Споделена история от Наркотици и алкохол |
Връх и падение - живот с депресия, но живот
преди: 2 години, 1 месец, прочетена 1542 пъти
Здравейте! За да избегна обърквания и коментари от типа "от пубертета е", бързам да отбележа, че съм на 19 години. По-надолу ще резюмирам състоянието си и се обръщам към вас непознатите с въпроса "възможно ли е да е депресия?". Най-напред ще ви дам малко заден фон. Още от дете съм затворена, мисля че в детската градина просто бях срамежлива, но някои от децата в начален курс бързо помогнаха на срамежливостта ми да ескалира в ниска самопреценка. Някои от негативните ми спомени от периода детска градина-начален курс включват първият път когато се запитах "защо нея я харесват, а мен не/защо с нея си играят, а с мен не", "ако бях хубава като нея може би щях да си имам приятели", когато родителите ми имаха сериозен спор и се разплаках някой роднина дойде да ме утеши, а аз казах: "ако не се бях раждала, те нямаше да се карат", как веднъж казах на майка ми, че си нямам приятели, как определена група деца от класа ми ме тормозеха, защото физически започнах да се развивам по-рано, как плачех скришом и се удрях от яд, че съм това, което съм и съм сама. Още един спомен, който ако не се лъжа би трябвало да бъде в периода 5-6ти клас, е когато споделих на майка ми как ми се плаче без да има реална причина. В 9ти клас плачех за уникални дреболии, а лятото преди учебната година затвориха студиото за танци, където ходех. Имах уникална страст към танците, която предполагам много от вас няма да разберат и ще им се стори като лиготия, но за мен това беше голяма работа и в комбинация с още няколко неприятности за пръв път ударих дъното. Изгубих интерес във всичко, не излизах, нямаше с кого, бях обсебена от идеята за слабо тяло (винаги съм била, но тогава бях стигнала връхната си точка). С началото на втория срок на 9-ти клас тръгнах на художествена гимнастика, не беше същото, но беше нещо и продължих да ходя. Малко по малко сякаш живнах. Преди края на 12ти клас, когато тъкмо се канехме да ходим за рокля, най-вече татко ми се вълнуваше и ми каза, че след предстоящия му курс (беше тираджия) ще си вземе отпуск за целта. Аз не се вълнувах, защото исках да отслабна. Баща ми така и не се върна от този курс. Почина в болницата след 20-дневна кома. Не мога да ви опиша толкова силно и реалистично чувствата, които ме връхлетяха. Първо беше шоков момент: не чувстваш нищо, не можеш и не искаш да приемеш фактите, нереално е, едновременно изплакваш океан, а в училище си с маска до момента, в който не се привиеш в плач на пода в коридора...
Лятото заминах да работя, за да изкарам пари за университет, с тогавашната ми (от 5 години) най-добра приятелка. Там всичко ми дойде в повече: шоковия период отмина, вече си страдах и плачех постоянно, приятелката ми се сърдеше, че съм унила, не ми даваше право да страдам, сравняваше смъртта на нейната майка с тази на баща ми и ми завиждаше за семейството, което имам. Едновременно си намери гадже и ме оставяше сама прекалено често, лъжеше, че ще ми звънне да излизам по-късно с тях, за да имат малко време на саме. Никога не звънеше. Правеше още неща, които ме нараниха, но изкривявам темата. Работата беше тежка, без почивен ден, шефа беше грубиян, дискотеките бяха много, момчетата - разгонени. Повръщах храната си, гонех идеали. Започнах да пия и да се напивам. Колкото бях консервативна и затворена преди, толкова не бях това лято. Този сценарий се разиграваше цялия сезон, защото ми харесваше да не съм затворена, да не ми пука от чуждото мнение, да не потискам болката, да танцувам, да се смея, да разговарям с хората без задръжки, а те ме харесваха и искаха да излизаме заедно. За пръв път се отпусках пред непознати, разбира се, заради алкохола, но се държах така, както с най-близките си, т.е. бях себе си, а те ме харесваха заради това. За пръв път от 5 години не вървях след бившата ми най-добра приятелка и се чувствах добре, въпреки че бях разбита. Един безморален си позволяваше да ме докосва и целува, докато му повтарях да ме остави на мира, другите колеги също му правеха забележки, а възрастните го вземаха за майтап и се радваха отстрани (беше в работно време, когато бях трезва). Имаше и едно момче, което стана първото, на което се доверих да погледне под дрехите ми, не беше за мен, но прегръдките му ми напомняха за татковите. За пръв път бях потънала по-дълбоко в скръбтта за друг човек, вместо в несигурността в тялото си. Най-после разбрах колко е кратък живота и колко чужди мнения има за игнориране, разбрах какво е свобода, но и изживявах най-голямата си депресия. Едновременно цъфтеех и съхнех.
След приключението на крайбрежието се завърнах у дома. Там нещата бяха различни в семеен аспект, но тук ще си трая, само ще отбележа, че тази промяна ме тормозеше. Освен нея, обаче темпото беше много по-бавно, атмосферата - тежка. И енергията ми, свободата ми, желанието ми за живот отново се изпариха. Чувство на празнота, тъга, липсата на интерес във всяка една дейност ме бяха обзели. Също не спирах да обвинявам себе си за загубата на татко ми, заради определен член на родата, както и заради себе си. Винаги ще се мразя заради едно определено желание, което отправях заради несигурността в себе си и бързо прогонвах заради разума, любовта и съвестта.
Скоро заминах в университет. Отначало се вълнувах, но много скоро разбрах, че специалността не е за мен. Не се справях психически с нищо. Непознатото - хората, големия град, отново се сблъсках със самотата, плачех, обвинявах се, скърбях, не исках да го приема. Само че клубовете вече изискваха сертификати, а аз не мога да бъда себе си пред нови хора без подкрепата на алкохола. Не можех и да се държа без утехата на алкохола. Отново бях в бездната. Започнах да чувствам яд в гърдите си, по ръцете си, по лицето си. Имах нуждата да го изкарам, но го таях. Напрежението от негативни емоции, обаче не спираше да ми тежи. Това, което чувствам понякога не може да се опише с думи. Но е прекалено натрапчиво и е непожелано желание да изкарам гнева си върху собственото си тяло. Винаги ми се е случвало. Както споменах - още от детската градина. През времето е утихвало и се е засилвало. Периодът от работата ми до напускането на университета беше най-големия Ад, през който съм прекарвала тялото си. Другите тежки моменти бяха детската градина/ранен начален курс и лятото преди 9ти клас+9ти клас.
Днес съм на много по-добро място, но колкото и да се боря с "демоните си" не мога да престана да чувствам постоянна сънливост/умора/липса на енергичност и енергия и тъга. Да, усмихвам се, винаги съм се. Дори и да е било насила, но винаги, всеки ден се сблъсквам с чувство на тъга, празнота, липса на енергия и жизненост, както и загуба на интерес във всичко, което обичам. Най-вече тъга и вечна умора. Да, имало е и моменти през годините, в които съм чувствала много повече негативни и по-страшни неща, сблъсквала съм се с ужасяващи мисли и планове, както и "нежелани желания", но както вече споменах - извървях дълъг път от лятото насам, от детската градина до днес. Вече съм почти преборила несигурността и омразата към начина, по който изглеждам, дори бих казала, че се харесвам почти всеки ден, но тази нотка на празнота, тъга, мрак, нежизненост продължава да ме тормози. Страх ме е, постоянно ме е страх, че нещо ужасно ще се случи, че някой ще пострада. Параноична съм, че не съм важна за новите си уникални приятели, че винаги ще съм резервен избор, понякога без осъзната причина започвам да чувствам този яд в гърдите си и го изкарвам на себе си...
Възможно ли е през целия ми живот да съм се борила с депресия? Дали имам нужда от помощ? Знам, че съм извървяла дълъг път, знам, че съм постигнала много, но сякаш се чувствам безсилна пред тази вечно преследваща ме нотка на депресивност. Това, което прочетохте е далеч от реалността и не е детайлно, но въпреки това смятате ли, че заслужавам, че ми трябва професионално мнение. Благодаря на всеки стигнал до тук. Моля, отзовете се!
|
