Силата на човешкия дух
преди: 9 години, 5 месеца, прочетена 1143 пъти
Често сме чели истории, в които силата на духа спасява човека, преобразява го или променя живота му, вие знаете ли подобни случаи.
Смятате ли, че всичко, което не ни убива ни прави по-силни, от къде човек намира сили да продължи напред в живота, въпреки житейските бури и несгоди. От кое се зарежда силата на духа - от любовта към живота, към себе си, към близките или... Вие сте на ход.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 9 години, 5 месеца hash: 3713e12064

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Чували ли сте за Тери Фокс? Най-вероятно не. Канадец, роден през 1958г. и откакто се помни той винаги е бил активен спортист. Още като дете се занимавал с различни спортове и с който и да се захванел, винаги се стигало до медал. То не било плуване, то не било скокове във вода, лека атлетика, тежка атлетика, волейбол. Също така бил най-добрият баскетболист в гимназията. Абе, изобщо всеки спорт, с който се захванел, просто му се удавал. На 18 обаче разбира, че има рак на костите и се налага да му ампутират единия крак, а на негово място била сложена протеза. Според лекарите му оставали макс. 2-3 г. живот. Да, обаче момчето искало да става атлет. Не ви ли споменах? Това била мечтата му. Детската му мечта, която той толкова дълго преследвал, а сега работата отивала на зле. Нямало обаче какво да се прави и Тери все пак се примирил. Поживял няколко години, подтискайки мечтата си, но после преценил, че трябва да завърши започнатото. Така или иначе животът му свършвал и за да не губи време младежът решил да направи последното си уникално бягане. Решил да пробяга цяла Канада от бреговете на Тихи океан, та чак до Атлантика. Целта му била освен да докаже, че болеста не може да го победи да опита да събере 24 милион долара (средно по 1 от всеки от 24-те милиона тогава канадци), които да дари за изследвания в областа на рака и след като направил необходимата подготовка, на 12 април 1980г. започнал да бяга. В началото всички по пътищата го гледали странно. Еднокрак младеж, който тича по шосето, облечен в спортен екип, някак си не им се връзвал на разбиранията, но съвсем скоро новината за Тери Фокс и това, което прави, се разнесла светкавично. Съвсем скоро във всяко населено място, откъдето минавал хората се събирали и го аплодирали. Някои тичали с него, други спирали колите си, излизали и му ръкопляскали, а когато влязъл в Торонто, по улиците се били събрали около 10 000 човека, за да приветсват еднокракия атлет. Цялата страна започнала да говори за Тери, а той не спирал да бяга, като всеки ден изминавал "само" по 42 км. С темпото, с което се придвижвал, за да измине набелязаното разстоянието, му трябвали точно 185 дни, но маратонът спрял 143 дни след започването си. Тери не успял да го завърши, защото ракът напомнил за себе си. Болестта дала разсейки в белите дробове на момчето, здравословното му състояние рязко се влошило и се наложило всичко да свърши. Въпреки това целта била постигната. Разстоянието, което било изминато до онзи момент, било 5 373 километра, а сумата, която била събрана стигнала 24 милиона долара. Тери Фокс успешно приключил започнатото и сериозно подпомогнал изследванията в областа на рака, но не успял да се наслади на постигнатото, защото на 28 юни 1981г. починал. Ракът и този път победил, но Тери Фокс завинаги останал в сърцата на сънародниците си като един от най-великите канадци. Навсякъде в градовете, през които е преминавал, тичайки, има негови статуи, а в тридесетина населени места има улици и булеварди, кръстени на негово име. Всяка година канадците провеждат маратон на надеждата, известен като "Бягането на Тери Фокс", на който маратон продължават да се събират средства за борба с рака и до днес, като събраната сума до момента е 400 млн долара.

 

...

преди: 9 години, 5 месеца hash: 3713e12064

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Една нощ скоро след двадесет и деветия ми рожден ден се събудих някъде в малките часове с чувство на абсолютен ужас. Много пъти преди това се бях събуждал с подобно усещане, но този път то беше по-силно от всякога. Тишината на нощта, неясните очертания на мебелите в тъмната стая, далечният шум от преминаващ влак -всичко това ми се струваше толкова чуждо, толкова враждебно и така абсолютно безсмислено, че изпитвах дълбоко отвращение към света. Най-омразно от всичко обаче беше собственото ми съществуване. Какъв смисъл имаше да продължавам да живея с това бреме от нещастие? Защо да продължавам да се боря непрестанно? Усещах, че дълбоката жажда за унищожение, за несъществуване, ставаше много по-силна от инстинктивното желание да продължавам да живея. „Не мога повече да живея със себе си." Тази мисъл се повтаряше в ума ми. После изведнъж осъзнах колко странна е тази мисъл. „Аз един човек ли съм, или двама? Ако не мога да живея със себе си, трябва да съм двама: аз и този, с когото не мога да живея." „Тогава - помислих си - само един от двамата е истински." Бях така изумен от това странно откритие, че умът ми спря. Бях в пълно съзнание, но вече нямаше мисли. Тогава усетих, че ме повлича нещо като въртоп от енергия. Отначало бавно, после по-бързо. Обзе ме силен страх, тялото ми започна да трепери. Чух думите „не се съпротивлявай", сякаш някой ги произнесе в гърдите ми. Усещах как ме засмуква празнотата. Тя сякаш беше вътре, а не извън мен. Внезапно страхът изчезна и аз се оставих да пропадна в тази празнота. Нямам спомен какво се е случило след това. Събудих се от чуруликането на птица на прозореца. Никога преди не бях чувал подобен звук. Очите ми още бяха затворени и видях образа на безценен диамант. Да, ако диамантът би могъл да издава звук, той би бил нещо подобно. Отворих очи. Първите лъчи на зората се процеждаха през завесата. Без да мисля, усещах, знаех, че светлината е нещо безкрайно повече от това, което ние осъзнаваме. Меката светлина, която проникваше през завесата, беше самата любов. Очите ми се напълниха със сълзи. Станах и се разходих из стаята. Познавах тази стая и въпреки това знаех, че преди никога не съм я виждал истински. Всичко в нея беше чисто и недокоснато, сякаш току-що се е появило. Вземах неща - молив, празна бутилка - и се удивлявах колко красиво и живо е всичко. Този ден се разходих из града в пълно удивление от чудото на живота на земята, сякаш току-що бях роден на този свят. Следващите пет месеца преминаха в състояние на непрестанен дълбок покой и блаженство. След това силата на усещането понамаля, или просто така ми се струваше, защото това вече беше станало мое естествено състояние. Все така можех да функционирам в този свят, макар да съзнавах, че нищо, което съм правил някога, не би могло да добави каквото и да е към онова, което по начало съм имал. Разбира се, бях наясно, че с мен се е случило нещо изключително важно, но не го разбирах напълно. Едва няколко години по-късно, след като четох духовни текстове и прекарах време с духовни учители, осъзнах, че това, което всички търсят, вече е станало с мен. Разбрах, че силният натиск на страданието през онази нощ трябва да е накарал съзнанието ми да се отдръпне от себеотъждествяването си с нещастния и силно уплашен „аз", който в крайна сметка е измислица на ума. Това отдръпване трябва да е било толкова пълно, че фалшивият страдащ „аз" моментално е рухнал, като надуваема играчка, на която е извадена запушалката. Тогава е останала истинската ми природа като непрестанно присъстващото „аз съм": съзнанието в чистия му вид, преди да се идентифицира с някаква форма. По-късно се научих да влизам в това вътрешно царство на безвремие и безсмъртие, което първо ми се беше сторило като празнота, запазвайки пълно съзнание. Пребивавах в състояние на такова неописуемо блаженство и святост, че дори и описаното току-що първо преживяване бледнееше пред него. Дойде момент, когато за известно време не ми остана 6 почти нищо във физическата равнина. Нямах приятели, нямах работа, нямах дом, нямах обществено дефинирана самоличност. Прекарах почти две години в седене по пейките в парка в състояние на неописуема радост. Но дори и най-прекрасните преживявания идват и си отиват. По-важното е може би, че всяко преживяване е поток от покой, който никога оттогава не ме е напускал. Понякога той е много силен, почти осезаем, и другите също го усещат. Друг път е като далечна мелодия. По-късно хора идваха при мен и казваха: „Искам това, което вие имате. Можете ли да ми го дадете или да ми кажете как да го намеря?" Аз им отвръщах: „Вие вече го имате. Само че не го усещате, защото умът ви вдига твърде много шум."

 

...

преди: 9 години, 5 месеца hash: 0327b781df

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   Целта . Това , което най-много искаш от живота и плана как да го постигнеш и надеждата , че ще го постигнеш

 

...

горе^