Споделена история от Други |
Преодолях депресията и се научих да живея
преди: 9 години, 2 месеца, прочетена 3804 пъти
Напоследък депресията се очертава да се утвърди като болестта на века, може да бъде по-страшна и от рак дори. Немалко постове тук го потвърждават. Нека разкажа какво е депресията и какво преживяваш, след като я преодолееш.
Периодът от 14 до 19 год. възраст беше много тежък за мен (сега съм на 29). Пубертетът ми беше най-малкия проблем. От малък се наложи да се справям сам в живота без родители, минах през перипетии, през които малко хора са минавали, още по-малко на такава възраст. Оставал съм на улицата, бил съм тормозен, бил съм самотен, много пъти ми се искало да се самоубия, но все се отказвах на края. Това доведе до депресия, но аз не осъзнавах, че имам такава. Чак след години осъзнах, че нещо не е наред с мен.
Хора, които не са минали през това, трудно разбират същността на тази страшна болест. Това не е слаб характер, това е нещо различно и много по-дълбоко. Повечето си мислят, че това е просто да нямаш настроение. Вярно е, но е само малка част от болестта и твърде незначителна на фона на всичко друго. Това е целият свят да се е стоварил върху теб, сутрин като се събудиш (ако изобщо си спал през последните нощи от тревоги) да нямаш сили да станеш, да свършиш някаква работа, да не можеш да се концентрираш, стомахът ти перманентно да е свит на топка и това с години, постоянно да се страхуваш, да се тревожиш за глупости, да не можеш да свършиш някаква работа, без да допуснеш куп грешки, да не можеш да се отпуснеш да общуваш с хората, да се чувстваш самотен, дори и да си заобиколен от прекрасни хора, да се будиш през половин час и да не се наспиваш с години, да не виждаш радост в нищо, да не виждаш надежда в нищо, все едно светът иска да те унищожи и всичко е против теб, да очакваш всеки момент действителността да те смачка, да се замъглява съзнанието ти и да се питаш това с теб действително ли се случва, да не виждаш смисъл в нищо, да нямаш капка увереност, сигурност в себе си, да няма на какво да се уповаваш, животът ти да е празен и безсмислен, на моменти да ти се губят спомени, понякога да не осъзнаваш какво правиш.
Хората все ти казват "спокойно, нищо ти няма, горе главата". Напъваш се да си оптимист, искаш да вярваш в доброто, но не става, целият си блокирал от вътре, не можеш дори да мислиш ясно. Все едно нямаш контрол над себе си, над ума си. Някой е оковал ума ти и е сложил 2 тона камъни отгоре.
Само че аз в началото до такава степен не осъзнавах, че имам проблем, че си мислех, че това е нормално състояние и с всички е така. Въпреки цялата тежест знаех, че трябва да направя нещо в живота си. Все пак от време на време умът ми беше бистър и осъзнавах някои неща. Дори това ме направи по-силен, защото тогава вървях някакси напред макар и с бавни темпове въпреки трудността и това ме накара да свикна с трудното, а когато се излекувах, за мен вече стана детска игра да градя живота си, понеже за разлика от другите аз бях свикнал да градя в много по-трудно подвижна реалност. А тогава все едно ме извадиха от океан от нишесте и ме преместиха да плувам в басейн с вода.
Завърших университет, намерих си невероятна жена. Тя беше една от малкото, която ме видя такъв какъвто съм. Зад депресията, зад лошото настроение. Признавам, че с годините съм и причинявал доста страдание, не съм бил мъж-мечта, не винаги съм я подкрепял, но тя беше с мен и в най-трудните моменти. Дори когато нямаше изгода да го прави. Знам, че го е правила само от любов, ама от онази чистата, безусловната, без да очаква нещо в замяна, дори когато трябва да жертва и себе си. Дори се омъжи за мен, че и дете ми роди.
Мимоходом си намерих и не лоша работа. Пак се намери една женичка, която да ме съжали. Никой не ме искаше като служител. Но тази жена е на много високо духовно ниво. Виждаше устрема в мен, макар и дълбоко скрит зад тежката депресия. Даде ми шанс. До ден днешен съм и адски благодарен. Работих няколко години, но все така бях нещастен. Започнах дори да се влошавам още повече. Не търсех помощ, не знаех дори, че нещо не е наред. Жена ми редовно го отнасяше дори и дъщеря ми. Не съм ги удрял, но съм им крещял без причина. Но колкото и да съм крещял, дълбоко в себе си осъзнавах, че ги обичам повече от всичко и не си позволявах да ги обиждам.
Веднъж обаче се случи нещо много лошо. Изпаднах в криза за пореден път, но този път беше много по-сериозно. Толкова ме подлудяваше това малко чудовище в мен, че ги заплаших с убийство. Те макар да бях свикнали с моите изблици, се уплашиха. Дъщеря ми се разрева, жена ми се уплаши, беше изпаднала в някакво странно състояние. В този момент отрезнях. Започнах да съзнавам какво съм направил. Започнах да се чудя, това аз ли съм го направил. Това аз ли съм? Как си позволих да ги заплаша? Та нали ги обичах и не си позвоялвах да ги нараня. Нима не ги обичам вече? Те ще ме погледнат ли повече? Дали няма да ме отбягват? Нямаше да понеса да гледат на мен като на чудовище и да се страхуват.
Осъзнах, че нещо не ми е наред. Ама хич не ми е наред. Къде остана онзи 14-годишен жизнерадостен младеж? Къде остана жаждата ми за живот? Къде остана трепета ми да следвам мечтите си? Гледах хората, повечето се смееха, имаха настроение. Чудех се какво па толкова са се ухилили. Разбрах, че ставам опасен за себе си и околните, че трябва да взема мерки. Но и не исках да ходя на специалисти, ходил съм и мисля, че на тях не може да се разчита. За пръв път в живота си реших да се променя твърдо и категорично.
Поинтересувах се в нета за лекарства без рецепта, понеже не вярвам в специалисти. Започнах да се интересувам от духовна литература и религия. Но като казвам религия, не от онази промиваща мозъка религия, а от чиста вяра, не в някакъв белобрад старец, а в истинския Бог като такъв - съзнанието, съзидателната сила, добротата, смирението, молитвата (не като религиозен термин, а като духовна практика сам за себе си, както ми идва от вътре). Важно е да уточня, че не съм религиозен и не вярвам в никоя религия, а вярвам просто в онова висшето да го наречем простичко Бог без значение чий. Започнах да показвам чувствата си на любимите си хора. Поисках прошка от тях и им благодарих за разбирането, търпението и любовта ми към мен за тези години. Дори казах на жена ми, че ще я разбера, ако иска да ме напусне и да си намери щастие с друг. Но тя каза, че няма перфектен човек на света и тя от самото началото, когато се запознала с мен, е знаела, че съм такъв и е била с мен въпреки това. Беше много трогателно, защото това наистина е човек с голямо сърце. Такива хора днес са изключителна рядкост. Горд съм и, че такава жена е избрала такъв като мен, който едва ли я заслужава.
По-интересното е какво се случва със съзнанието и ума ти, а и с реалността ти, когато се отърсиш от това дяволче в теб, наречно депресия. Осъзнаваш каква тежест си носил толкова години. Това е едно невероятно олекване, като прозрение. Да, проглеждаш. Виждаш света такъв, какъвто отдавна не си го виждал, забравил си истинския свят, забравил си колко прекрасен може да бъде. И най-важното - забравил си просто да живееш.
Това е свят, в който оценяваш най-малките неща като нещо велико. Осъзнаваш голямата сила и енергия зад тях. Осъзнаваш, че макар да не ти се полага по право, той, живота ти се дава като дар свише. Осъзнаваш неговата дълбочина и безкрайност. Ставаш безсмъртен. Отваряш се към хората, към света, към живота. Пускаш ги в себе си. Ставаш цяло с тях, започваш да ги обичаш.
Всичко около теб изглежда различно. Музиката, която слушаш, е по-ясна, по-жива. Слушай си я хиляди пъти преди това същата песен, но сега е различна. Изпълнена е с нещо, което стои зад самите звуци, това не са просто трептения и вълни, това е една магия, може би съзнанието на автора на музиката ти се предава. Разбирате ли? Уникално е. Ти попиваш от съзнанието на автора, от най-фините му вибрации.
Същото е с цветята и дърветата. Това не са просто някакви материи или ментални форми в ума ти, не са и просто светлинни вълни. Това е нещо много по-дълбоко. Това са съзнания, енергии, нещо живо. Пуснеш ли ги в теб, усещаш как те радват, без да те съдят, без да имат някакви очаквания от теб, просто общуват с теб невинно без предразсъдъци като невръстно дете, като невинно малко котенце, изучващо света около себе си.
Спрях и да съдя хората. Знам, че някои хора имат нужда от помощ, дори и да не го осъзнават. Не трябва да съдим и да отхвърляме никого. Трябва да предлагаме помощта си, ако той я иска. Трябва да видим зад тялото му, зад мислите му, зад настроенията му. Тези настроения може да са просто неосъзнат зов за помощ. В него може да се води война, той може да не е себе си, може да не иска себе си, да няма мир вътре. Ако ние го отхвърлим, как той да се приобщи към Вселената? Как той да почувства, че му е даден шанс да намери себе си?
Започнах да дарявам пари за благотворителност. Вярно, не са големи суми, но за моите възможности са много. Или поне като енергия и пожелания са много. Разбрах, че радост е не да получваш, а да даваш. Хората станаха по-открити към мен, спряха да ме отбягват като прокажен. Сами търсят контакта ми, а и аз съм много по-словоохтолив, без да съм си го поставял за цел.
Вече не се боя от смъртта, знам, че това не е края. Вече съм уверен, макар да знам, че не ми се полага по право. Вече съм подкрепа на семейството си. Вече имам планове за развитие, имам визия за бъдещето във всяко отношение. Но не изпадам в някакви нерелеастични очаквания. Върша нещата поетапно и спокойно, без да бързам. Вече се концентрирам върху сегашния момент, сегашната си работа, макар да имам визия за бъдещето. Не живея в илюзията на миналото, не живея и в илюзията на бъдещето. Изживявам всеки настоящ момент. Ако гледам в бъдещия момент, то по навик, когато той дойде, пак ще гледам в селдващия бъдещ момент и така никога няма да съм живял, никога няма да съм изживял пълноценния сегашен момент, който ми се дава. Вече допускам в пъти по-малко грешки в работата си.
Но всичко това го дължа на онзи отгоре, който и да е той и разбира се на някои хора, които просто ме научиха да живея.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 9 години, 2 месеца hash: b6ce4e7f28 |
|
1. В депресия съм вмомента. Постът ти Авторе е много вдъхновяващ, но аз съм от хората които гледат света в черно. Е, не съм като онзи изрод който свали самолета на germanwings 9525, той също е в бил огромна депресия, но наистина това си е черна дупка. Не мога да се оправя, не знам как, изгубила съм вяра в хората и в себе си, и не ми се живее. Когато надеждите умрат, умира и душата. Хубав пост наистина но на теб кое ти помогна да излезеш от дупката? Жената ти ли? Аз обаче нямам кой да ме обича.
|
| преди: 9 години, 2 месеца hash: 01890e95b1 |
|
2. Здравей. Хареса ми историята ти, но не ми стана ясно как точно си се отървал от депресията. От година насам и аз страдам от жестока депресия и положението се влошава. Моля те, помогни ми.
|
| преди: 9 години, 2 месеца hash: 86642f7921 |
|
3. Не можеш и да си представиш как добре те разбирам. Аз още се боря с това в мен. Има дни на светло и дни на тъмно. В дните на светло осъзнавам как всичко е в главата ми мислите ми правят света едно неприятно място. А това място си е същото за всички и щом толкова хора виждат светлината, защо аз съм се вторачила в тъмнината? Започнах да прощавам. За мен прошката е много важна крачка. Прошка не само към другите, към хората, които са те наранили, но и към теб самия. Започнах да си повтарям, че аз не съм безполезна и че всичко ще се оправи. Започнах да търся смисъл в живота си. Разбрах, че това да искаш нещо повече от всичко, не означава че ако не го получиш или не е писано да се случи на теб, че нищо няма смисъл. Опитвам се да намирам нови цели, нови смисъли на живота си. Осъзнах, че от депресия страдат само истински добрите души, хората, които приемат нещата прекалено лично, навътре, изстрадват ги и това може и да е слабост в очите на другите, но и е дар, защото същите тези хора виждат красотата около себе си също много по-ясно. Започнах да спортувам. Все още имам проблеми със съня, но се опитвам да не го превръщам в голям проблем. И вече има първи признаци на раздвижване около мен. Нещата започнаха да се случват и да излизам от тази умряла дупка, в която сама се бях поставила, без желание за нищо. Знам че още страдам от депресия и че може би цял живот ще си нося част от нея със себе си, но най-важното е че осъзнах, че е мой проблем и че аз просто не виждам нещата реално. Имам страхове още. Страх ме е от себе си най-много. От това, че ако се проваля отново ще загубя вяра в себе си. Страх, че не мога да се позная. Бях толкова самоуверена, а сега не знам просто нищо за себе си. Смених хората около мен, смених работата, смених човека до мен, смених държавата дори, за да осъзная, че проблемът е в мен и с бягство няма да стане. И аз без лекарства се оправям и действително не мисля, че хората виждат, че имам проблем. Научила съм се да го държа в себе си, на саме. Но няма да се предам и ще се боря. Имам цял един живот и щом за 10 год толкова много неща се случиха, колко ли още могат да се случат за още 10? Животът е пред мен и нищо сигурно няма, дори и депресията.
|
| преди: 9 години, 2 месеца hash: 8a169265a9 |
|
5. Автора съм. Описах как съм се справил с депресията, понеже ме питаха. Но явно модераторите както обикновено не са съгласни да съм полезен на хората.
|
| преди: 9 години, 2 месеца hash: 8a169265a9 |
|
6. Надявам се да имат някакво логично обяснение, освен че са егоисти.
|
|
