Споделена история от Други |
Разкажи ми..
преди: 9 години, 8 месеца, прочетена 1536 пъти
Имаше момент, в който тя никога не би си помислила да направи тази последна крачка. Имаше момент, в който вярваше и в хората и в техните достойнства. Да имаше момент, в който живееше с надеждата, че всичко, което се случва си има причина, която рано или късно ще бъде разкрита. Преди по-малко от година имаше приятели и хора, на които можеше да разчита. А сега стои сама в тази голяма, празна стая, която сякаш е най-тихото място на света. Сега премисля тази последна крачка, която е решила да направи до най-малкия детайл. Точно в този момент тя осъзнава, че хората са такива, каквито те са решили да бъдат. Малко по-късно ще разбере, че причина, може би, има във всичко, но нищо не гарантира, че ще я откриеш на време.
Часът е малко след полунощ, пълнолуние е и нощта обещава да бъде дълга. Тя седи безчувствена в тъмнината и се наслаждава на една от последните си цигари. Има толкова много неща, за които би могла да мисли в момента, но е толкова изморена от мисли и емоции, че предпочита да остане студена, празна.
Тъкмо гаси цигарата си, когато той влиза облян в пот. С всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да се движи и той го осъзнаваше. Старостта е нещо, от което не можеш да избягаш, а той не се и опитваше. Облечен е както винаги в черно и в тъмнината прилича на голямо чудовище, което е тук, за да отнеме малкото останало от душата й. Той се придвижи бавно и седна до нея, палейки цигара. Пушенето беше едно от малкото неща, които ги свързваха. Те знае, че този навик, ще ги убие, но и двамата, вече бяха толкова близо до смърта, че това вече не ги интересуваше.
Бяха се запознали скоро, но вече се познаваха до болка. Често ги бъркаха за баща и дъщеря, а понякога хората гледаха на нея като лекото момиче, което е с него заради парите му. Не я интересуваше. Те не бяха любовници, нито роднини, не бяха и прятели. Един за друг баха само последният човек, с когото можеха да говорят. И двамата бяха загубили всичко, което имаха и бяха на път да загубят и последното останало им.
Тя му подаде лист, на който пишеше ''За мама''. Той зачете бавно, ръката му трепереше, тя осъзна, че се е влошил от последния път, в който се видяха.
''Мамо, съжалявам за всичко, което съм те наранявала. Както и за този последен, в който ще го направя. Знам, че ти се иска всичко, което съм казвала да е истина, но не беше. Въпреки всичко искам да знаеш, че ти ми даде всичко, което ми беше нужно, но избора си направих сама. Знам, че всичко можеше да е различно, но не е. Нещата са такива, каквито са и за жалост аз губя. Искам да знаеш, че това, което правя не е, защото съм егоист. Точно обратното, ако бях егоист щях да продължа да наранявам всички около мен, да руша приятелства, да обвинявам хора, които нямат вина.
Хазарта за много хора не нищо особено, но за неколцина се оказва пагубно. Това, което изпитваш, докато играеш е несравнимо. Независимо дали печелиш или губиш. Имаше нещо невероятно и в двата момента. Само за миг можеш да се почувстваш изключително щастлив, което не трае дълго, а за още по-кратко можеш да изпаднеш в най-върховната фаза на тъга, която продължаваше много дълго. Хората, коит играят постоянно не го правят за парите, за тях хазарта е много повече от пари. То е нещо, което им помага да вярват, че все още чувстват-радват се и страдат. Хазарта не е нищо повече от игра на ума със сърцето. За хората като мен, животът вече не е живот, лицата вече не са фасада на една велика история на дишащия човек. Всичко вече е сиво, времето е спряло. Погледът на една комарджия е винаги празен, тъмен и може би малко тъжен. Единственото място където изпитват различни чувства в разгара на играта. Това е гробницта на всичко, което те прави човек, това е мястото, където оставаш душата си и повече не можеш да си я върнеш. Но това вече не важно. Стигнах до тук, защото позволих нещата да излязат извън контрол. Няма да виня никой друг, защото е болезнено ясно, че вината е изцяло в мен. Единственото, което искам е да продължиш да градиш. Да градиш живота си с силата и желението, които винаги са те водели. Искам да вярваш в себе си, искам да остарееш щастлива и след време да погледнеш към небето и да се усмихнеш. Аз ще се усмиахна също, защото винаги съм се гордяла и ще продължавам да се гордея с теб, винаги ще съм до теб и ще те пазя. Може да не бях перфектното дете, но ти беше перфектния родител. Обичам те, Прости ми! ”
Докато той четеше писмото тя не помръдна. Вече си беше тръгнала и той го усети.
''Става''- това беше коментарът му, който не я нарани. Той отдавна беше мъртав и едва ли можеше да изпита и малко съпричастност.
Изпушиха последна цигара заедно и за първи път се погледнаха в очите- той се усмихна, радваше се, че тя ще се спаси.
''Ще успея ли? ''- попита тя
''Ти вече го направи. Със смелостта и упоритостта си стигна до края. Ако те беше страх, щеше да си спряла отдавна. Ти си момичето, което ми доказа, че вечната любов съществува. Тя се гради между разбиране и съпреживяване на болката на другия. Не питай мен дали ще го направиш, ти много добре знаеш отговора. Е, кажи ми, ще успееш ли? '' Той не дочака да чуе думите й. Последен безмълвен поглед и след това затръшната врата.
Тя запспива дълбоки и тихо,
а той е вече далеч,
тя знае, че всичко ще свърши
без много шум, за момент!
|
