, не тези дрипави одежди на, които човек се наглежда през целия си живот, а плат сякаш изтакан от ръце на богиня някъде в небесата, плат нежен деликатен досущ като нея. Кожата й бе бяла като девствен, чист сняг по върха на непроходима планина, така нежна и гладка напомняща на всичко но не и на обвивка, по-благородна и красива дори от най фината коприна на света. Главата и бе покрита с най-разкошното море от гъста червена коса напомнящо не за кичури а за буйни червени огньове от подземния пъкъл.
Спускайки се до деликатните и рамене тези огньове играеха един с друг веейки се на лекия прохладен ветрец галейки поразителното й лице. А лицето и бе неописуемо. Пак тази бяла кожа от която строеше чистота и сияние способно да освети дори най-непрогледния мрак. Устните й розови и нежни, приканващи сякаш една целувка от тези устни бе достойна размяна за човешки живот, устни не създадени за врата на бездънна паст а създадени за целуване. Малкото носле - все едно хиляди велики склуптори бяха прекарали живота си във ваянето на това нсоле и техния труд личеше пламенно и ясно.
И тогава когато смятах, че съм зърнал всяка частица от необятната и красота, когато умът ми вярваше, че всеки един аспект от тая приказна хубост се е запечатал в съзнанието ми погледнах очите й.

Да ги сравня със звезди би било безумие тъй като небето е обсипано със безброй звезди, а нейните очи бяха нешо друго, нешо което не бях виждал никога преди, нещо необикновено. Зелени, маслено зелени смътно напомнящи за благородни смарагди, но къде-къде по невероятни от скъпоценен камък. Сякаш бях погледнал в дълбина, в едеин неспирен водовъртеж, една спирала изкована от красота. С всеки лъч на светлина проникващ във взора й се разкриваше нов нюанс дори по-разкошен и от предишния тази игра на чудните й очи със светлината ме пленяваше като песен от русалка

приканваща кораб към острите скали. Изведнъж усетих как погледите ни се срещат, вплитайки се един в друг като любовници в страсна целувка. Гледах я, сякаш цяла вечност и не исках да спирам да я гледам. Тя се приближи до мен тъй плавно и неусетно сякаш с една крачка, а от близо бе дори по прелесна. Вече не само чувах лудото биене на сърцето си, а го усещах високо в гърлото си, но това никак не ме притесняваше поради простата причина, че виждах нея. Изобщо всяка една мисъл в този момент би опорочила свещенната красота на това сякаш митично създание. И не мислих. Само стоях и поглъщах феноменалния образ с очи, тази красива фея този символ на чистота и съвършенство.
- Коя си ти? – продумах й, едва-едва като на сън се откъснаха тия думи от устата ми, а тя само се усмихна и усмивката й бе като нищо друго, сякаш напразно са писали стиховете си всички ония поети отредили си място в историята, та що за вдъхновение би било ако поне веднъж в живота си не са улавяли с недостойните си очи тази незабравима усмивка.
И просто така без думи, без обяснения тя се притисна до мен. Лявата си рака постави в моята, а с показалеца на дясната нежно докосна устните ми. Докосна ме така както никй друг не го бе правил, допират й бе като упарване, но не неприятно, а напротив бе изключително чувствен и гальовен. И отново без думи, без жестове тя отмести нежната си ръка и положи меките си усни върху моите и тогава светът замря, нищо друго вече нямаше значение забравих за мръсотията по света, забравих всяко чувство на болка, тъга, копнеж, което някога бях изпитвал. Сърцето ми престана да бие, а клепачите ми се спуснаха, тялото ми се отпусна до ткаква степен, че то вече бе само един съд съдържащ душата ми танцуваща под влияние на музиката от нейната целувка.
Тя дръпна усните си, но остана притисната до мен, близо, толкова близо че усещах топлия и дък по кожата си. Отворих очите си и останах поразен бях пренесен на съвсем различно място. Чудния пейзаж го нямаше, нямаше ги зелените игриви цветове и пъстрите дълбини на небето. Като неподозиращ зрител на театрална постановка пред, чийто очи декора се променя за броени мигове тъмнина бях преднесен на място надминаваше всяка моя фантазия. Всяка представа за Утопия, която се бе изградила в съзнанието ми грохна пред погледа ми, за да се разкрие тази изумителна картина. Този нов пейзаж бе до ткаква степен феноменален, че не съществуват земни думи, с които би могъл да бъде описан. Изведнъж фона на, който се намираше приказния образ на моята чудна фея стана достоен за нея. Тя се вписваше перфектно в този магически свят. И тогава прозрях истината, изведнъж всичко се нареди и доби смисъл. Поразителната й красота – тя изглеждаше неземна и не само изглеждаше, а беше такава. Света, в който бях пренесен не случайно изглеждаше тъй чуден. Тя не беше фея, а ангел, а това бе нейният свят, светът в, който тя ме бе отвела, но не изпитах тъга нито за миг в този неин свят дори не съществуваше такова нещо като тъга. И макар да се бях разделил със света на живите, не изпитвах съжаление, нито скръб, тъга или носталгични чувства. Моя свят не бе неин. След като очите ми бяха благословени от светотата на нейния образ, след като тялото ми бе изцерено от нежният и допир, а усните ми дарени с меката и целувка не бих могъл да живея както преди. Дори ден повече от земното ми съществуване би бил сурово наказание за душата ми вече дарена с ласката на нежното създание.




-Възкресен Георгиев-