Споделена история от Други |
За смисъла на живота, тялото, духа, действията (26г.)
преди: 11 години, 9 месеца, прочетена 1642 пъти
Здравейте. От Януари тази година получих сърцебиене и бях в много особено състояние, тъй като почнах да занемарявам храненето си, пуших и се застоих няколко месеца преди сърцебиенето. Ходих на кардиолог, дори хапчета не ми предписаха, казаха да отбягвам дразнещи хора (а какво да правя, когато се дразня на себе си, как да се отбегна). Сърцебиенето го получих след 3 чаши кока-кола. Пих я с нежелание, защото по спомен знам, че уж си я обичам... Преди това не се наслаждавах на нищо, което правя. Спрях спорта, а много обичам да тичам. Зимата си стоях на студено и си закривах главата колкото да не ми замръзне, изобщо не се чувствах човек в този период, не се отнасях към себе си като към такъв... но чак сега като се погледна отстрани го разбирам.
Та от тогава след поредица сърцебиене и някакъв особен вид превъзбуда, беззащитност, незнаене какво да правя, започнах да се замислям за всичко, което правя, дали го правя правилно, дали да го правя изобщо, дали е нужно някому... Колебая се дори в това каква храна да поема, тъй като ми липсва понякога удоволствието от самото хранене. Понякога поглеждам това, с което се храня и не знам, защо го вкарвам в тялото си. Чудя се защо да изпитвам някаква емоция при положение, че след време тя ще остане забравена или нещо лошо ще затрие удоволствието.
Трудно ми е да възприема остаряването и смъртта. Не знам защо, но ми се струват нелогични, а те са такива! Просто изпитвам страх. Винаги съм бил уж готов за всичко като по-малък. Но сега разбирам, че именно затова, за най-логичното и естествено в живота не съм. Баща ми е починал когато съм бил на 7г. (катастрофа) имаше период, в който си лягам и като си събудя ще сметна това за сън и той ще се появи от някъде, неговия (дядо ми) когато той е бил на 2г. също е починал и съм си втълпил, че и аз ще се погубя, когато евентуално имам малък син (макар да звучи смешно).
Та колкото и нелогично да е... постоянно се вглеждам в себе си. Проучвам всичките си реакции... понякога имам чувстово, че усещам всичко в тялото си, как се движи кръвта ми. Наблюдавам се отстрани. Имаше период, в който се питам, аз ли правя тези стъпки и искам ли да ги правя, с тази скорост ли искам да вървя, аз ли виждам това и искам ли да го виждам, това ли е моята психика и др. налудничави въпроси. Изобщо съм пълен с въпроси към себе си, които остават без отговор. Намирам се някъде между нормалното и лудостта.
Понякога ми е трудно да въприема, че едно сърце и кислорода ме поддържат жив и това ме плаши. Имам характерните особенности на паническо разтройство, хипохондия, обтегната вегетативна нервна система (според симптомите в интернет). Имам хапчета като Симпатил(предписаха ми ги първия път като викнах Бърза помощ), Деанксит. Не искам да ги пия, но може и да пия по един Деанксит за седмица, не знам. Забелязвам и обръщам прекалено внимамание на звуци, още повече светлини и сенки(влудяват ме), постоянно ги следя, особено сенките и движенията им.
Единственото, което ме успокоява, е мисълта, че всеки между 25-30 годишна възраст преминава някакъв период на себеосъзнаване и дори всичкоосъзнаване. Отдавна спрях цигарите и спортувам. Попийвам си малко, но просто няма как да премахна бистротата, с която някак си виждам всичко. Никой дори не предполага, за това какво изживявам в момента, а външния ми вид не дава признаци на човек с тревоги... и просто си минава ден след ден, разговарям си с този и онзи и не знам... преди да заспя се питам, защо съм преживял и този ден.
|
