'''Приказка'' без край
преди: 7 години, 10 месеца, прочетена 1828 пъти
Здравейте, това е моята история. Реших да я споделя, понеже ми тежи години наред и искам и съвет как да постъпя. Моля без упреци, достатъчно такива съм чула...
Всичко започна преди пет години...
Тогава бях на 19 и започнах лятото работа в едно заведение. Работата беше доста ниско платена и неквалифицирана, но има намерение да я работя временно докато си спестя за семестриални такси за университета. Бях кандидатствала и чаках резултатите, надявах се щом ме приемат да си намеря по-добра работа и да се изнеса от вкъщи най-сетне.
Колектива в заведението беше млад и всички се държаха много мило с мен. Особено едно момче, само две години по-голямо от мен, което обаче аз не понасях. Усещах нещо неприятно и мрачно в него и го избягвах. Когато излязох отпуск му писах във връзка с работата, понеже нямах фейсбука на останалите си колеги а той ми написа, че щом се върна искал да се видим само двамата, понеже не ми мислел лошо и искал да му се доверя...
Стресирах се и се ядосах, че иска да се виждаме, мислех, че ми се подиграва или иска да ми спретне шега някаква.
Нямаше начин да му се доверя, което означаваше никакво излизане с него. Не му написах нищо.
След известно време обаче не ме викнаха на работа, звънях на шефа ми, не ми вдигаше... накрая по неволя пак писах на моя стар познайник знае ли какво се случва. Той ми написа, че съм уволнена, но най-добре да си говоря с шефа. Много се уплаших и натъжих, бях свикнала с работата макар и да не беше престижна и приятна. Свикнах с хората и обстановката а и там се разсейвах от лични и семейни проблеми...
Реших да напиша писмо до персонала и шефа в което казвам колко са важни за мен и да се извиня ако съм сбъркала...
Явно доста ги бях впечатлила или стреснала, защото се върнах на работа и никой не ми се сърдеше за нищо.
После разбрах, че дори не съм била уволнявана...
Вбесих се на моя колега, явно ме беше излъгал и се запитах какво толкова съм му сторила. Започнах да му се дразня много и присъствието му ме изнервяше постоянно...
в един момент сякаш го намразих...
Но там и стана бедата....
Не усетих как започнах да мисля какво се случва с него щом не е на работа, с кой излиза, какви неща харесва....
Започнах да се впечатлявам от думите му, от действията му и присъствието му ме объркваше....
Взех да откачам и дори го сънувах. Когато в разгара на работата (работехме в кухнята) ми повиши тон за нещо или ме юркаше го приемах лично...
Променях се и ставах много странна, щом е наоколо.
Не си признавах но се появяваха чувства и всеки ден ставаха по-силни, притеснявах се да ме гледа в очите и се мъчех да прикрия емоциите си като се отнасях студено и го пренебрегвах.
Той също се държеше странно и на моменти драматизираше, гледаше ме дълго щом има възможност, постоянно се въртеше около мен и си намираше повод да сложи ръка на рамото ми или и винаги знаеше кога в какво настроение съм и отгатваше как се чувствам спрямо другите...
Все едно ме познаваше от години...
Страхувах се от тези чувства и ме беше срам от другите колеги за това продължих да правя, че не ми пука и дори не му говорех на моменти.
А той дори пускаше едно любовни песни, когато съм там.
Мъчение беше да се боря със себе си, но нямах голям избор... от една страна бяхме колеги и не биваше да се влюбвам, от друга не му вярвах, че е искрен и мислех, че може и да разиграва цирк...
За беда имаше и малко проблеми с алкохола (пиеше понякога повече, не беше чак алкохолик) и се говореше, че е избягал от техните като тийнейджър и се е справял сам с всичко...
Исках да сме приятели и да го опозная, но нямаше как...
поставях си бариери а и мястото го изискваше...
Колегите ни все пак май знаеха всичко и ни бъзикаха често но той не отричаше техните подмятания, че бил влюбен в мен а само мълчеше, което още повече ме ядосваше и засрамваше...
Не бях изпитвала толкова силни чувства до болка преди него...
Имах чувството, че всеки ден се раждам и умирам отново и отново...
Започнах да пиша и стихове за него, водех си дневник...
Надявах се това да отшуми но месеците минаваха и ставаше все по-силно... едва се владеех на работа и бях много разсеяна, плачех често и винаги преживявах всяка негова дума или действие....
Случи се така, че решихме целият персонал да идем на дискотека след работа, аз не исках първо понеже слушам други стилове музика и не ходя по такива места, но склоних заради него. Там обаче, той си говореше само с другите колежки, пийваше си и танцуваше а мен изобщо не отразяваше. Стана ми криво и пих, а не нося на пиене п принцип...
Танцувах малко но се опитвах да го игнорирам.
После отидохме в друга дискотека и там пак пих, стана ми лошо но и другите бяха вече доста пийнали и никой не ми се подиграва...
След като обаче проявих лека агресия, той забеляза това и ме извика да поговорим само двамата в едно отделено от другите помещение като коридор.
Попита ме защо се държа така и аз не издържах. Разплаках се и му признах за чувствата си а неговите очи също се насълзиха и мълча известно време.
Взе да ми обяснява, че в живота му няма място за любов, че в житейски план в миналото е направил грешки (бягството от техните) и сега се мъчи да се справи с всичко...
Опитах се да го бутна и да се махна от него, защото не ми се слушаше как се оправдава и го приех като отхвърляне, но той ми каза само да го погледна и да го целуна. Ядосах се на цинизма му и се опитах да му изнеса тиради колко гадно постъпва, но в този момент ме целуна и забравих за целия останал свят. Тази целувка беше най-хубавата в живота ми и все едно времето спря само за нас...
Той ме помоли да започна да си говоря с него в работата и да не ми пука от другите... обещах му, че така ще направя.
Когато си тръгнахме, ми поръча такси и изчака докато тръгваше за да се увери, че ще се прибера у дома.
Но на следващия работен ден не спазих обещанието си. Уплаших се много да не ме унижат и да ми се смеят всички и знаех, че на работа не може да се държа с него все едно сме близки или да показвам любовта си... имах си принципи а и бях много засрамена от напиването...
За това го излъгах, че не помня какво се е случило и така той се разочарова и отдръпна. Взе да мълчи като мен и скоро се държахме и двамата все едно сме непознати, дори той започна да намеква, че е добре да си тръгна а аз плаках често скришом от всички в съблекалнята.
На моменти, той откачаше и пак правеше странни драми и коментари, доста от персонала го мислеха за откачен и особен...
Мен също. И понякога сякаш с нащата обща драма се забавляваха...
Омръзна ми да съм в центъра на циркове и нещо толкова съкровено да се превръща в зрелище за хората за това реших да напусна...
Бях се изнесла от година на квартира (не ме бяха приели да уча но исках самостоятелност), но нашите ме помолиха временно да се върна при тях понеже майка ми отиваше да работи в чужбина и имаха нужда от съдействие.
Така след почти година престой в заведението, си тръгнах...
Оставих на момчето едно стихотворение и писмо и мислех, че това е края и скоро ще се забравим...
Мина месец, после два, но аз продължавах да мисля за всичко преживяно, дори написах една песен посветена на него.
Сънувах го постоянно. Реших да го потърся във фейсбук, да видя как е. Той сякаш се зарадва, че му пиша и с братовчедка ми му предложихме да излезем (тя искаше да ни помогне да се съберем и ми даваше съвети и тн. ) Но той се оправда и не се видяхме, после допуснах глупавата грешка да му пиша често и той ме блокира...
Бях тотално отчаяна, исках да го зърна само за миг и така и не го забравях... Братовчедка ми се замеси прекалено и започна да комуникира с него под прикритие, стана двоен агент и не му казваше коя е. Но лошото стана, че дори когато му каза, те продължиха да общуват. Нямах против, все пак тя ми помагаше, но усетих, че нещата ще се объркат. Стигнах до там, че замесих едно момче от квартала, което не познавах да ми се прави на приятел за една вечер за да излезем 4мата(аз, момчето, моят любим и братовчедка ми) Мислех, че ако знае, че имам някой ще се навие да се видим като приятели или поне ще реагира някак. Но и тази среща пропадна...
С момчето от квартала станахме нещо като приятели и по някакъв начин ми стана симпатичен, но беше някакво много бледо и фалшиво чувство, което за жалост ме обърка още повече.. той притежаваше чар, но съвсем измамен и нямаше нищо общо със силната любов, което изпитвах към колегата си.
Заради него бях готова да се променя ако се наложи а и исках да му помогна да не пие и да оправи част от житейските си проблеми като съм до него, бях склонна и да станем приятели и да останем на това ниво, само и само да го виждам и да съм в живота му...
И така неочаквано след известно време, той ми звънна в шест сутринта и ми призна, че ме обича, че винаги е било така, но го е било страх да ми каже за да не го нараня без да искам...
и е общувал с братовчедка ми само да ме дразни и да ме накара да се усетя, че не е било начина да я правя протеже...
Но в онзи момент не му повярвах и го отразях... от една страна мислех, че пак се занася а от друга се уплаших, понеже ми заяви, че иска да е с мен.. реално не бях готова за връзка нямала бях такава до сега в буквален смисъл и се боях да не се изложа...
Хиляди пъти го бях търсила, но никога нямах смелост да му кажа, че искам да е с мен а и не можех ей така да се събера с него от раз... трябваше ми време...
И отново го съкруших...
След дни братовчедка ми ми призна, че иска да е с него, че щяла да му помогне за дълговете му, да го спаси и да не пие повече...
а реално знаех, че аз нямах какво да му дам освен любов.
Той беше станал поръчител на един заем за негов приятел и дължеше 23 000 на държавата. А братовчедка беше от заможно семейство и имаше апартамент купен й от техните...
И стана така, че наистина го спаси... поне според нея...
Опитах се да върна всичко, звънях му, но той не ми вдигна, написа ми кофти неща и, че ме мразел...
Така се събра с нея...
Тя беше по-смела от мен и му беше казала, че иска да са заедно и е готова на всичко за него. На мен ми обясни, че той уж обичал нея а на мен звънял ей така да провери дали още ще го преследвам и щом съм го отрязала се радвал..
Не вярвах но вече беше късно.
Тогава сякаш бях мъртва, преживях го тежко но и аз си бях виновна и нямаше връщане назад. С тях се засичах по общи купони правих такива и в нас ( пак живеех сама на квартира) и той ме пропускаше да се заяде с мен и да ме изнерви, но усещах, че още има нещо към мен, винаги ме гледаше и търсеше начин да се скараме само и само да комуникираме...
Беше подъл и нагъл в това отношение и аз плачех много всеки път. Опитвах се да простя, но ми беше трудно. Братовчедка ми си беше такава и някак понесох, че ми е отнела най-скъпия човек... все пак аз я замесих...
Нещата с тях обаче не вървяха и си личеше, че не са един за друг, парадираха, че се обичат, но сякаш играеха театър...
Изкараха две години заедно живеейки в нейния апартамент.
Той добре се уреди и поне си оправи заема до колкото бях разбрала... но смятах, че това е лицемерие и материализъм от негова страна. За съжаление момчето смяташе, че материалното може да донесе щастие и се мъчеше да е щастлив така, но междувременно ме ревнуваше ако на купон заговоря за друго момче и ми даваше съвети. Доста преди да се разделят, аз срещнах човека, който сега е с мен и се обичаме и то в университета (бяха ме приели вече). Нещата се стекоха така, че двамата бързо заживяхме заедно и се разбирахме доста, той единствен ме приемаше каквато съм и имаше смелостта да ми каже всичко каквото чувства без да се крие. В началото не знаех дали го обичам бях объркана и се събрах с него и с някаква надежда да натрия носа на бившия си колега и да спре да ми вре в носа, че ходи с братовчедка ми. Впоследсвие обаче осъзнах, че и аз съм се влюбила в моят приятел, но ми е трябвало време да го повярвам, не можехме един без друг, имахме много планове за бъдещето а и си помагахме в университета.
Една вечер се уговорихме да излезем с братовчедка ми и бившия ми колега на кино, като заведа и моят приятел да ги запозная...
Но щом го видях, отново ме връхлетя позната буря от емоции и тогава осъзнах, че 4 години не съм спряла да го обичам дълбоко в себе си. А той пък се държа все едно ме няма там и дори не се здрависа с мен, което ме обиди много.
Малко преди двамата с братовчедка ми да се разделят, се случи така, че ние с приятеля ми очаквахме бебенце, бяхме го обсъждали много пъти и искахме това, но до някъде се случи малко непланирано точно в онзи момент, но и двамата се радвахме много, макар и да исках първоначално да не го задържам. Знаех, че да имаш дете е отговорност но и голям дар, ново начало и шанс за ново щастие, нещо прекрасно.
След като те се разделиха, аз прекратих контакт с нея, не исках вече да общуваме и осъзнах, че не й бях простила виждахме се само заради него... а и тя ми беше сторила много лоши неща още откакто бяхме деца и дори не бяхме кръвни роднини.
С него също не комуникирах но го имах пак във фейсбук. Покрай бременността ми не мислех почти за нищо друго, но към края й реших, че искам да го видя поне за последно и за малко, надявах се все пак да ми каже истината за всичко ей така съвсем приятелски да ми сподели...
Предложих му да се видим, първоначално се съгласи и дори написа, че ще дойде където кажа.. уж щяхме да се уговорим, но на следващият ден ден го питах какво се разбираме и ми каза, че нямало да може. За пореден път се отметна сякаш се изплаши или нещо подобно. Както в миналото аз бях постъпила...
Много се разстроих но го приех. След няколко дни родих.
Сега бебчето ми е на месец, грижа се за него и всичко е наред, с приятеля ми се разбираме като цяло, но често се чувствам малко заробена и се чудя дали беше правилно да се събирам с него... сега заради детето няма връщане назад, знам...
Лошото е, че не съм спряла да обичам онзи човек вече 5 години... и сякаш няма да отмине още толкова това усещане, отново го сънувам а онези песни, които ми пускаше в заведението постоянно чувам по радиото...
Дайте ми съвет, моля... не знам как да го забравя, а една част от мен го иска в живота си като приятел, един вид все едно се запознаваме наново...
Нашата ''приказка'' реално няма край, защото не е имала установено начало...
дали след една година ако реши да ме потърси имаме шанс поне за някакви приятелски отношения? Подчертавам, че става дума само за такива, не бих оставила детето и приятеля си заради него...

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 7 години, 10 месеца hash: 8c7ba8a00e

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Съветът ми е да се стремиш да не виждаш никога повече в живота си този човек. Сега имаш семейство, а явно не умееш да контролираш емоциите си. Като не го виждаш, разчитам да го забравиш с времето. Реално ти си влюбена в идеята за този човек, ти нямаш представа дали той би отговорил на очакванията ти. Най-вероятно няма, това е твой въображаем образ.

 

...

преди: 7 години, 10 месеца hash: 91defb5804

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   И сега какво става с тебе авторке

 

...

преди: 7 години, 10 месеца hash: 485ea74610

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Отиди на психолог, мисля, че проблемът ти се корени в детството, сякаш идеализираш този човек, за когото нищо положително не прочетох в цялата ти дълга история, пиел, имал дългове, викал ти, обадил ти се в 6 часа /страшен пич/.... Имаш свестен човек до себе си с когото си де запознала в университета и си мислиш за някакъв си там. Сега щеше да те бие на почивки, докато порка и се чуди как да плаща някакви дългове. Вместо да се радваш на детето си, седнала да се терзае и дни преди да роди да си прави срещи. .... заробена и се чудя дали беше правилно да се събирам с него... сега заради детето няма връщане назад, знам.. явно абсурдното му поведение ти липсва, в такава среда ли отрасна? Ако това е така, обяснението е ясно. Всъщност ти не знаеш, какво искаш. Обичала си, мразила си го. Прочети написаното от теб и маркирай с друг цвят негативните неща, които са написала за него, като алкохол, дългове, викане.... и т. н. и тогава сама прецени, кое му е положителното на този образ или просто това е някаква твоя илюзия и изкривена представа. За фейсбук, без коменатар, за какво го държиш още там? Човек, каквото сам си направи, никой не може да му го направи!

 

...

горе^

преди: 7 години, 10 месеца hash: 6b84855a68

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

5.   Проблемът е, че никога не си изживяла любовта си с него. Затова все още те влече. Според мен, при него ще намереш само и единствено болка... За него си интересна, само, когато си недостъпна. Моят съвет е да го изтриеш от живота си. Отношенията ви са твърде усложнени, за да можете да сте приятели. Гледай си бебето и приятеля и затвори онази врата, защото иначе в един момент ще си изпатиш.

 

...

преди: 7 години, 10 месеца hash: eb19fe8727

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

6.   От Авторката до номер 4-не съм расла в среда с побоища и алкохол, той е човека израснал в такава среда... Не го идеализирам, казвам, че от пет години го обичам и е трудно да изкореня това. Относно това да не се виждаме-не съм го виждала от една година и преди да се събера с моя приятел се засичахме случайно (рядко) и няколко пъти за две години бяхме на общ купон и на рождения ден на братовчедка ми, защото тя ме покани... Не си създам идеали и представи, година работех с този човек всеки ден бяхме заедно и го познавам добре... Изброила съм негативи, но още в началото... в момента няма проблеми с пиене и дългове. Единствено си е купил апартамент на изплащане, защото иска да има собствен дом... освен това не е някой безделник, а работи на две места, учи вече магистратура и помага както може и на по-малката си сестра. Заемите му бяха понеже беше станал поръчител с цел да помогне на приятел... Не ми липсва абсурдното поведение, а самият той, като приятел... Може би ако нещата не се бяха стекли така и никога нямаше чувства щяхме да бъдем приятели. В заведението когато работехме въпреки драмите в работата ми помагаше и ме насърчаваше, когато ме преназначиха за помощник-сервитьорка.... така да се каже само той повярва в мен истински и искаше да успея в живота... Освен това когато нямах никой, само той реши да прочете едно мое писание (цял роман 500 страници) и то за два дни въпреки, че беше много зает... и други пъти е отделял от личното си време за мен, когато ми се повреди в ресторанта лалтопа ми се опита да го поправи някак (не успя, но поне имаше желание)... тоест много пъти е постъпвал и така, сякаш тогава можех да разчитам на него (като приятел).. Всичко това е реално отношение, никога не съм казвала или писала, че е идеалният принц или не съм го мислела за такъв... Просто съжалявам, че не можахме да станем поне приятели... защото с приятелите си той се отнася винаги добре и би им простил всичко... Не казвам, че не обичам приятелят си... просто се замислям какво би могло да бъде... а и причината да се събера с това момче е отново другото, исках да продължа, но не знаех, че той ще се раздели с братовчедка ми.... Тя го лъжеше и използваше, но както и да е... До номер 5-аз не искам да се събираме, а просто шанс все пак да забравим миналото и да започнем приятелски... Той вече сигурно няма чувства към мен... А аз няма да предам семейството си ако с него сме само приятели....

 

...