Споделена история от Други |
Как се запознах със себе си? - 1
преди: 9 години, 5 месеца, прочетена 1226 пъти
В продължение на години живях по начин, който не ме правеше щастлив. Вършех неща не защото исках да ги върша, а защото трябваше. Неизбежности. Трябваше да ходя на училище, трябваше да ходя на работа. Защо? Не знаех... Трябваше да си намеря приятелка. Трябваше да бъда добър човек, достоен човек, каквото и да означаваше това. Трябваше да имам приятели.
Но как наистина се запознах със себе си?
За известни периоди от време, имах това, което ми трябваше. Често пъти обаче аз се осъмнявах. Тъй като родителите ми, особено баща ми, бяха вярващи хора, то и аз израснах вярващ. Научиха ме да вярвам, че Бог е дал живот на всеки един от нас с някаква цел. Проблема беше, че аз не разбирах каква беше тая цел. Всъщност проблем нямаше, тъй като при вярата нещата не опират до това дали разбираш причините, поради коите се случват нещата в живота. Просто трябва да ги приемеш като Божията воля. Затова, когато загубих завинаги мои близки, аз просто се опитах да приема станалото като Божия воля. А когато моите родители се разведоха, аз го приех като нещо преначертано свише. Започнах да възприемам себе си и целия си живот като проява на тази воля и затова спрях да се питам за смисъла, за причините на нещата. Просто ги приех като неизбежни. Така израснах. В неделите ходех на църква, защото така трябваше. Молех се на Бог, защото така правят християните попринцип. Но съмненията ме връхлитаха като буря доста често.
Какво става, когато просто скочиш от върха, когато няма твърда основа под теб? Не знаеш със сигурност. Знаеш само, че те е страх да го направиш. Би било безумие, казваш.
Един ден отидох на църква, преди около две години може би. Беше на Бъдни вечер. Стоях пред олтара с поглед наведен към чергата в краката ми и държах свещ. Беше толкова тихо, че се чувах как дишам. Чух „хр-хр-хр“, обърнах се и видях човекът, който продаваше свещите, заспал следобедната си дрямка. „Спасителят ще дойде утре. Пречисти ли се по време на постите? “, каза ми глас някъде около мен. Обърнах се и видях някакъв пич, около моята възраст. Държеше свещ и гледаше право към разпятието пред него. Казах му, че съм се опитал да бъда чист доколкото е възможно. Истината беше, че аз наистина се стремях да не ям месни и млечни продукти, но откакто скъсах с приятелката си мастурбирах като бесен. Но нямаше нужда да му го казвам това. „Истината ще ни направи свободни“, изведнъж каза пича. Леко се изненадах, но му пожелах весели празници, прекръстих се три пъти и си излязох. Забелязах, че този човек имаше брада оформена в тип катинарче, каквато аз винаги бях искал, но заради рядката си брада се бръснех до голо.
Стремях се да не ги мисля много нещата. Истината е, че приятелката ми скъса с мен, защото съм се бил държал с нея лошо. Кофти преживявам подобни скъсвания, защото лесно се привързвам. Търся нещо във връзките, което явно ми липсва. Направо съм като кученце. Когато отново се срещнах с пича от църквата той ми каза, че може би е най-добре да съм си самодостатъчен. Да нямаш нужда от нищо и от никого. „Не е ли грях? “, питам го, а той ме пита „Грях ли е да си себе си? “.
На Бъдни вечер и Коледа се събрах със семейството си. Не мога да кажа, че се наслаждавах особено. Да, наистина, това би трябвало да правя – да празнувам със семейството си, да се тъпча с питка и пържоли, да пия вино и ракия. Но някак си се чувствах странно изнервен. Сякаш исках да бъда някъде другаде. Сякаш историите на подпийналите ми роднини ми се струваха толкова отегчителни, че реших да изляза да подишам малко чист въздух. Качих се в асансьора, обаче вътре беше тъмно, защото някой пак беше гепил крушката, и натиснах копчето за първия етаж. „Честито Рождество! “, чух познат глас в тъмнината. Стреснах се, да си призная. Но отвърнах на поздрава. Когато слязохме и двамата на първия етаж, аз светнах лампата, и видях, че гласа е на пича с катинарчето. Спогледахме се изненадано, а още по-изненадано установихме, че живеем в един и същи блок. Аз бях на 13-ти етаж, а той на 12-ти беше наел изоставеният апартамент, в който откакто се помня не живееше никой. Като го попитах с кой празнува той ми каза, че си стои сам у дома. Излязохме навън и той запали цигара. Стана ми мъчно за човека, но нали... не ми беше удобно да го разпитвам, затова просто го поканих у нас. Той се съгласи. Усмихна се, сякаш радостен от това, че няма да е сам или поне така реших аз. Забелязах, че носеше хубави дрехи – плътни зимни дънки и дебело черно палто. Имаше и шапка, от тия зимните. И червени кецове, тези червени кецове. Т. е не беше някой прошляк, дето се вика. Предложи ми и на мене цигара и аз приех, макар, че не съм пушач. Стояхме двамата сами навън и си пушихме цигарите. Чувах шума на автомобилите на улицата от другата страна на блока и се чудех има ли кола. Питах как му е името. Илия, каза ми той. Илия Макаров. Яко име, помислих си. „Защо стоиш на студа, а не празнуваш с компанията си? “ Обясних му накратко, че съм се сдухал малко, преди два месеца съм скъсал с приятелката си, а тогава той ме пита дали е грях да си себе си, млъкнахме и влязохме обратно във входа. Докато се качвахме нагоре разбрах, че няма приятелка. „И по-добре“, въздъхнах аз. Като влязохме у нас глъчката, от която бях избягал, продължаваше. Никой не ни забеляза. Никой не ни обърна внимание. Хапнахме, Пийнахме. Пийнахме още малко. Накрая, когато започнах да виждам двойно, станах от масата, за да изпратя Илия до тях. Той не можеше да ходи. Аз се огледах наоколо и видях, че в трапезарията беше останал само дядо ми, който спеше дълбоко в стола си. Всички други си бяха по стаите. Изпратих, не, по-скоро занесох Илия до апартамента му, сложих го да спи и си тръгнах. На тръгваме забелязах нещо в апартамента му, което ми направи впечатление. Никакви снимки. Никакви плакати. Никакви книги. Нищо, което да издава що за човек е Илия Макаров.
Баща ми ми се обади за Коледа. Разговорът ни продължи точно 33 секунди. Здравей, весели празници! Да си жив и здрав! Ще се чуем на Нова година, чао! Чао, казах, и затворих телефона. Не исках да го задържам повече. Той си имаше жена и дете. Имаше си семейство, което се нуждаеше от него. 33 секунди. Замислих се за Бог. Винаги си го бях представял като силен и могъщ старец, в бяла роба, с бели дълги коси и дълга бяла брада, като Гандалф, а в лице ми мязаше на Шон Конъри. Даже говореше като Шон Конъри. Този старец беше умен и мъдър. Когато бях унил, той ме разтърсваше с могъщия си глас. Той беше моя близък роднина, който никога нямаше да умре. Той щеше да стои с мен до смъртта ми и след това. Той беше моят духовен баща, който беше съвършен, и който никога нямаше да ме напусне или изостави. Имаше чувство за хумор, но през повечето време беше сериозен. Този Господ.
Все още не съм завършил висшето си образование. Сега уча журналистика, задочно. Явявам се на изпити в края на семестрите и съм си набавил необходимата литература, по която да се подготвям. В свободното си време основно работя, защото дълго време се чувствах като паразит – просто си стоях в нас, завършвах едвам-едва класовете в гимназията, и чаках нещо да падне от небето, което да ми промени живота. Сега не се чувствам така, много по-приятно ми е като знам, че вече сам си изкарвам прехраната. Дава ми някакво чувство на гордост това. Какво работя? Разносвач на пици съм. Взимам 500 кинта чисти на месец, без бакшишите. С бакшишите, ако попадна на по-ларж клиенти, на месец мога да си докарам и по 700-800 лева, което за сам човек е идеално. Няма да казвам за коя пицария работя, за всеки случай. От около една година съм там. Преди това работех в голям супермаркет като поддържащ персонал почасово и си взимах месечно около 400 лв.. След като изкарах шофьорските курсове един познат ме уреди да разнасям. Разнасям най-вече из Младост 1, но ми се случвало да ме пращат и до Младост 2, ако там липсва персонал. Справям се някак си с трафика.
В пицарията, откъде попринцип разнасям пиците, преди около година(когато постъпих всъщност) се запознах с едно момиче, работи като сервитьорка, също студентка, учи икономика редовно. Запознахме се малко като по филмите. Тя носеше пица за едни клиенти, а аз нахлух в заведението, бързах да взема поръчка, не я видях и направо я отнесох. Не съм от най-едрите изобщо, но бях набрал сериозна инерция :Д. Тя беше изнервена и ми се развика. После, като се видяхме пак, ми се извини и дори ме почерпи една пица голяма. Мислех си да я поканя някъде, но така и не събрах смелост. Дори телефона не й взех.
Разказвам всичко това, за да покажа, че не съм някакво ку-ку или психопат, а просто най-обикновен човек, на който му писна от всичко. Тук ще се върна на Илия Макаров.
Мина доста дълго време преди да се видим с него. На Нова година отидох до неговият апартамент, обаче там беше заключено, като очевидно нямаше никого. Реших, че е отишъл на купон някъде. Аз не бях по купоните. Не защото не обичам да се забавлявам, а защото съм по-интровертен тип човек. За Трифон Зарезан се разбрах с едни приятели да излезем малко, дискотеки, чалга, ала-бала. Сетих се за Илия Макаров. Отидох до дома му на обяд и зазвънях на звънеца. Звънях, звънях... Нищо. Накрая чух тропане, оригня и „Мама му деба... “, звън на ключове и прещракване. Илия си беше по боксерки, с разрошена коса, а аз забелязах, че има отпуснат корем, точно като моя след празниците :Д. Беше захапал цигара, чешешесе по космясалите си гърди и ме гледаше като извънземно. „Какво става? “, питам го. Той ми вика „Ку*а ми ста‘а“. Изглеждаше все едно е пил една седмица без да спи. Накрая се усмихна, каза ми, че се шегува и ме покани. „За много години! “, поздрави ме и затвори вратата след себе си. Сега, трезвен, можах по-добре да огледам домът му, който се състоеше от едно коридорче, тоалетна и две стаи. Едната беше заключена, а в другата, където явно Илия спеше, имаше едно легло, дървена маса с мушама, прогорена от цигари, и един стар телевизор Елджи, сигурно от преди двайсет години. По стените неконтролируемо беше избила влага, а стъклото на прозореца беше счупено и се чуваше шума на колите отвън. Стана ми неудобно, но никога досега не бях виждал такава мизерия. Нищо чудно, че си няма приятелка пича, нали... „Извинявай, малко съм разхвърлян напоследък! “, замаяно ми каза Илия. Попита ме какво става с мен, а аз му разказах за плановете ми довечера и го поканих да дойде с мен. Съгласи се. Не на шега го попитах дали има какво да облече, като си спомних за коледните му дрехи, а след това се разбрахме, че ще го викна към осем часът и си тръгнах. Ако само знаех какво щеше да стане, никога нямаше да го поканя.
Тогава имах фейсбук от може би четири-пет години. Имах към петстотин приятеля, но наистина познавах само около десетина човека. Постоянно гледах колко лайкове събират колегите ми от пицарията под своите снимки, а аз нямах нищо. Те споделяха всеки един момент от своя живот. Пускаха свои снимки, докато ядаха, докато гледаха телевизия, докато седяха в тоалетната, докато четяха книга, дори(не знам как! ) докато спяха. Пуснаха някакви дълбокомислени поговорки и пословици, които трябваше да значат нещо. Събираха се в групи, обвързваха се едни с други, майтапеха се, пускаха линкове на яки клипове... А аз стоях и гледах. Превъртах страница след страница и не намирах никакъв смисъл. Харесвах снимки на готини кифли, пусках им комплименти, те ми изпращаха сърчица и целувчици. Те бяха моите приятели, които трябваше да имам. Чудех се дали Илия има фейсбук. Написах Илия Макаров, но не го намерих.
Към осем часа пак стоях пред вратата на Илия. Този път той излезе бързо и аз видях, че си беше обул онези дебелите зимни дънки, беше си сложил хубавото палто и си беше обкичил с черната шапка. Не се стърпях и го попитах как може да се облича с хубави дрехи, а живее... така. Той се усмихна и ми каза, че живее тук временно, а дрехите са втора ръка и са му от доста време. Облича ги само, когато излиза някъде, така по-официално, а не до магазина примерно. Понеже заведението се намираше в центъра, взехме метрото и след половин час бяхме на мястото на срещата. „Тази вечер ще си намерим момичета, пич! “, още ме е яд, задето му казах това. Изведнъж се появиха само двама от компанията, с която трябваше да се събираме, а когато питах къде са другите, ми отговориха, че имат работа. Изведнъж се заговорихме. Те заговориха. Аз слушах и се правех, че ми е интересно. Толкова бях зает да се преструвам на социален човек, че забравих да запозная Илия с моите приятели. Беше ми жал за Илия. Нямаше приятелка, живееше в такава дупка, беше самотник... не знаех нищо за него. За пръв път се чувствах... Сякаш съм някакъв наставник. Исках да му помогна. Затова, когато влязохме в дискотеката, свикнахме със силната музиката и се настанихме в някакво евтино сепаре, аз се огледах за хубави момичета. Моите приятели ме питаха „Къде е пича, който щеше да се домотае с тебе? “. Не ги бях запознал. А Илия просто беше изчезнал някъде. Огледах се за него и го видях на бара да обръща чаши с уиски. Стана ми тъпо, че съм го зарязал така, и затова отидох при него. Потупах го по гърба и го питах защо се е цепил от колектива. Той обърна последната пълна чаша на бара, погледна зад мен, стана и се скри сред тълпата. Същисан тръгнах след него, когато някакви типове ме обградиха и почнаха да сочат ту мене, ту празните чаши. Разбрах, че чашите и уиските са били техни. За да не изям боя се наложи да им платя щетите, нали. Ядосах се и тръгнах да търся Илия. Музиката гърмеше, така че нямаше как да ме чуе. Светлините блестяха ярко, а хората се разбиваха на макс. Накрая отидох в мъжката тоалетна. Нямаше никой. Тогава обаче чух подсмърчане от една от кабинките. Попитах „ Илия? Ти ли си, пич? “ Мълчание. През вратата на тоалетната имаше пролука, достатъчна, за да различа червените му кецове. „Добре ли си, брато? “. „Споко, ей сега излизам“. Пак подсмръкна. Реших, че плаче. Отново ме хвана яд, че го бях зарязал така. Извиних му се. Илия излезе от кабинката и ме уведоми, че стомахът му е разстроен. Очите му бяха зачервени. Каза ми, че си спомнил за едно момиче, с което били много близки. Поведението му наистина много ме учуди. Успокоих го и му казах, че момичетата по света все пак са милиарди, а той само за едно е седнал да се мъчи. Казах му това, въпреки, че аз още не бях прежалил моето момиче. И как иначе? Тези зелени очи, тази тъмна коса, това невинно изражение на лицето й... Тъпо ми е, няма как. Но Илия, изглежда се вдъхнови от думите ми, защото изведнъж стана сериозен. Когато го видях в стаята му такъв замаян, циничен и космял реших, изобщо не очаквах да го видя в подобна светлина – да плаче за момиче :Д. Но изведнъж той пак стана старият Илия. Набелязахме си две момичета на бара. Едното беше русоляво и имаше ярко червило, докато другото беше с черна, боядисана коса и малко по-пълничка. Аз и Илия пристъпихме напред и ги поздравихме. Те ни поздравиха. Помня тягостно мълчание. Докато се чудех как да продължа разговора, Илия застана пред мен, взря се в очите на русолявото момиче и каза:
- Искаш ли да излезем навън?
• * *
Илия беше доста настоятелен. Момичето беше на път да се загласи, загледана в червените му кецове. Точно тогава от тълпата излезе един здравеняк, по чиято тениска си личаха всичките му мускули, а бицепсите му пречеха да си сгъне лактите. „Кво искаш бе, нещастник? “, изкрева здравеняка, а обръснатото му теме лъщеше заплашително. Аз точно тръгнах да се обяснявам как сме питали момичетата къде е изхода, в опит да ни отърва и двамата, когато Илия направи най-глупавото нещо на света. Стана от стола, застана право срещу здравеняка, нищо че беше с глава под него, и го попита дали има проблем. Когато тръгнах да застана между двамата, здравеняка просто ми наби една глава. И двамата с Илия паднахме, толкова силна глава ни наби. Повече не помня. Събудих се в нас с огромно главоболие и голяма рана на главата.
Илия изчезна отново. Реших, че се е преместил, понеже домоуправителя ми каза, че наемателя там изчезнал толкова изведнъж, колкото се и появил. Междувременно аз продължавах с работата си в супермаркета. Един ден една бабичка ме попита за щанда с млякото, при което аз я насочих. Жената отишла право при него, но не го видяла, затова се върна право при мен и ми се развика как може да съм толкова некадърен, та не знам къде се намират щанда с млякото. Опитах се да я успокоя, но тя заплашително тръскаше с глава и ми говореше какви провали сме ние, младите; говореше се за семейството ми и за майка ми, която ме била възпитавала така безобразно... Мълчах. Търпях. Защото имах нужда от тая работа. Да, аз съм провал, и го знам. Без цел и посока в живота. Побеснях. Но си казах, че така е трябвало да стане.
Настъпиха великденските пости. Реших, че ще откажа млечните и месните продукти, както и порното, за известно време. И тогава, най-неочаквано, в момента, в който проверявах своя фейсбук, някой звънна на врата ми. Беше Илия Макаров. Изненада ме. Сякаш беше станал по-висок. Косата му не беше рошава. Нямаше я. Главата му, така обръсната, изглеждаша като презрял пъпеш. Видях лек белег, сякаш цепнат, над лявата му вежда. Брадата му беше все същата. Носеше черно кожено яке, а под него имаше бяла тениска. Беше обул някакви дебели камуфлажни панталони. И пак с тези червени кецове. Изглеждаше уверен. Поздравихме се. Поканих го у нас. Почерпих го с бира от хладилника. Заговорихме се. Той ме попита как върви работата ми и аз казах, съвсем откровено, че не ми харесва. Защо? , попита той. Защото не ми харесва хората да се държат с мен така сякаш съм някаква даденост. Сякаш съм скапан фейсбук статус, който можем да лайкнеш или да изтриеш от страницата си. Как е майка ти? , попита ме. Отговорих му, че в момента, както вижда, я няма. И по-добре. Притрябвала ми е. Сега аз го питах какво става с него, а той просто ми каза, че бързал, че имал работа, че довечера, ако съм искал, можел да намине да отидем на едно място. Съгласих се...
И така започнаха най-откачените пости... , в които се запознах със себе си.
|
