Споделена история от Други |
Първият ми опит да пиша книга :)
преди: 14 години, 3 месеца, прочетена 5075 пъти
Пребирах се от училище, крачех бързо по мокрия асфалт. Минавайки над локвите се оглеждах в тях, представях си някой друг, гледах разкъсаните облаци, които плуваха по небосвода, лъчи светлина си пробиваха малки дупки през облаците, във въздуха се усещаше аромата, така характерен след всяка буря, всичко се възтановяваше след „природния катаклизъм”. Любимото ми време – мрачно и бледо. Разглеждайки пейзажът, който преминаваше около мен, а може би аз преминавах около него, не виждах нищо различно. Все същите стари, грозни къщи, напомнящи на славно минало, в което вънщният им вид е бил постоянно наблюдаван и подобряван. Уви, от това отминало време са останали само тъжните „руйни” на красиви, цветни къщи надвисяващи се над пешеходеца в целият си зашеметителен ръст, напомнящи на хората, които минават покрай тях, че те са огромни гиганти, които обаче имат благочестивостта да приютяват хора. Сега пред погледа ми се шареше гротесктна картина, поне за моя вкус, на неподържани къщи, които отдавна се сърдят на стопаните си за нехайството, което те проявяват спрямо тях, като не ги разкрасяват или поне подържа приличния им вид. Може би, някога в тези къщи се е чувал веселият детския смях, предизвикан от удовоствието от играта, заповедническият глас на стопанинът, който е приканвал обитателите на къщата към работа, гласът на жената, в който се чете готовност и подчинение. Минавайки край тези къщи, като край експонати в музей, не се замислях за скритата красота на тези тухлени гиганти, продължавах да крача без да правя някакви опити да се взря в тази на пръв поглед бедна картина, не заслужаваща описание, но явно скритият чар на тези стари постройки се е загнездил накъде дълбоко в съзнанието ми, нямерил е гостоприемно убежище далече в мозъка ми, чакайки удобен момент за да изкочи с целия си блясък и ето, че този момент дойде. Но, както споменах по горе, тази июстрация на българската архитектура не се разкриваше тогава. Интересно е как не мислех за абсолютно нищо, оглеждах се наоколо забелязвах очертания и контури, но те нямаха форма, поне не такава, която да привлече вниманието ми. Картината, около мен бе така добре позната, че не заслужаваше да бъде загледана и анализирана. Но, ето че сега съм сам, крачейки по мократа настилка, усещах лек, приятен хлад, погледът ми плува някъде в околната среда, така омаян от спомените, ходех машинално по вече добре познатия маршрут. Но, преди да се потопя в така приятните спомени, пред мен стоеше трудният избор, а именно, откъде да започна? Толкова красиви и специални моменти, пропити с някакъв дребен мистицизъм, достоен само за моето ограничено и найвно съзнание, вглеждащо се във всеки детайл, отделяйки му повече от заслуженото внимание. Разглеждайки тази гама от спомени, тази компилация от преживяни моменти в мен бавно израстваше мнението, че съм бил много щастлив, а редом до това твърдение се развиваше теорията, че за да е приятен живота, то той трябва да се състой изцяло от минали събития, в които аз да се потапям. Кой от всички спомени ще наделее в борбата, за да бъде удостоен с привилегията да бъде отново преживян, макар и само в главата ми. Притварям очи, отново съм там където някога бях, макар и отделни моменти, пъзелът се нарежда, всяка частица намира свойта половинка, всеки кадър се намества в лентата, потокът е пълен и тече, ручея на живота е жив, потича по цялото ми тяло, изтръпвам, макар че е горещо, аз замръзвам, защото споменът бе от денят преди Бъдни вечер. Крачех бавно по пътя, наслждавах се на пейзажа и едновременно го обогатявах в главата си, предавайки му неземни нюанси, преплитащи се във ферия от красота и изящество, на фона на сивото небе. Денят мина леко и приятно, макар и това да бе половина от него, училището за днес свърши, а тогава в училището се състоеше денят ми, но не защото обичах да уча, а защото само там се срещах с моите съратници. След като проведох приятен и пълноценен разговор, бях под въздействието на социалната еуфория, състояща се само от елементи на общуване, размяна на информация, илюзия, че някой изпитва удоволствие от твоето присъствие. Под подобно въздействие човек е много зговорчив и усложлив, крачи весело по улиците, а главата му се върти на всички страни, отърсила се от стеснителността да завърже разговор с някого. В очите ми играеше лек пламък, едвам тлеещ, но жив, подклаждан от приятно прекараното време в компанията на себеподобни. Сигурно и в споментите съм си спомнял нещо и съм го анализирал внимателно и съм му се възхищавал, не осъзнавайки, че тогавашното настояще, ще се превърне в подобен спомен. Уви, обичам да си спомням, но не и да живея. Подбуден от пламъка на социалното ми преживяване, усилих крачка, променящ походката ми, в която започнаха да се забелязва игривост, желание за показ на красотата на човешкото тяло. Едновременно подбуждан и замаян от блясъкът на простия разговор, едвам успях да отделя време да разгледам, всичко което ме заобикаляше. Сивото небе вече придобиваше лазурен цвят към западната си част, разкъсаната облачност позволяваше на лъчи светлината да проникват и да осветяват определени часи по земното кълбо, една от които бях аз. Към краят на пътя ми, сякаш по небосвода нямаше и следа от сивата коприна, която постепенно избеляваше с края на деня. От сивата пяна, която се бе разляла по небето, бяха останали, бели участаци, като памук, които се бяха разпиляли по небесната шир. Слънцето, макар и слабо по това време на годината, правеше смели опити, да покори небесната пелена и да я унищожи, опити, които накрая се окичиха с успех. Подухваше съвсем лек вятър, който трябваше да покаже, че все още е зима. Приятното усещане на лек хлад, когато си в топли дрехи, се плъзгаше по тялото ми, събуждайки заспалите жили, раздвижвайки кръвта. Вървях по посока на слънцето, а то се издигаше пред мен в целия си божествен ръст, огряващ и стоплящ лицето ти, карайки те да притваряш очи. В такива моменти руменината по кожата ти изчезва и ти става така приятно, готов си за да захвърлиш връхната дреха, в такива дни човек се радва на живота и се къпе в милостта на боговете, радвайки се че е жив, човек става скромен, не му трябва нищо повече от красива гледка и път пред него, всички проблеми придобиват нищожен размер и второстепенен характер. Ето, че съм вече пред нас, гледайки право към олимпийската картина, която се разкрива пред мен, аз се опитвам да напипам дръжката на вратата и след няколко неуспешни опита, съм принуден да погледна към грозната, зелена врата и да отворя. Изкачих се по стъпалата и обърнах отново глава към пейзажа, който бе закрит от някакви си мършави и занемарени къщи на съседите, уви за днес толкова, но все пак, ако всеки ден ми се разкриват подобни красоти, то те непременно ще си загубят стойността и ще бъдат прието, като даденост на околната среда. Отново изкачване по стъпала, ме накара да приема, че има още надежда да погледна залеза, но не, тия грозни къщи с криви им покриви и правите им ъгли, плъзгащи се по контурите им, разкъсваха връзката между мен и пейзажа. Отворих вратата и направих крачка, още със стъпването ми на пода усетих температурната амплитуда между улицата и стаята. Явно, красивата картина е приковала много силно вниманието ми, щом не съм усетил температурата отвънка. Преди да затворя вратата се обърнах назад, за да зръна за последен път залеза, но този ми опит не се овенча с успех. Затворих ядосано врата и направих няколко крачки към гардероба, който се намираше в коридора, отворих едната врата и закачих якето си с някаква досада. Погледнах надясно, а до ушите ми достигаше шум. Потеглих по посока на шума, като бърках в джобовете си, в опит да напимам всякакви ценни вещи и да ги извадя. Надзърнах в стаята, а пред очите ми застнана фигурата на брат ми. Явно, слушал музика, той бе в добро настроение, също като мен, приказлив и готов за разговор, не се поколеба да ме заговори. Не си спомням разговора, но си спомням, че този ден той говореше с мен с някаква топла нотка в гласа му, проявяваше интерес към преминаването на денят ми, задаваше куп въпроси. Както всеки разговор и този започва с нещо банално, като какво е времето навън. Така двама човека дават съгласие да говорят, проявяват интерес към събеседника, показват добрите си намерения. Когато последните слънчеви лъчи успяват да прескочат покривите на къщите и да разлеят благата си светлина по контурите на предметите, те придават на цветовете по – голяма яркост. В този ден или поне към края на този ден, стаята светеше, светлина проникваше през прозорците, като позволяваше танца на прашинките, които се носеха във въздуха да стане видим за човешкото око. В тази така обикновенна на пръв поглед картина се усещаше топлината на дома, обичта на близките около тебе. Озарена с някакъв мистицизъм, аз се любувах на така странно привлекателния ден, а обикновено ми отнемаше около седмица, за да преусмисля отминалите моменти и да ги оценя, предавайки им заслуженото внимание, макар и вече забравенни от другите, а може би и никога запомняни.
|
