Споделена история от Други |
Страхът от промените
преди: 9 години, 7 месеца, прочетена 1464 пъти
Не обичам промените. От години си размишлявам какъв ми е проблемът, ама май най-накрая почнах да загрявам. И не само, че не ги обичам промените, ами се страхувам от тях. Изпитвам толкова дълбок и първичен страх, че виждам защо ми беше толкова трудно да го разбера. Прекалено е голям, не мога да го обхвана. Така както не можеш да оцениш колко е голяма планината, ако се намираш в нея, а само ако я гледаш някъде от далеч. Може и да бъркам, че страхът ми е точно този, но знам, че го има и знам, че той се намира в центъра на същността ми.
А не, че не правя промени в живота си. През няколко години сменям напълно ежедневната си среда – работна, учебна, социална. Гледам да не свиквам с нищо и с никой. Почвам начисто, развивам се, впрягам усилия да стана добър, уча се от новите хора около мен и пак, и пак, и пак... Сега си давам сметка, че всичките ми промени, колкото и генерални да изглеждат на пръв поглед, са всъщност козметични и всъщност аз повтарям всеки път един същи модел на поведение, всеки път допускам едни и същи грешки и никога не си научавам уроците, които също всеки път са едни и същи. Като се замисля единствената истинска промяна, която съм изпитал в живота си, е ракът, който ме споходи преди няколко години (сега съм добре, слава богу! ). Ама това беше гадна промяна, само ме накара да мразя / да се страхувам от промените още повече. И урокът, който научих от него също не е много хубав, но няма да мога да го забравя, докато съм жив. Той е: човекът сам по себе си е едно нищо, той не е господар дори на собственото си тяло.
Преди 15 години, когато бях на 9, със семейството ми отидохме през лятната вакация на почивка в Боровец. Трябва да отбележа, че това е една от малкото ни семейни ваканции заедно по стандартите за семейна ваканция. Никога не сме имали големи финансови възможности, за да ходим по скъпи курорти, така че редовно замествахме морето и планината с по-достъпния вариант – вилата на село. Поради това аз много се вълнувах от тази почивка дълго преди да настъпи. Нощта преди да тръгнем цяла нощ не мигнах от вълнение. Буквално. На сутринта всички се натоварихме на трабантчето, което имахме тогава, и поехме към целта. Спомням си как слънцето изгряваше срещу нас на пътя, а майка ми беше пуснала една от касетките й със записи и в същия този момент звучеше Ray of Light на Мадона:) Когато наближихме София обаче времето много рязко се развали тотално, изви се истинска буря, нищичко не се виждаше по пътя и баща ми дори се наложи да отбие. Бяхме на косъм да се върнем обратно. Отдавна жадуваната от мен ваканция изведнъж започна да се изпарява. Не знам, може и да съм се разревал тогава, но е факт, че все пак решихме да продължим напред, а не да се върнем. Премеждията обаче не свършиха дотук. Объркахме пътя за Самоков и вместо по главния път, се отклонихме по тоя през Железница. Аз сигурно пак съм се разревал, защото много исках да видя язовир Искър, така че баща ми се върна назад 10-на километра, за да излезем обратно на Панчарево. Изведнъж времето се проясни. Когато стигнахме до огромния син язовир вече слънцето напичаше отгоре.
Остнахме в Боровец около седмица. Времето беше супер – валя само първия ден, но иначе беше слънчево и прохладно. Дори когато не можехме да излезем обаче аз си имах перфектното занимание – от скоро бях започнал да се увличам по кримки и бях погълнат от “Зло под слънцето” на Агата Кристи, макар че вече бях гледал филама и знаех какво ще стане. Вечер с първичен кеф се чипках във ваната на хотелската стая (нямахме вкъщи вана) и нашите с мъка ме изкарваха от там. Иначе за мен Боровец беше като от филмите – дотогава не бях ходил в планински курорт. Обикаляхме насам-натам, а очите ми оставаха по десетките хотели, кръчмички и ресторанти, които ми изглеждаха толкова нови и готини. Навред свежест, зеленина и чистота, усмихнати хора. Изщракахме там цяла лента снимки – 36 броя, дори аз снимах за първи път (да, с лентов фотоапарат не е толкова лесно! ). До ден днешен това са най-ярките и зелени снимки, които съм виждал. Брат ми се качи на кон и ми изглеждаше като истински каубой. По това време той водеше кореспондеция с една мацка от Варна и снимката с коня беше част от стратегията му за свалка с нея. Отидохме и до Царска Бистрица – беше затворена за посететители, но пазачът се оказа много разбран и ни пусна да разгледаме около двореца. Излишно е да споменавам какво впечатление оставя това място у едно 9-годишно хлапе. На връщане към хотела майка ми откопа три миниатюрни борчета, които бяха поникнали край пътя. По-късно ги засадихме в двора на вилата ни – две от тях се прихванаха и сега те се издигат горди и красиви на няколко метра височина.
Онзи ден отидох пак в Боровец за първи път от тогава – службата, в която работя, имаше семинар там. Беше много странно усещане за мен – все едно съм влязъл в една от ония тогавашни семейни снимки. Само че сега бях сам – в снимката ги нямаше нито майка ми, нито баща ми, нито брат ми. Нямаше и жива душа в курорта освен колегите и персонала, все пак сега сме извън всякакъв сезон. Не беше зелено, а кално. В хотелската ми стая нямаше вана. Иначе всичко си е постарому в Боровец, само че сега ми струва някак си запднал този курорт. Овехтял. Спрял е и той като че ли преди 15 години, когато спрях и аз... Ходихме до Царска Бистрица. Пак беше затворено за посетители, но този път нямаше кой да ни пусне вътре.
И така. Благодаря ви, че прочетотехте всичко това, бъдете живи и здрави. Може би звучи глупаво и объркано, но имах нужда да споделя. Мразя да гледам старите албуми точно заради носталгията, която предизвикват, а това мое повторно посещение просто ме удари като мокър парцал със спомени. Толкова много неща се променят за 15 години, а аз си живея със спомените за тогава, като че съм някакъв старец, който не чака вече нищо от живота. Тъпча на едно място, а всъщност ако не вървиш напред, то значи се връщаш назад. Но просто не знам накъде да тръгна, чувствам се изгубен и уплашен. И хленчещ като момиченце :)
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 9 години, 7 месеца hash: 8bef337314 |
|
1. Добро е. Отдавна не бях чел нещо, което да ме развълнува толкова.
|
| преди: 9 години, 7 месеца hash: 37d30cd6fe |
|
| преди: 9 години, 7 месеца hash: 9be42a872f |
|
3. ;))) " Проблемa " ти е, че си сaнтиментaлен ромaнтик.. кaто мен.
Знaеш ли, бях тaкa и още съм, но вече си прaвя променя нa място. Не променям основно рaботa, соц. средa, грaдове, държaви. Зaстопорих се преди 14 год. нa едно място и реших че, ще си грaдя бъдещето, знaейки вече че утре, ще е чaст от минaлото в други ден. Зaпочнaх дa реaлизирaм мечти, дa си постaвям и гоня нови цели, дa създaвaм приятелствa и крaсиви спомени днес зa утре. Пътувaм много, но винaго се връщaм в моя си вече дом, нa същото място от 14 год. Тaм могa дa си спомням зa минaлите дни, месеци, години... тук или тaм. И дa си мечтaя зa утре- то, което пaк си е бъдещ спомен. Създaлa съм си сигурното място, където могa дa променям нещо или не. Но дори дa променя нещо, не е толковa фрaпирaщо зa мен, зaщото мястото е същото. Пуснaх корени и кaкто кaзвaш ти, промените сa козметични. Освен товa просто не могa дa прaвя същите грешки, просто зaщото съм нa същото място, в същaтa обстaновкa, сред същите хорa. И споменa зa грешкaтa също е тaм. Приемaм с охотa нови предизвикaтелствa, понякогa вървя по стaри пътеки, изживявaйки отново стaрите спомени... и в двaтa случaя обaче, създaвaм нови спомени. Зaтовa вече не се стрaхувaм от промените. Имaм си коренa, зa който здрaво дa се зaхвaнa, aко почувствaм стрaх! Създaй си твое си сигурно място, корен където дa се чувствaш сигурен, спокоен и зaщитен! Връщaй се тaм, винaги когaто почувствaш нуждa от сигурност, дори сaмо зa дa се отдaдеш нa сaнтиментaлни спомени!
|
|
