Неизживян живот
преди: 11 години, 1 месец, прочетена 3028 пъти
Привет на всички! Искам да ви споделя моя неизживян живот.
Аз нямах детство-помня когато баба ми седеше пред блока с другите от квартала, аз седях на пейката до нея, хванала я за ръка, докато другите играеха. Помня когато сутрин ме водеха на детска градина, сядах на стола и започвах да плача за мама. Не си играех с другите деца. Помня на обяд, когато обядвахме в детската градина, всички други се наяждаха и отиваха да спят, а аз оставах сама на масата-винаги бях последна. Не изживях детството си, не ми останаха никакви приятели от детството, а приятелите от детството са най-верните. След това, когато тръгнах на училище 1 и 2 клас бях в един клас, после си купихме по голям апартамент и трябваше да се преместя в друго училище, защото това беше много далеч. От 3 до 7 клас, беше някакъв ад. Подиграваха ми се в училище, защото горните ми предни зъби бяха много напред и всеки ден търпях подигравки, плачех всеки път и затова още повече ме подиграваха. След като завърших 7 клас, почти целия клас кандидатстваха, само 6 човека от класа не държахме изпити след 7 клас. Всички други отидоха в елитни гимназии, а аз останах и тъй като след 7 клас почти всички кандидатстваха-останахме много малко деца и трябваше да ни съберат в един клас. 8 клас беше някакъв ад-там децата, които дойдоха от другия клас, бяха ужасни-търпях страхотни подигравки и затова в средата на 1 срок, аз редовно бягах от училище, нашите не знаеха. Накрая всичко трябваше да наваксам. След 8 клас, кандидатствах и класа ми беше хубав, но аз бях толкова затворена, че цяла година стоях сама най-отзад на последния чин и цяла година не говорех с никой. После обявиха стачка и това траеше много дълго, после след стачката 1 месец не ходех на училище. Нашите не знаеха и един ден, както си стоях у дома, докато другите бяха на училище, класната ми дойде у дома. Звънна се на вратата и когато отворих направо се уплаших. И тъй като тя беше много добра жена, изключително спокойна, само ме попита какво става и че много се безпокои за мен, аз и казах че съм болна и че ще дойда на училище. На другия ден отидох и пак стоях на последния чин и не говорех с никой, когато си тръгвах от училище винаги минавах през задния вход на двора, а не през главния дето минаваха всички и затова никой не ме виждаше. След 9 клас, се преместих в друго училище, но трябваше да държа приравнителни изпити по Журналистика и Немски, за да ме приемат, а аз Немски език никога не бях учила. Когато говорех с директорката тогава, ми каза по добре да се хвана на уроци по немски, за да изкарам. И така лятото се хванах при една учителка от гимназията, която разбрах че след това ще ми преподава Немски 3 години-10, 11 и 12 клас. Лятото ходех у тях на уроци и схващах всичко много бързо. Дойде време за изпитите и по Журналистика изкарах 5, а по Немски 4. Когато разбрах резултатите, чак сама на себе си се чудех, че съм изкарала 4 по Немски, като се има непредвид, че никога преди не съм го учила. И така в 10 клас на 1 учебен ден, се запознах с класната и класа. Класа ми беше разделен. Едните стояха от едната страна, а другите от другата-средната редица беше винаги празна-когато някой седнеше там, казвахме че той отива на заточение. Не бяхме сплотен клас, не общувахме, не си говорехме 2те редици. Класната ни ръководителка не направи нищо за да ни сплоти. 3 години минаха като 1 миг-накрая дойде време да завършваме и всички накрая започнахме лека полека да се сплотяваме, но беше твърде късно. Всички се бяха ориентирали по какво ще държат матура, къде и с какво ще кандидатстват, а аз не бях решила. Всички тоолкова бързаха да завършат-аз не исках да завършвам. Изобщо не бях готова за преходния момент в живота си, а именно бала-това е важен, преходен момент от живота на всеки човек, но аз не исках да завършвам. Цели 12 години в училище аз не бях силна ученичка. И ето, че дойде изпращането, дипломирането, бала, екскурзията, кандидатстването и неможех да повярвам, че всичко това се случва-просто не бях готова за всичко това. Всичко това мина, кандидаствах в София и Пловдив, приеха ме в Пловдив и изкарах половината от 1 семестър и прекъснах, защото не ходех на всички лекции и упражнения, даже на някои упражнения изобщо никога не бях ходела и нямаше как да ми заверят семестъра. Прекъснах оттам, защото и без това Пловдив не ме влечеше-никога не съм го харесвала този град и имах чувството, че съм там насила. Когато един ден казах на майка ми, че повече не искам да уча, че искам да прекъсна, усетих как всичко й се срина отвътре-това беше огромен удар за нашите. Отидох в Пловдив, взех си документите, но докато чаках в коридора на ректората, ми се случи нещо-нещо много силно отвътре ми казваше не напускай, но не го послушах. След време разбрах, каква Огромна грешка съм допуснала и това ме съсипа. След като всичко това мина, се прибрах у дома, затворих се в себе си още повече и стоях пред компютъра и Фейсбук денонощно. Будувах по цяла нощ, спах до обяд. Исках да кандидатствам пак в София и трябваше да държа кандидат-студентски изпити по География и Английски и цялото време, което имах за да се подготвя не го оползотворих. Отидох на изпитите, не ги изкарах и се чудех какво ще правя. Есента за 1 месец се хванах на работа в Макдоналдс. Това беше първата ми работа и ми беше много тежко-но, разбира се, всяко начало е трудно. Този 1 месец ми се стори като 1 година-беше някакъв ад. Колегите ми бяха излючително груби, работата беше много тежка-но лесна работа няма! Като излизах в почивка (половин час беше тя) слизах долу в събекалнята и плачех, заради грубото държание на колегите. Аз се опитвах да общувам с тях, но не се получаваше. Накрая се абстрахирах от всички и си работех. Идваха много чужденци-оправях се отлично с тях, защото езиците ми се отдават. Накрая дойде нов шеф, стария който ме нае на работа, стана мениджър. Договора ми изтичаше и когато дойде новата шефка и споменах, че искам да продължа да работя, но тя ми каза, че мениджърите не са доволни от моята работа, а аз вършех всичко, което ми кажеха. Спомням си последния ден в Макдоналдс, едвам издържах 8 часа работа да не се разплача, защото не исках да се махам оттам-исках да продължа да работя, бях свикнала с работата и с грубото отношение на колегите, но не исках да се махам. Вечерта когато се прибрах, казах на майка ми какво ми е казала новата шефкка, а тя ми каза, че са й казали, че съм напуснала и не ми вярваше на това, което аз й обясних, наистина в действителност какво е станало. Оттогава-досега не съм работела нищо, а нашите само ме питат кога ще си намеря работа и т. н. Ето го и най-големия ми порок-цялата заплата, която изкарах, я похарчих за кокаин. Взимах системно, докато накрая вече не започна да ми тече кръв от носа. У дома всички врати на стаите се заключват и вечер, когато всички си лягаха, аз редовно се заключвах в банята и се друсах. Толкова много ми изцеди силите, чувствах се, като пълен парцал. Губеше ми се по цяла седмица, докато накрая не започна да ми тече кръв-което, вече много ме изплаши и незнаех какво да правя. Тогава ме обзе страхотна паника, а аз не издържам на кръв. Нашите не знаят и затова. Добре, че не са ме хванали в банята, когато ми течеше кръв. Мислела съм и за самоубийство, да се хвърля отнякъде, поради 1 единствена причина, че съм сама-без приятели, без никой и заради тези изгубени години. При скок от високо сърцето спира, на земята падаш вече мъртъв. Казвала съм го на майка ми, тя ми се изсмя и каза, че затова се иска смелост. Така, че според нея аз нямам смелост, не само за това, а може би за каквото й да било, което ме съсипа, като й казах.
Аз съм момиче, вече на 20 години, но не се чуствам на толкова-чувствам се дете на 13-14 години, играе ми се, колкото и странно или тъпо да ви звучи. Не се чувствам на 20, може би защото нямах детство. Имам културата и елементарното възпитание, имам цели и мечти, като всеки обикновен човек, които искам да постигна. Имам огромно сърце и душа, но никой не го вижда. Имам ТОЛКОВА МНОГО обич и любов в мен и такава огромна нужда да ги даря на някой-но няма на кого. Нямам нито 1 приятел, с който да изляза, не ходя по дискотеки, клубове, барове или кафета, защото нямам с кой да изляза. Толкова много живот има в мен и много ми се живее, а тези 20 години от живота-просто са изгубени години и отвътре чувствам огромна празнота заради това. Казах това на майка ми, но тя каза че не са изгубени, а че просто тогава съм живяла друг живот. Досега не съм имала приятел, а имам такава огромна нужда от него-за да започна да живея. Изпитвам огромна нужда да се грижа за някой... Тази година пак исках да кандидаствам, но тъй като баща ми го съкратиха от работа, няма как да ме издържат, а да издържаш студент не е лесно. Майка ми не си е плащала данъци и няма как да ме приемат на общежитие. Говорела съм с нея затова и тя ми каза, сега да си намеря работа-тъкмо ще придобия самочувствие и ще се отпусна сред хора и ще си изкарам пари. Каза ми, че баща ми може да отиде да поработи малко в Германия и се надявам да стане, за да изкара малко пари и той. Каза ми отсега да се хвана с Английския и че наесен може да запиша частни уроци, за да ме подготвят за кандидат-студентските изпити. Майка ми ми каза, че ще бъда студентка.. Тя има дарба да вижда някои неща и каза, че още не съм дорасла затова и каза, че и моето време ще дойде. Но сега ми предстоят 2 години, преди живот и здраве, дал Господ да отида студентка, но незнам как ще издържа, измъчва ме мисълта за тези 2 години, защото нямам търпение да дойде студентския живот и се надявам, че това ще бъдат най-хубавите ми години, а толкова много ми се живее... Е, разказах ви накратко моят неизживян живот. Малко ми олекна, като излях всичко това тук... Благодаря на всички, които ще отделят от времето си, за да го прочетат. Бъдете живи и здрави!!!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 11 години, 1 месец hash: 609509b1f9

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Авторке, благодаря, че сподели историята си. Не мога да те посъветвам, защото за мен си загубена кауза, но си направих един извод за себе си - колко мъка има по тоя свят, Боже! За мен ти си просто жертва на твоето семейство - родители, дори бабата. Израстнала си под абсолютен похлупак, в саксийка и си заела пасивната роля в живота. Бива те само в едно нещо - да се отказваш, да прекъсваш и да ревеш на скута на майка ти и да се криеш под похлупака, бягайки от проблемите. „Майка ми ми каза, че ще бъда студентка.. Тя има дарба да вижда някои неща и каза, че още не съм дорасла затова и каза, че и моето време ще дойде. “ Майка ти има „дарбата“ да те подтиска и да ти прави една мечешка услуга след друга. Съвет все пак - махкай се от България, от семейството си ВЪЗМОЖНО НАЙ-ДАЛЕЧ от вашите. Само така ще можеш да станеш ЧОВЕК. Ти в момента си ЖЕРТВА. Щом си работила в Макдоналдс и поназнайваш някой и друг език, нямаш НИКАКЪВ проблем да почнеш такава работа в Макдоналдс и другъде. Съветвам те, ако знаеш немски да се насочиш към централата за Европа направо (която е в Мюнхен) - прати си направо документите на английски или немски език и препоръките от Макдоналдс-а, където си работила. Заминавай, но не с баща си, а самостоятелно. Ти си цвете в саксия. Или избягай от саксията и похлупака си, или изсъхни под него. Изборът е твой! Мили родители, не стискахте ръчичката на детето си, а го пуснете да играе на свобода, не решавайте проблемите му, а го оставете да бъде самостоятелна личност. Подкрепяйте го, но оставяйте и да си поема последиците за действията си. ОБРЪЩАЙТЕ ВНИМАНИЕ НА ДЕЦАТА СИ, изслушвайте ги, знайте къде са и какво правят, защото става страшно! Децата са най-ценното, което оставяме след себе си. Гледайте ХОРА, не създавейте ЖЕРТВИ.

 

...

преди: 11 години, 1 месец hash: abfb61b428

гласове: 1 2 3 4 5   (9 гласа)

3.   здравей, прочетох ти историята :) докато не стигнах до момента когато написа, че си на 20 години (между другото и аз съм на тлкова) - та до тогава мислех, че си над 25! толкова много неща си преживяла и си помислих, че са нужни доста години! наистина доста гадно се е подредил живота ти - но и ти си си виновна! за самоубийството - въобще не си го помисляй! нямаш си на представа каква болка ще причиниш на родителите си! ти си им длъжна - до сега не си постигнала нищо - начертай си план и го следвай за да постигнеш нещо и родителите ти да се гордеят с теб! ако те изгубят по такъв нелеп начин - не само ще се обвиняват ДО КРАЯ НА ЖИВОТА СИ заради твоя неуспех, а и ще бъдат в траур ВЕЧНО - разбираш ли какво означава вечно? почвай да учиш (там курсове ли било - няма значение), намери си работа която да не е много тежка и колегите ти да не са същите откачалки.. детството не може да го върнеш... (тази история все едно аз съм я писал - с много малки разлики - примерно аз съм момче :D) познати ще си намериш - било то от работата, от курсовете или от университета и момче ще си намериш - има в изобили - още повече защото си в софия! най-големия град и там може да постигнеш всичко! не се предавай а започвай да действаш - още от днес да започнеш да променяш живота си! до 2-3 години може да постигнеш изключително много неща! трябват само - познати и няколко приятели - момче - да учиш - и да работиш! Успех ти желая!

 

...

преди: 11 години, 1 месец hash: 0aaa5d697e

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Това е историята на една жертва. Ти жертва на обстоятелствата ли искаш да си цял живот? Понеже гадости се случват на всички, различни, но все пак се случват. Само нашата душевна сила определя дали ще сме бойци или жертви на обстоятелствата, на родителите, на съучениците, колегите и т. н. Желая ти успех със студентстването и дано отвориш нова страница в живота си, да преглътнеш миналото и да продължиш смело напред, защото самосъжалението и вглъбяването в миналото не са довели никого до нищо добро.

 

...

горе^

преди: 11 години, 1 месец hash: 7b11e7c917

гласове: 1 2 3 4 5   (5 гласа)

5.   В това семейство изобщо ли не си говорите? Не споделяте ли нещо? Това е ужасно. Или причината си е в теб. Защо не си контактувала с никой?

 

...

преди: 11 години, 1 месец hash: 0ef86e2146

гласове: 1 2 3 4 5   (4 гласа)

6.   Здравей, аз съм Белатрикс! На 20 години съм, студентка, зодия лъв! Прочетох историята ти внимателни и ще пиша по твоята хронология. Явно още от малка си била по-затворена, по-дръпната от връстниците ти. После в училище, дистанцията е станала още по-голяма (заради подигравките). Така и не си се климатизирала към другите. На мен ми се подиграваха в малките класове, защото все ме подстригваха много късо. След това попаднах в един клас с клюкарещи квачки, които се занимаваха по цял ден с гримиране, момчета, токчета, пак гримиране и т. н. СТигало се е до там че в 7 сутринта са идвали с вечерен грим. Аз явно съм развила някакъв непукизъм, защото колко те повече се гримираха и ходеха на токчета, аз повече ходех с кецове и широки дънки и хич не се гримирах. Направо им бърках в здравето :Д От всички съученици сега съм близка само с едно момиче, и евентуално пия кафе с още едно и до там. Не е приятно да ти се подиграват, но човек трябва да го надвие. Всеки има нещо красиво и неповторимо със себе си. Мачкали са те, защото си им позволявала. На мен като ми избият чивиите и като им кажех истината в очите ги болеше. Затова не са ме закачали много (поне не и директно, но гърбът ми няма уши). Така, не си се климатизирала към училището, не си могла и към университета, защото там средата е подобна. След като си се махнала и си почнала работа, пак са те мачкали и нагрубявали. Защото пак ти си го позволявала. Човешката психика е такава, че винаги трябва да се мачка по-слабия. Забелязала съм го. Затова се случва така, просто си по-слаба и по-фина душа. За наркотиците ще ти кажа, че те не са изход, а само още един затвор и омагьосан кръг. Искрено се надявам да си приключила с тях! За самоубийството, разбирам те напълно. Бях стигнала до момента, че живеех за да умра, колкото и парадоксално да звучи. Просто това ми беше върховен смисъл в живота. Самоубийствените мисли, не трябва да се отхвърлят просто така, както е направила майка ти! А тя не е права! За да се самоубиеш не ти трябва смелост! Трябва ти много отчаяние. Желанието да посегнеш на живота си е като наркотик! Обхване ли те веднъж, трудно се спира. Запозната си и с двете. Кофти е, че ще трябва да чакаш, за да влезнеш пак в университет, но си го постави като цел и я следвай! Моят съвет е, да не се отказваш. Сама казваш, че имаш свои цели и мечти. Не се отказвай от тях. Някъде прочетох, че не си победен, докато сам не се откажеш. Има голяма доза истина в това! Трудното детство, не трябва да те отказва! То трябва да те стимулира! Трябва да е твоя трамплин. Да видиш колко може да се издигне момичето със смешните зъби. И един ден като се обърнеш да кажеш " Бях момичето с големите предни зъби, но сега съм преуспяла жена! " Ще си срашно горда със себе си! Не се отказвай от контактите с хората, ако на живо те притеснява, пиши тук! Измисли си някой артистичен псевдоним и се подписвай с него, за да те познават хората (метафорично). Пиши, споделяй тук, има други хора като теб, които ще те разберат и ще ти дадат подкрепа! Една препоръка от мен: прочети " Вероника решава да умре" на Паулу Коелю, има я качена в нета :) Аз вярвам в теб! Ще се справиш! Белатрикс

 

...