Честно казано, всичко ми е наред, май?
преди: 2 години, 9 месеца, прочетена 996 пъти
Привет, хора.
От известно време си мислех, че искам да споделя моята история и честно казано не знам защо. И искам да попитам, всичко наред ли е? Понеже на мен ми се струва, че е, но все пак да попитам по-опитни.

Та аз съм най-обикновен младеж. 24 години сега. Преди години се случи един инцидент, който промени живота ми завинаги, но няма да описвам него(само леко ще спомена, понеже все пак е важно), понеже не е той основата на историята ми. Та след този инцидент ми трябваха няколко години, докато успея да се осъзная, да събера мислите си и да започна да оправям всичко. Живота ми беше пълна разруха, тялото и психиката ми също. Не знаех какво искам, накъде отивам, нищо. Просто се носех по течението. Много хора бяха наоколо и се опитваха да ме подкрепят. Близки и далечни, всички бяха тук и ми предлагаха помощ, понеже както споменах, всичко беше рухнало, но аз се отдръпнах. Не можех да си простя, всичко, което стана и почнах да отблъсквам всички от себе си. И успях, изгоних всички приятели, абсолютно всички, никой не остана. Прекарвах по-голямата част от времето си вкъщи, не се чувствах комфортно, когато излизах, а вкъщи се чувствах на сигурно и спокойно. Когато бях сред хора, почвах да се чувствам некомфортно, неспокоен бях и често след такива излизания енергията ми беше на 0. Пък и самите отношения някак си ми идваха в повече и ме тормозеха, независимо, че всичките хора бяха супер приятелски настроение. Проблемът беше(и още е, предполагам) в мен.

И след като изгоних всички, нещо стана, сякаш превключих на друга вълна и почнах малко по-малко да правя стъпки нагоре. Записах се да уча някаква специалност в университета, която смятах, че ще ми е интересна, но скоро след това открих нещо съвсем друго, което ме грабна от веднъж. И така продължих двете учения, едното по принуда, другото с удоволствие. И ето ме сега, дори не знам как стигнах дотук, но второто нещо успях да завърша много по-бързо и веднага като завърших си намерих работа. Мислех си, че дълго време ще търся работа, ще ме отхвърлят, но от втория път ме взеха. Попаднах на едно изключително място. Фирмата е много добра и ръководството е супер. Отношението към работниците е като към хора и наистина има разговор и разбиране. Работата с времето ми стана доста по-лесна(вече година и нещо съм) и сега всеки ден ставам с огромно удоволствие и започвам работния си ден. Доволен съм от заплатата, наистина и нещата постепенно почнаха да изглеждат много изскрящи. Планирам да си купя кола, а може би в близкото бъдеще, да изляза отделно да живея сам. Честно казано, всичко е наред. Работата - супер, заплатата - супер, колегите - супер.

Единственото, което не съм сигурен дали е наред, е социалния ми живот. Нещата са така, както ги описах, изгоних приятелите и не намерих нови. В момента нямам никой наоколо. В работата избягвам да допусна с някой колега или колежка да говорим за неща, които не са свързани с работата. А и факта, че работя от вкъщи, може би също допълва цялата картинка на асоциализиране. И честно казано не се чувствам зле. Когато се наложи доста повече да си покомуникирам с колегите в екипа ми по някаква задача, ми идва в повече, почвам да се изнервям и да се дразня, без причина(точно както преди). Понякога ми е самотно, но я няма предишната депресия, която имах, когато имаше доста хора около мен и тези отделни и кратки елементи на самота бързо отминават. Честно казано може би още от дете, реално не съм имал един наистина истински приятел, с който да мога да споделям всичко и да знам, че каквото и да стане, ще мога да разчитам на него(и не чувствам някаква огромна нужда от такъв). Не говоря за приятелка, понеже би трябвало да е станало ясно, че щом обикновено приятелство не мога и не искам да завържа, не може да става и дума за нещо от сорта на любов и никога и не съм имал връзка. Понякога има моменти, в които ми трябва да споделя, каквото ми се е натрупало, но то пак минава и не ми е проблем.

Проблема с общуването ми е, че просто не знам как да общувам. Толкова дълго време бях сам и сега вече ми е толкова нетипично да проведа един изцяло обикновен приятелски разговор и ме кара да се чувствам неловко и неприятно. А ако става въпрос за нещо повече от приятелство, направо откачам. Обземат ме едни терзания и глупости, че направо бягам от такова нещо като от огън. Характера ми е доста неприятен, често съм го чувал от близките ми, но мисля, че ако стигна до момент, в който живея сам, това няма да бъде повече проблем за никого. Нямам намерение да търся приятели или приятелка, чувствам се ок така, както съм, даже опитвам да избягвам колеги, които се опитват да се сприятелят или сближат с мен поради дискомфорта, който ми създава общуването.

И така, това е общо взето всичко. Ем исках да пиша по-малко, то пак стана някаква огромна история, винаги съм така многословен, като стане въпрос за такива неща. Струва ми се, че всичко е наред в живота ми и все хубави неща предстоят, но сякаш може би нещо не е наред, не съм сигурен? Може ли някои да ме посъветва? Всичко наред ли е? Трябва ли нещо да променя? Имам ли проблем със социализирането и общуването или е ок, да се чувствам сам добре? Благодаря на всеки, които отдели време да прочете и да даде искрен и полезен съвет. Успех на всички!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 2 години, 9 месеца hash: cfc6f98092

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

1.   Не мисля, че е ОК да се изолираш. А, и не мисля, че ще ти бъде добре за вечни времена да си затворен в къщи. Все повече ще ти личи липсата на социалните умения, ще изглеждаш странен за околните. Разбира се, всеки се изявява социално в различна степен, но човек си е стадно животно. Моето предложение е, да работиш с психотерапевт, като се постараеш да намериш такъв, на когото да можеш да се довериш. Не се разбра от такова естество са били драмите ти, а има значение за положението ти.

 

...

преди: 2 години, 9 месеца hash: 606bac24d2

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

2.   Ако знаеш английски потърси PTSD, ако не пост травматичен стрес. След инцидента е нормално да отключили такова разстройство. Един от основните проблеми при него е социалната тревожност, наред с чувство за нереалност и обърканост (brain fog), които не са постоянни, а са в следствие на някакъв стимул. Например, когато си сам и спокоен не се проявяват, но когато си сред хора-да. Прилича на притеснение от рода на "Аз дали съм адекватен в момента" придружено с чувство, че може да кажеш глупост, никой няма да те чуе, разбере и т. н.

 

...

преди: 2 години, 9 месеца hash: e7117b755a

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

3.   Здравей... сякаш това аз съм го писал. И също съм на 24. Не съм предполагал, че съм сам, защото е глупаво да го мисля, но ми стана приятно, когато прочетох, че и друг преминава през същото. При мен нещата потръгнаха по време на пубертета много зле, няколко години в депресия, опит за самоубийство и то само защото не си признавах, че съм гей. Както и да е, това е минало, сега нещата са по-добре и са различни. Покрай цялата тази метаморфоза, продължавах да отблъсквам роднини, близки и приятели, едно от срам, друго от страх, че няма да ме приемат, трето - ми защото и понятието 'приятел' не ми беше ясно. Всички бяхме по принуда заедно в училище, но сега да ни видиш - не сме се и срещали от 5 години. Познай какво – приятелството е работа и ако не си активен, то деградира. Но по принцип за мен няма проблем, така съм си свикнал и имам по-малко стрес, докато не ми се прииска понякога да споделя нещо с някого или проведа нормален разговор. Но и тези "желания" отминават и 'айде обратно постарому. Не съм умишлено антисоциален, но и се чувствам малко изостанал, когато забележа групи от млади хора. Имам, разбира се, интереси и евентуално мисля, че ще завържа добри приятелства покрай тях. Записах също късно да уча и хората, сред които съм, ми вдъхват надежда и не бих имал проблем да съм в тяхна компания. Общуването е умение, което като всичко останало иска опит, за да си добър в него. Има хора, на които им е труден small talk-a и искат от всяка среща с човек да извадят продуктивен диалог, но това е странно и не всеки има силата да е покрай такъв човек, който само това търси. Аз съм поредният, който обича смислени обмени на идеи, но балсам за психиката ми са точно тези неангажиращите и безсмислени разговори, които заблуждават мозъка ми да се чувства задоволен и че водя добра социална игра. За всяко нещо си има и мястото, и времето. Бих ти дал съвет, какъвто бих дал и на себе си: бъди отворен към хората и новите запознанства, намери хора със сходни хобита и интереси. Например аз имах страх дори от фитнеса, тъй като не бях стъпвал в зала до преди година, но точно там се запознах с много стойностни хора и максимата "здрав дух, здраво тяло" определено важи и наобратно - здраво тяло, здрав дух. Пробвай, не е казано да ставаш културист. Но поддържай тялото си здраво и ще усетиш промяна и в мисленето си. Друг голям интерес, който имам, е този към кинематографията и визуалните ефекти. Не мога да ти опиша какво вълнение е, когато намеря човек, с който да си лафиме за това. Друго – не отрязвай всеки, който те покани някъде или поиска да се сприятелите. Разбирам, че може да ти е трудно, че може да изпитваш стрес при представата за "приятелски" взаимоотношения или че реално не си заинтересован, но не бъди гъз, pls. С времето поканите ще престанат, ако продължаваш, това ти гарантирам. Излез от зоната си на комфорт и пробвай. Едва ли ще е пък толкова лошо. Един проблем, който се появи при мен заради моята антисоциалност, е че ми е трудно да определям невербалните ситуации, напр. когато момиче ми се усмихне или погледне :D А съм човек, който гледа хората в очите, след като сме се запознали. Никой не знае, че съм гей и ме е страх да загледам непознато момиче, за да не си помисли, че съм някакъв creep, което е глупаво, понеже нямам сексуално влечение към тях. Във фитнеса особено неколкократно са ми се усмихвали жени или пък извръщали предварително фокусирания си поглед, когато ги погледна. Адски много ме стъписва това. Не го разчитам въобще като флирт, а по-скоро като "тоя пък к'во ме гледа сега" и сякаш са ме оглеждали, за да преценят точно колко голяма заплаха съм. Знам, знам, глупаво е да пре-преосмилям толкова нещата, но така съм устроен. Последно – помисли посещение при психолог. Отново същата идея да се грижиш за психиката си. Антисоциалното поведение не е нищо ново и не е болка за умиране. Ако усещаш, че ти прави проблем и искаш това да се промени, психологът е добра първа стъпка. Дори самият акт на споделяне ще ти помогне много и ще ти изкара мислите на глас, за да ги чуеш ти и лице, обучено да се справи с това. Не осъзнавах какъв голям дисонанс може да се получи между това, какво мисля, какво говоря и какво чувствам. Винаги съм бил човек, който обича да разрешава проблеми и да намира решения. Но все не можех да го правя със себе си. И така, докато не споделих на глас с друг. Направо все едно слушах друг човек, който на всичкото отгоре беше много по-тъп, отколкото предполагах. Как можеше такива неща да го терзаят? Опа, преминах в трето лице. Но да, та отговорите бяха пред мен едва ли не. И когато имаш възможността да го обсъдиш със специалист, който е обучен (и ако имаш късмет, компетентен), по-лесно се намират решения. Да бъда честен, от това, което прочетох, си мисля, че бих искал да се запознаем :D Както и да е, успех и нагоре.

 

...

горе^

преди: 2 години, 9 месеца hash: d2be67d596

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

4.   Ще ти кажа според мен, какво не ти е наред. Липсва ти обич, толкова е просто, колкото и сложно. Мислите ти са предимно свързани с повърхностни неща. Комфорта е важен, но не е на първо място. За да се чувства човек добре е необходимо първо да може да се изхрани и после да се размножи, и отгледа поколението си. Това е грубо казано, животни сме си, макар и съзнателни. Питай някоя майка дали има такива мисли. Да създадеш, от гледаш и обичаш. При теб е рано за това, защото още не си срещнал половинка. Да обичаш някой колкото себе си или повече и то да е взаимно, ето това е щастие. Тогава няма да има значение дали тънеш в лукс или живееш скромно. И най-важното няма да си задаваш подобни въпроси, ще усетиш пълнотата, която сега ти липсва.

 

...

преди: 2 години, 9 месеца hash: 51db19fb42

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

5.   от автора: Благодаря за коментарите и съветите. Доста се поразмислих и мисля, че наистина трябва да направя нещо. Само че все още не съм сигурен какво. Съветите да намеря специалист са добри, само че проблема е, че аз вече бях потърсил помощ от специалист, но за съжаление нищо не се получи. В продължение на близо година ходех, но не постигнах абсолютно нищо. Не можах да се доверя и споделя и съответно един ден просто прекъснах терапиите. И се страхувам, че ако отново опитам, пак просто ще си изгубя времето и парите. Коментара за PTSD ми се стори много интересен и наистина може да се каже, че има нещо такова. Почвам да се чувствам супер тревожен сред хора и точно както беше описано в коментара: дали съм адекватен в момента, придружено с чувство, че може да кажа глупост, никой няма да ме чуе, разбере и т. н. Сега осъзнавам, че изолацията не е решение, но честно казано в момента, в който направя някакъв опит да общувам и всичко се чупи на момента и аз отново се отдръпвам в собствената си изолация, не мога да премина някаква невидима бариера. Anyway, благодаря за коментарите, поразмислих се доста, надявам се да успея да направя някаква промяна.

 

...