 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Други |
Душевен товар
преди: 5 години, 4 месеца, прочетена 979 пъти
Тежко ми е. От онова задушаващо "тежко", което не те оставя да спиш по цели нощи, чертаейки различни минали и бъдещи житейски картини, или пък те кара да се будиш внезапно без да знаеш защо. Всъщност, в момента часът е почти 4 през нощта и явно няма изгледи да преборя безсънието, което ме е обзело през последните месеци. Знам, че за всичко си има причина и тя в случая е комплексна и е палитра от чувства, емоции и спомени. Точно в този ред. Спомените вече не ме терзаят толкова, колкото преди години. С времето, някак от само себе си, лошата част от тях избледнява и остава само сладко-горчивата носталгия по хубавите моменти от миналото, макар и тя да е все по-рядко явление. С чувствата, обаче, винаги ми е било трудно. Поглъщат ме, особено когато са с негативен отенък. В интерес на истината, те са причината да седя пред компютъра в момента и да навързвам думи, в опит да ми олекне поне малко.
Чувствам се изгубен, празен, тъжен и най-вече самотен. Като се замисля, самотата мъчи най-много.. във всичките ѝ измерения. Може би тя е и първопричината за всичко останало. Тук трябва да отбележа, че не съм асоциален дивак, обичам да разговарям с хората. Имам много познати и немалко приятели. Клиширано е до безобразие, но наистина е така. Проблемът е, че приятелите ми са колкото близо, толкова и далеч от мен. Имали сме много общи преживявания през годините и ни свързват купища от хубавите спомени, които засегнах в началото. Но никога не съм можел да споделя с тях какво се случва в душата ми и не защото няма да ме изслушат, а защото аз самия не си позволявам. Може би усещам, че няма да ме разберат, а и имам сериозни проблеми с доверието. Несъзнателно съм вдигнал високи крепостни стени около себе си и не допускам никого от години. Преди ходех на психотерапевт и пред него нямах проблеми да споделям вътрешните си конфликти и страхове, но осъзнавах, че това е платена услуга и малко се губеше реалността на преживяването. Не го усещах като истинско.
В последно време се чувствам се като объркан тийнейджър, а много скоро ставам на 25. С годините се научих да не се състезавам с никого, защото всеки върви по собствена пътека, но аз не намерих своята, поне до този момент и съм дори по-объркан отколкото преди 5 години. Сякаш не съм пораснал и се лутам напред-назад, търсейки бягство душевен мир, посока в живота или просто начин да забавя галопа на времето. Детето в мен иска да се завие с всички топли одеяла на света и да скрие от нормалния ход на събитията и проблемите, които ги съпътстват, но отдавна не съм дете и никога повече няма да бъда. Повечето ми хора лесно правят прехода към прагматичния и суров свят на възрастните, докато аз години наред се опъвах типично по детски. Учил съм, работил съм, но никога с целеустремеността и дисциплината на възрастен, а по-скоро като детска прищявка, като нова играчка, която ми омръзва след няколко месеца. Сега, почти на 25 години, все едно съм в ничия земя, където сме само аз и самотата.
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: cb716696bc |
|
1. Приеми, че сега светът е различен и хората се отчуждиха. Чувства се осезателно и в България вече. И аз съм като теб, я недоспиването е свързано с някаква тревога в момента, която не ти дава мира. То е симптом на мозъчна мъгла. Когато аз споделях на психотерапевт подобни мисли, той казваше, да не се инфантилузирам и че от света може да се бяга, от себе си не. И на менми тежи. Ние сме последното поколение, което играеше свободно в романтичните 90-те и виждаме разликите. Дотолкова ми пречи самотата, че се радвам, ако си купя едно кафе, виждам хора. Мои познати си ходят понякофа сами на кафе, да са сред хора.
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: 0f30afce7f |
|
2. Препоръчвам ти книгата “Тънкото изкуство да не ти пука” от Марк Менсън. Ще те накара да се замислиш. Упех!
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: cbbfd42225 |
|
3. Според мен страдаш от депресия.
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: 2646a18582 |
|
4. Човек е винаги сам. Т.н. "порастване" е в това да се обкръжиш с отговорности и илюзорни цели, до там, че да го забравиш... Единственият начин да не се чувстваш "сам", е да изгубиш себе си в нещо. Всъщност това което тежи в този живот, е че човек няма с кой да сподели самотата си по някакъв нормален начин. Хората се събират не за да общуват един с друг, а за да осъществят целите си - секс, деца, работа, забавления... Дори и да го играеш "социален", това което те реално ще търсят у теб, е по-добра реализация на тази своите си цели, нищо повече. Те не могат да станат като теб, така че ако не можеш да се справиш със самотата, единственото което можеш да направиш е ти да станеш като тях, отказвайки се от себе си. Това е единственото "сурово" в "света на възрастните" - осъзнаването че в живота, ти не значиш нищо, дори за себе си... Важен е само резултатът от това което правиш и как се нареждаш спрямо другите. Още си млад да осъзнаеш каква е цялата драма на живота тук... Ето ти един цитат да мислиш:
"Който не обича самотата, не обича свободата"
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: 5c39798ef0 |
|
5. Еми иди на психолог и работи върху психичните си проблеми, защото имаш такива, не се заблуждавай.
|
...
| преди: 5 години, 4 месеца hash: 5bf72e06fb |
|
6. Номер 1,дори не подозираш колко си прав...Аз също съм от това "последно" поколение и разликата е дяволски осезаема.С много тъга и копнеж си спомням за онези години.Питам се било ли е наистина някога.Сега е мъртвило.Хората са съвършено други,затворени в себе си , лишени от емпатия към околните,алчни и безцеремонни.Тъжно,но факт.
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: 0a91304833 |
|
7. Боже, все едно аз съм го писала това. Да, клиширано звучи, но е така. Даже е плашещо.... Знаеш ли, аз лично имам съмнения, че се касае за депресия, колкото и да не искам и колкото и да ме е срам да си призная. Стискам палци, колкото на теб, толкова и на себе си, да се почувстваме по-добре възможно най-скоро. И знам, че може би не е голяма утеха, но разбирам те. Разбирам те, ей.
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: 669453a7b9 |
|
8. Много ми хареса написаното от 4, даже си го добавих към колекцията ми от чужди мисли. Под негово влияние си помислих, че друг начин да не се чувстваш "сам", е да намериш себе си в нещо.
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: b977978c40 |
|
9. Така хубаво пишеш. Толкова приятен душевен хаос. Богатство от думи, мисли и чувства - сякаш си излял душата си. И така отмиваш прахта в очите на другите. Надявам се. Замъгленото съзнание и тази фрапираща посредственост, която се носи в нашия повърхностен свят, бавно, но сигурно ме изморява и ме съсипва. Сякаш няма светлина в тунела. А колко беше хубаво да си дете. Тези времена са безвъзвратно отминали, но ние - децата на 90-те - все още сме запазили онова приятно чувство, още помним какъв беше светът, хората, отношенията. Най-светлите и прекрасни спомени са от детството ми. Такава истинска свобода и безгрижие, които избледняват с годините. Слагам им цвят постоянно, не спирам. Не искам да станат сиви и скучни. Не съм спряла да мечтая, не съм спряла да опитвам. Живея по детски, а не съм дете. Обещах си да не погубвам детето в себе си, въпреки че ясно и болезнено осъзнавах, че светът ще ме принуди. Начинът на живот ще ме притисне да порастна, да стана отговорна и целенасочена. А аз не спирам да се лутам и да търся, всичко ми е интересно. Не го искам този стандартен живот, където всичко е ясно и подредено, сякаш е списък с покупки и зачеркваш какво си взел. Все едно всеки иска едни и същи неща? ! И все едно си нося тази торба навсякъде с мен и всеки проверява какво имам вътре и ми слага етикетче - а, добре, имаш това и това, ама ти липсва еди какво си. Защо го нямаш, къде е, защо не си го взела още... Ама това си е моята торбичка, сама решавам какво да взема, а когато ми дотежи - отново сама решавам какво да махна. Толкова е странно всичко. Като тиийнейджърка не бях толкова объркана, колкото сега. Чувствам думите ти сякаш са емоции. Разбирам терзанията ти - душата ми се чувства по сходен начин. С тази разлика, че изградих крепостните стени около себе си съвсем съзнателно. Отдалечих се от хората, с които общувах и с поведението си сякаш ги убедих и те да се отдалечат от мен. И това го направих напълно съзнателно. Такъв път си избрах, такъв живот си избрах. Толкова исках всичко да е в моите ръце - контролът над мен, мислите ми, чувствата ми, действията ми. Не исках никой за нищо по никакъв начин да ми влияе. Исках най-после да чуя душата си, която сякаш крещеше, а аз все се опитвах да се самозаблуждавам, че това е някакъв странен шум, който само ми пречи да живея живота. А тя душата искала да ми каже нещо - че е време да погледна наистина вътре в себе си, защото всъщност все там си ме влечеше. Не съм търсила решение на проблемите си отвън, не съм търсила подкрепа и разбиране. И не, защото не изгарям от желание да го направя, а защото доверието при мен е дефицит - положението е тежко. :д Нямам доверие на никого, освен на човека в огледалото. :) Колкото и да ми се иска, не срещам хора като мен и теб, а само чета прекрасните им словоизлияния. И всичко остава виртуално, моите думи са искрени, вероятно и твоите и на няколко други човека тук и по форумите :д Но ситуацията не е толкова истинска. Защо съдбата или вселената не среща такива хора - да могат да си поговорят, да се изслушат, да се разберат, да се почувстват и да си помогнат да го изпият тоя живот :д Да излееш душата си пред някого е трудно именно защото няма как да знаеш дали би те разбрал. А чувството да останеш неразбран е по-страшно от това да направиш някоя глупост дори. Затова си стоим тъжни и неразбрани в този голям свят, чакащ да го изпием до дъно и да му се насладим. Дори страдайки, го правя с лека усмивка, защото дълбоко осъзнавам колко много прекрасни неща има около мен - самият живот е едно приключение. Споко, знам, че е клише, но не ми пука. Наистина е приключение! :) Това, което ни се случва невинаги има особен смисъл и съществена поука, но пък неизбежно оставя някаква следа у нас и ние добавяме поредния спомен в торбичката и когато ни е празно и студено отвътре, вадим за малко някой спомен, усмивка, поглед, усещане, смях, докосване и така поне за кратко изпълваме и стопляме душата. До следващия лек полъх или ледена буря. А някога там е бушувал огън. :) Сами ли сме го изгасили или някой ни е сипвал поетапно...
Alqska5
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
