Споделена история от Проза, литература |
Между трансформатора и дървото
преди: 10 години, 10 месеца, прочетена 1739 пъти
На 6 декември 1990 година, Генералният щаб наБългарската армия дава заповед за началото на безпрецедентна до тогава по мащабите си операция в малкото село Царичина, на 30 километра северозападно от София, обитавано от около 40 жители, предимно пенсионери. Операцията, която трябва да се проведе под пълна секретност, носи кодовото име “Слънчев лъч”.
Причината е получена информация от екстрасенси, по това време работили за Българската армия, която според тях е с извънземен произход, и указва точното място, където е погребано двуполово същество, било първият човек, обитавал някога Земята.
В центъра на Царичина, точно до кръчмата и площада, военните изграждат лагера на операцията. Бива изкопан тунел, в края на който според получаваната информация се намира скелета на извънземното двуполово същество. В дупката копаят само висши военни с кирки и лопати, по указания, давани от екстрасенсите. Изкопаният тунел придобива формата на спирала, без нито една подпора в него.
След изкопани стотици метри и похарчени милиони левове за финансиране на операцията, по нареждане на новото правителство, проекта е прекратен завинаги.
Учените са на мнение, че двегодишните разкопки са били безмислени.
Вече 21 години дупката е капсулирана и никой не е влизал в нея. Категоричният отговор на въпроса какво се крие в дъното на тунела ще научим, след като той бъде отворен отново. В момента няма организация или хора, които да финансират нова операция. Докато тя не бъде организирана, за много хора Царичина ще продължи да бъде неразгадан феномен.
***
11 май, 2019 година.
България, София.
Студио БНТ.
Добър вечер, уважаеми зрители.
Започва По света и у нас на 11 май. Водещата новина от днес:
Преди броени часове община Констинброд оповести публично информацията, че миналата седмица на таен търг със само един участник е бил продаден общински парцел в с. Царичина за рекордната сума от 2 милиона долара. Според кмета на общината, сумата ще бъде използвана за подпомагане на общинският бюджет на община София.
Въпреки, че подробности за какъв парцел точно става дума, БНТ научи, че сумата е била платена за земя в центъра на селото, където през 1990 г. Българската армия провежда секретна операция, останала известна в обществеността с прозвището “Дупката в Царичина”. Община София разкрива, че купувачът е германски гражданин, пожелал анонимност.
От там посочват, че част от рекордната сума е била платена от американският научнопопулярен телевизионен канал History Channel.
За момента остава неизвестно с каква цел е бил купен парцела.
... Останалите новини от деня....
***
1 юни, 2019 година.
с. Царичина, община Костинброд
(29 километра от гр. София)
ДЕН 1
- Иии, стоп, сега – извика един едър мъж, облечен в дрехи, каквито носеха всички обикновени майстори по строежите –... плочата вече се вижда.
Вика му беше насочен към багериста, управляващ една модерна и мощна машина марка “Case”, която безмилостно отместваше купищата земна маса, натрупвала се на това място цели 27 години, под която всички там очакваха да видят нещо. В момента в който едрият мъж извика, кофата на багера вече беше ударила умело излятата бетонна плоча насредата на нищото - една поляна между стар трансформатор и едно дърво, което беше много по-старо от трансформатора, и му личеше, че е там от доста време.
- Това е, тук ще взривяваме, извикайте картечарите - съвсем приемливо на хората с големите Hilti-та, които къртеха им викаха “картечари”, въпреки, че последното означаваше войник, обслужващ картечница в армията, но за майсторите си беше забавно да го казват с “а”, вместо с “ъ”, и те си го използваха най-често като стандартно обръщение.
По всичко си личеше, че там, в Царичина работи нормална българска строителна фирма. Ако не по друго, то поне триъгълната баничка в найлонова торбичка, оставена на предното стъкло на багера издаваше това привидно очевидно нещо, че все пак хората са си българи. Баничката явно беше купена сутринта, още топла, защото найлоновата торбичката беше изпотена, а багериста и хвърляше поглед през няколко минути. Най-сетне можеше на спокойствие да си я изяде. Поне докато не взривят бетонната плоча, той нямаше работа, освен да отмести багера на безопасно разстояние, но за това имаше една баничка време.
Тогава двама мъже с мощни инструменти се насочиха към до момента празното място, където от стандартният зелен фон се открояваше само нетипично жълтият багер и гащерезона на едричкият мъж, който беше в джинсено синьо. Един бял микробус беше паркирал на известно разстояние от багера, не съвсем на поляната, но беше близко. Вратите му бяха отворени, и един мъж подготвяше като че ли нещо в задното отделение.
Нямаше никой друг, там, до трансформатора. Всичко беше спокойно като следобедна дрямка на дете, уморено от играта на село под лъчите на яркото лятно слънце, което току що се е наобядвало с вкусните гозби на баба.
- Момчета, ето я плочата, ще извикам бомбаджията от белият бус за да ви каже къде точно да дупчите - мъжът със синият гащерезон бавно започна да крачи към белият бус с кубинките си през станалата доста висока трева на поляната, като се чуваше онзи характерен звук от огъването на стеблата на тревата под натиска на обувките му.
Този мъж изглежда беше бригадир, и днес той казваше кой какво ще прави на “строителната площадка”. Самият той, както багериста, и бомбаджията, които днес бяха единствените хора там, знаеха за какво точно става дума, и защо са тук. Те знаеха много добре какво да правят, тъй като шефът им ги беше инструктирал внимателно какво да вършат, и как да го вършат. А самият той беше получил подробните инструкции в рамките на 5400 страници по имейл от човек, назовал се само със името Ерик, заедно с чек в електронен вариант, който беше прекалено щедър за всичко, което фирмата щеше да направи в Царичина. Там пишеше, че тяхната фирма е избрана сред хиляди други български строителни фирми, и неговите шефове се надяват доверието да бъде оправдано.
Мъжът с гащерезона вече беше до буса.
- Хей, колега, ела да кажеш на хората ми къде точно да къртят. - обърна се към бомбаджията.
- Идвам.
Двамата с бомбаджията се върнаха до плочата, и последният започна бавно да я оглежда.
- Хм, може би ще трябва повечко динамит, доста масивно е излята.
- Определено - съгласи се багериста, въпреки, че той си беше съвсем простичък човечец, който за разлика от другите простички хорица знаеше кой лост на багера за какво служи и нищо не разбираше от зидарство.
- Добрее, тогава момчета искам по една дупка в четирите края на плочата, с възможно най-малък диаметър, и една със среден диаметър в центъра. - каза бомбаджията на къртечарите, които го гледаха умно, подпрени на хилтитата - аз отивам за динамита.
Двете момчета се спогледаха, сложиха антифоните на ушите си, и започнаха първо от горният ляв край на плочата. Пръстта отгоре и не беше добре разчистена, и цели буци се разхвърчаха под създаващите се вибрации от мощните инструменти.
Бомбаджията се върна с едно кашонче до дупката, остави го на земята, и си запуши ушите, защото звука от инструментите беше доста силен.
След около десетина минути дупките вече бяха готови, и двете момчета се одръпнаха от плочата. Бомбаджията огледа, и дупките му хареса.
- Ами, да отворим гробницата на изрода тогава - изсмя се леко под мустак бомбаджията, но никой не се засмя заедно с него. Изглеждаше като пълен идиот, когато потърси с поглед усмивката на бригадиря и багериста в багера, който още ръфаше баничка, но я нямаше. Докато поставяше пръчките динамит, вързани с тънка корда към детонатор в дупката, той още пазеше глупавата си усмивка на лицето.
- Така, готово е. Сега да ги вържем към детонаторчетоо - и той извади от кашончето една кутийка с много лампички по нея, и върза кордата към нея, след което завъртя един ключ на таблото на кутийката.
- Червените дяволи са заредени. Преместете багера и елате при мен до буса на безопасно разстояние, хайде.
Бригадиря тръгна с него, като му помогна да развие макарата с корда до буса, а багериста запали машината, и я премести на петнадесетина метра по-нагоре на съседният до поляната път, а после слезе, и отиде до буса, където вече бяха останалите.
- Добре, да пуснем фойерверките. - бомбаджията пак със същата глупава усмивка на лицето си, завъртя още един ключ на кутийката, така, че всички лампички светнаха.
- ВНИМАНИЕ! ОГЪН! 5, 4, 3, 2, 1... Старт. - и той завъртя и последният от трите ключа.
Когато каза 2, само бригадиря се сети да запуши ушите си.
В този момент силен трясък огласи цялото село, и гъст дим се разнесе от полянката на около 15 метра. Птички на ята излетяха от няколкото дървета на полянката, като че ли зашеметени от взрива.
- Сезам е отворен, хайде. - подкани ги бомбаджията, когато дима вече се беше разнесъл.
Петимата мъже се запътиха през тревата към мястото, където само преди минути беше масивната бетонна плоча. След малко бяха там, а плоча естествено нямаше. Късчета бетон се белееха из перфектно зелената лятна трева на поляната, като сняг, но не дело на майката природа, паднал по никое време.
На мястото на плочата сега имаше една голяма яма, купчина пръст.
Багериста не чакаше покана от бригадира за да се качи в багера и да започне да отмества масата пръст. Той ясно си спомни инструкцията, копие от която получи всеки един от петимата още преди месец, където беше записано точно и ясно - “при взривяването на плочата, операторът на багера започва да отмества земната маса от входа на тунела, докато той не бъде достатъчно разчистен за да може следващата контролна група да има достъп до изкопаният през 1990 г. спираловиден очастък”.
Вече беше ранен следобед. Слънцето беше най-силно по това време. Багериста седеше в модерният багер, който си имаше климатик, и на него не му пукаше за пъкъла отвън.
Работата по отместване на пръста от входа на тунела не свършваше, пръстта като че ли беше безкрайно много. Лопата след лопата, краят не се виждаше. Ужасът ставаше все по-голям, когато купчината от дясната страна на багера нарастваше с всяка минута.
Монотомността от извършването на едно и също движение минута след минута вече беше толкова голяма, че багериста беше свикнал с нея до болка, и не обръщаше внимание на околният свят, който не че беше много жив.
През прозореца на багера се виждаше само бригадира, който най-спокойно си беше седнал на полянката, и си ядеше сандвича със шпеков салам.
Другите мъже не се виждаха наоколо. Той продължаваше да си копае, и да гледа към малкият часовник “Quartz” със стрелки на таблото на модерният багер. Чакаше часа да стане 1:30 за полагащата му се почивка.
След още половин час мъка, и около още метър пръст в съседната до багера купчина, на багериста като оптическа илюзия му се стори, че пръстта вече наистина намаля, и до довечера ще приключи. Тогава тялото му се смрази, когато в главата му изплува още един ред от ония ферман от който беше получил копие - “всички работници се задължават да работят без определено работно време, докато работата, предвидена за тяхната работна група бъде свършена напълно”.
Мисълта, че ако пръстта продължава все така да не свършва, ще се наложи той да работи до късно вечерта го ужасяваше.
Все пак той някак си се откъсна, спря да мисли за това, и слезе от кабината на машината за да се наслади на половиният час свобода, която Инструкцията му даваше.
Бригадирят още си стоеше там, до дървото, но вече се беше излегнал удобно на дървото до онзи стар трансформатор от дясната му страна, а шапката му беше като на героите по филмите, решили да си починат сред природата - спусната надолу, така че да не му пече в очите.
- Хей, шефе, почиваш ли си?
- Нямам ли право? - стресна се бригадирят като че ли.
- А, нищо не съм казал. Мога ли да седна до теб?
- Ами... добре. - на него му си беше по-хубаво да си почива сам, но му се стори, че малко лаф с колега към който той не хранеше никакви лоши чувства няма да му навреди.
Въпреки, че багериста очакваше да се заформи някакъв диалог по някоя от обичайните теми за спорт, политика, жени, бира и футбол, изминаха около 5 минути без никой да промълви нищо, незнайно защо.
Изведнъж багериста най-сетне се сети каква тема да отвори.
- Шефе, ти какво мислиш за това, което правим тук?
- Какво да мисля за това, което правим тук, колега? - отклончиво попита той, въпреки, че се досети какво го пита, но не знаеше как да отговори.
- Ами... за това... за дупката, която сега копаем... защо го правим? С каква цел?
- Хм... може би с цел да печелим пари, колега? Да работим?
- Не, имах друго в предвид. Интересно ми е вярваш ли на тези глупости за хермафродити, скрити в дъното на тая дупка, която разкопавам с моя “Case” сега, и която през 90-та година им е глътнала 15 милиона от бюджета?
- Колега, мислиш ли, че бих могъл да вярвам на истории за извънземни, прикриващи кораба си зад облак, и влизали в този тунел, който сега ти копаеш, оставяли отпечатъци по стените, и хипнотизирани кучета, вързани до форгона, където са се скрили от адската сила на извънземните гости всички участващи в този глупав проект към който незнайно защо очевидно сега някой има интерес? Стига глупости. Тук съм за да печеля, и за да има какво да яде семейството ми. Не съм вишист, нямам образование. Това съм избрал - да си печеля хляба с бъхтене по строежите. Всеки има своят избор, това е моят.
- Мисля, че съм на същото мнение. - отрони смаян багериста. Като че ли се беше шашнал от това от къде бригаридя е толкова запознат с историята на тази дупка.
Чудеше се дали да го попита, но не събра смелост. Разговорът не продължи.
Бригаридя извади от платнената торбичка с която беше дошъл днес още един сандвич с шпеков салам, и го заръфа настървено.
Бяха останали още 15 минути от почивката. После работата щеше да продължи, но само за багериста, който трябваше да отмести всичката земна маса от входа на тунела.
(следва продължение)
|
