Споделена история от Проза, литература |
Спаси ме от мрака (Приказка) 4
преди: 11 години, 15 дни, прочетена 1384 пъти
„Кап... Кап... Кап... ”
Звукът от падащи капчици вода беше тих, монотонен, приспиващ. Сякаш времето бе спряло на границата между светлината и мрака. Слънцето липсваше, луната също. Само горе, където можеше да се предположи, че е небето, блещукаха малки светлинки.
Бастиан отвори натежалите си клепачи. Те бяха единственото, което можеше да помръдне. Погледът му бавно обходи местността и застина в една точка. Осъзна, че лежи на водна повърхност, съвсем отпуснат. Половината му тяло бе под водата. Не можеше да определи дали тя бе студена, или топла. Сякаш бе неспособен да почувства външния свят. Младежът извърна леко главата си. Въпросите, блуждаещи неориентирано в съзнанието му, бързо изчезнаха щом погледът му попадна на странния белег върху лявата му ръка. Преди черен, сега светеше в кърваво червено, хипнотизирайки със своята яркост.
И тогава я усети. Тревогата, която накара сърцето му лудо да забие, раздвиждайки кръвта във вените му. Имаше нещо нередно. Това място таеше мрак, злоба, тайнственост... Силна, прорязваща болка сякаш прониза тялото му и го накара да изкрещи.
„Махни се оттук, трябва да избягаш! Не позволявай да те завладее! Бастиан! Събуди се! ”
Съзнанието му започна да го подканва, нашепва, настоява...
Но Бастиан не бе способен да реагира. Сякаш бе потънал в дълбок сън и случващото се представляваше само една жестока игра, в която той бе безпомощна пионка, оставена в ръцете на съдбата...
”Бастиан... Бастиан... ”
Младежът присви силно очи, пое дълбоко въздух и напрегна всичките си сили. Ударите на сърцето му се ускориха, по челото му избиха малки капчици пот. Стисна силно зъби, щом поредният пристъп на неописуема болка го разтресе. И ето, че най-накрая успя да раздвижи безчувствените си ръце и крака. Застана вертикално. Осъзна колко дълбоко беше всъщност. Сякаш под него имаше няколко хилядна километрова бездна, чакаща подходящия момент да го погълне.
Бастиан усети как лека-полека обстановката се променя. Странният безкраен океан започна да изчезва, тук-таме някой ослепителен лъч пронизваше като копие черния небосвод.
Младежът изумено се вгледа в краката си, когато стъпалата му докосната твърда повърхност. Едва сега разбра колко сила струеше от него. Поискаше ли, щеше да покори и най-високият връх, можеше да преплува най- голямото море, да претича жарката пустиня... И тогава....
- Бастиан! – някой изика името му, но гласът бе ясен, много близо...
Младежът усети леко побутване, след което успя да отвори очи. Слънчевата светлина го накара да примижи, докато свикна с нея. Погледът му бързо обходи малкото, топло помещение. Пръстите му несъзнателно се бяха вкопчили в мекото одеало, покриващо болящото го, от умора, тяло.
- Бастиан, разкажи ми какво се случи! Моля те, моля, моля, моля...
Малко момченце, на не повече от шест годинки, подскачаше до леглото на батко си и го го ръчкаше упорито.
„Всичко... е било сън? ”
Едва сега Бастиан разбра, че се намира у дома, в своето село. Младежът се вгледа в лицето на развълнуваното си братче, чиито наситено – зелени очи бяха досущ като неговите собствени. Той измъкна изпод завивката ръката си и постави голямата си длан върху главата на детето.
- После, дребен. – промълви с отпаднал глас. – Тичай да играеш.
Детското личице се намуси, нослето се сбръчка неудобрително. Бастиан въздъхна.
- Искаш ли да ми помогнеш? – попита той, а братчето му се ухили, показвайки липсващите млечни зъбчета.
- Отиди и намери леля Ева. Кажи й, че съм се събудил.
Още неизрекъл това, той остана сам.
Пареща болка привлече погледа на младежа към лявата му ръка. Очите му се присвиха, щом зърна черното очертание. Да, това беше самата реалност... И този сън определено не беше случаен...
|
