2. Ами нека започна с това, че още от основното ми училище имаше хора, които не ме харесваха. Все аз биех на очи. Не съм била малтретирана, но е имало моменти, когато съм била удряна и обиждана. Най-вече обиждана. До 4-5 клас не обръщах чак толкова внимание на съучениците си от другите класове, които не ме харесваха, но в 5-8 клас всичко се промени. Тогава започнах да се влюбвам. Харесах си едно момче, и казах на моята приятелка, която беше от неговия клас. Тя веднага му е казала, естествено цялото училище разбра. Бях толкова хлътнала, че го преследвах в училище само за да го зърна поне за миг. За жалост, той не ми отвърна със същото, а последваха обиди от негова страна. И така 2 години...бях обиждана от него и от приятелите му. Приятелите му ми се подиграваха, че съм бременна в 9 месец (защото бях много дебела). Всичко свърши, когато той и съучениците му отидоха да учат в гимназията. Само че се появиха други, които да ми вгорчават живота. Преместиха 2 момчета в моя клас. Особено едното момче, постоянно ме обиждаше, постоянно ме питаше що съм толкова дебела и гадна. Постоянно ми правеше забележки за всичко. Дори когато премествах чина, за да ми е удобно, той се оплакваше от шума, когато пишех с тебешир - също.. Абе всичко в мен го дразнеше, много ме мразеше. Той не ме е удрял, мисля... само ме обиждаше....май ме беше оплюл няколко пъти. Другото момче пък веднъж ме беше подгонил и ме беше ударил, но не помня защо и какво го е провокирало...през това време едно друго момче, с което от първи клас сме заедно (което не беше от тези ) му казваше да ме ритне в циците, даже и двамата ме ритнаха 2-3 пъти. Разплаках се и си тръгнах. Баща ми отиде в училище да се разправя с тях. На следващата година ни смесиха с един клас, в който също не ме харесваха, особено момичетата и едно момче...може и да са били повече, но само той ме обиждаше. Постоянно бях обиждана от него. Като ни смесиха с другите(те бяха от по-отворените, вече пийнали, пропушили, ч*кали) не се чувствах на мястото си. Тогава и предишната година за първи път изпитах такова притеснение и страх от хората, както сега, дори сега е много по-силно притеснението. Същата тази година, един ден се скарахме с приятелките ми от класа. Една от тях каза на другата, за едни неща, които никога не бих си позволила да кажа, а ги беше говорила тя, но най-голямата грешка, която направих е, че не се защитих и не отрекох, а започнах да се оправдавам. До ден днешен не сме се сдобрили. Не ми и трябват, радвам се, че живота ме раздели с тях, надявам се да не ги видя повече никога. Като се засечем навън, винаги ме гледат злобно и ме обиждат. Чувствам се неудобно и дори ме е страх да ги погледна. Чувствам се виновна май... не знам, не мога да определя какво чувствам. Едно от момичетата от класа с който ни смесиха , наскоро случайно се видяхме в един магазин - и тя такъв злобен поглед ми хвърли, че отново не се почувствах на мястото си, почувствах се като бавно развиваща, луда. Знам, че съм такава за тях. През следващата година, когато се преместих в гимназията срещнах много странни хора. Момичетата бяха лицемерки и интригантки, а аз бях свита, мълчалива, притеснителна. Стоях си само на чина. Говорих си с някои момичета, но всеки един ден с нежелание ходих на училище. Имаше едно момиче, което ме мразеше, несамо тя, но най-силно го показваше. Дори се опита да ме удари и да се скара с мен, но не й дадох повод, просто ми беше все тая , да си говори на стената. Имаше и една учителка, която не ме харесваше и се отнасяше подигравателно с мен. Класата ми никога не ме е харесвала. Винаги ме е мразила за това, че съм стеснителна и притеснителна...дори посмя да ми каже в очите, че имам комплекс за малоценност и че нямам нормална комуникация с другите(това е вярно, защото с никой не говорех, никой не харесвах, както и те мен...). Извика ме един път и ме попита дали съм ходила на психолог, защото съм била са психолог...вбесих се, защото това, че е класен ръководител не й дава право да се меси в чуждия живот, още повече, че аз никой не допуснах до себе си, за каква се мисли? Да, със сигурност имам нужна от психолог, както повечето тийнове вече, защото всеки втори е аутсайдер, но аз не мисля, че някога ще стана както преди по-независима и човек, който да не се интересува чак толкова от чуждото мнение и да не взима присърце всяка дума. Сега се засягам от най-малкото, дори не мога да си оправя речника, когато говоря с хората. Забравям думи...дори имам чувството, че тембъра на гласа ми се променя. Мисля, че всички ме имат за странна и някаква бавно развиваща се... Баба ми и дядо ми също не държат много на мен...те си обичат повече другата внучка. Нямат никакво уважение към мен и майка ми. Майка ми постоянно им се обяснява. Като малка и те ми смачкаха самочувствието, като постоянно аз бях пренебрегвана заради другата внучка. Винаги съм се чувствала незначителна, а това е най-голямата ми тъга, защото няма нищо по-лошо за мен от човек, който е незначителен, някакъв безличен. А точно така се чувствам. Единствено като остана насаме със себе си се чувствам някоя... Дори вече не излизам навън, няма с кой, а и дори и да имаше - все още не съм такава каквато искам да бъда. Родителите не ме възприемат така както аз искам. Те са си изградили някаква "мила" представа за мен все едно за тях съм светица....и най-послушното момиченце на света, което не пуши, не пие и по мъже не ходи. Искам да съм скандална с готина и запомняща се визия, харесвам се но има още неща, които искам да променя в себе си. Едва ли родителите ми или бабата и дядото ще ме приемат такава каквато аз искам да бъда. Те винаги не са харесвали нещо в мен.
Просто...чувствам се най-прозрачния човек на света. Не виждам смисъл да правя каквото и да било...Да имам много мечти, но проблемите ми отвътре не знам дали ще мога да ги превъзмогна някога и дали ще мога да бъда нормална като другите хора и да говоря нормално с тях, без да се засягам и без да забравям думи... Не знам в какво съм се превърнала, но не мога повече така. Това е мъчение. Дори когато отида до магазина, ръцете ми треперят, отвътре треперя. Как ще се справям? Ще отида на психолог, но как ще ми помогне? Аз сама трябва да си помогна, но не знам дали ще мога :(.
Авторката
|
