2. Веднага ти казвам една легенда от моя район.
Имало едно време един храм, голям, бял, висок. Построен бил от Великия вожд от Западна България. В този храм се събирали и останалите племенни вождове начело с великия вожд, за да решават съдбата на племето. И така много-много години. Кътали те злато и съкровища в този храм за черни дни. И ето, че дошъл денят, когато на племето му писнало да го правят на абдали и решили от племе да станат народ. Събрало се племето пред храма, охраняван от придворните на вожда и започнало да разбива храма, да го опожарява. Ама, нъц. Храмът бил много здрав и само леко го повредили, но племето станало народ. Великият вожд вече бил престарял и народът го затворил в колибата му, която се намирала на близо до главния племенен град, а другите, по-младите вождове отишли в странство при други народи. Там в чуждите земи другите вождове тайно пренесли златото на племето и се събрали на спявка да решават какво да правят с племето си, което вече се имало за народ и хората си мислели, че ги чакат светло бъдеще и безкрайно добруване. Ама другия път. Вождовете решили, че така лесно кокала се не пуска и създали със златото на народа едни банди от мародери, които мародерствали т. нар. народ години наред. След като минали тези години, мародерите, които се обличали предимно в кожи, решили да се цивилизоват и да започнат да носят платове, както всички истински крадци. Така и станало. Вождовете, които създали мародерите решили, че вече е време да ограбят и малкото скътано злато на бившото им племе и създали едни племенни организации, които подлъгвали народа да им даде златото си на отговорно пазене, за да не им го вземат мародерите. И народът, понеже все още бил доста простоват послушно оставил златото си в тези организации. Точно това чакали и вождовете. Разбили собствените си организации и заграбили и останалото злато на народа. Останал си народа гол и бос - съдран чувал. Все си мислел, че по-добри времена идват. Избрали нови вождове, старите вече се били наяли достатъчно и сега се почесвали по разни слънчеви земи, където не ги сърби. Но новите вождове, които избрал народът били гладни и само точели зъби. Видели, че в земите на народа има останали оръдия на труда от старите вождове и решили да ги заграбят за тях, защото това си било чиста печалба без да влагаш нищо. Речено-сторено, заграбили почти всичко. А народът, понеже бил съставен предимно от простовати хорица се радвал ли радвал на пламенните речи и обещания на новите вождове. Минали години, новите вождове дебелеели с всеки изминал ден, дебелеели и семействата им, а народът отслабвал ли отслабвал. Злато нямало, нищо нямало. Решил народът пак да смени вождовете. Така и направил, сменил вождовете отново. Новите вождове обещали светли бъднини, обещали хляб и работа за всички, но пак нищо не направили, а само гледали как да откраднат откраднатото от предишните вождове. И така успели да поокрадат къде от старите вождове, къде от и без това бедния народ. Видял на Н-ти път народът, че нищо не става и от тия вождове и решил да си извика вносни вождове, решил да си извика Цар. Така и станало, дошъл царя на народа, всички му се кланяли и благославяли. Обещал царят да оправи народа за по малко от 3 лета. Изтърколили се тези 3 лета, изтърколили се и повече. Народът видял, че грешно е разбрал. Царят е имал предвид да оправи себе си и придворните, а не народа. Така и направил. Писнало му отново на народа, бил скътал някоя златна монета и избрал новите-стари вождове. Започнали вождовете да строят палати, дворци, строели, строели, строели. С всичкото откраднато злато от народа построили и къщи на народа, които продали пак на народа за малкото им спестено злато. Доволни тези вождове си отишли от властта и след това дошъл ВОЖДЪТ с главно В. В очите на народа той бил богът-слънце, той бил единственият спасител, той бил месията, той бил въздуха, водата, слънцето. Обичал го народа този вожд, защото той бил един от тях, говорел като тях, държал се като тях, показвал се такъв, какъвто искал да го види народът. Копал тунели, правил пътеки, оправял всичко, което било за оправяне, само и единствено той. С неговите две ръце. Без чужда помощ. Когато говорел пламенни слова пред хората всички ахвали във възхвала, когато той говорел как сам той направил това, онова, как ще направи сам то еди-какво си, еди-що си. Толкова пламенно, толкова могъщо, а и същевременно толкова близко до простоватата душица на народа. Живеел този вожд на един хълм близо до града, на спокойствие и чист въздух, където като малък бил пасял добитъка. Отдавал се на размисли и записвал си идеи, там на спокойствие. Работел само и единствено за народа. Неговите велможи - също. Народът го обичал, народът го боготворял. Точно поради тази причина вождът се движел почти без придворна охрана. Охранявали го денонощно само около 20-30 придворни пазачи, които не се отделяли от него. Злато вече нямало, работело се само и единствено за народа. А многото имоти на вожда, които включвали почти всички палати около родната му колиба били дар от народа за всичките добрини, които бил направил за него. За това, че той за себе си никакво злато не искал. Искал всичко да бъде в народа и да има само усмихнати и ведри лица на където и да погледнеш. Хвала Нему, злато нема!!!
|
