Споделена история от Любов и изневяра |
Ще се срине ли стената?
преди: 7 години, 8 месеца, прочетена 1771 пъти
Привет на всички, които ще си направят труда да прочетат историята ми. Смятам да си излея душата, затова няма да пестя подробности.
Момиче съм, на 21 год. и се занимавам професионално с балет от вече 7 години.
Преди 4 години, в залата, по време на тренировка, се запознах с едно момче. Постепенно във времето даденото момче се превърна в най-добрият ми приятел. Бяхме неразделни. Беше най-близкият човек, който някога съм имала в живота си. И двамата бяхме силно заинтересовани от танците и следвахме общи цели, посещавахме редовно различни класове, ходехме по кастинги, състезания и т. н.
Когато се запознах с него ми направи впечатление, че е много мил, грижовен, срамежлив и няма кой знае колко приятели. Беше доста скромен, но в това му беше чарът. Чувствах го като брат, беше като част от семейството ми.
След тази една година, която прекарахме като приятели, се влюбихме. Беше ни страх... Имахме такова невероятно приятелство, не искахме да рискуваме да го развалим, но ето на... Събрахме се. И бяхме заедно три години. Нито аз, нито той преди това сме имали човек до себе си. Бяхме влюбени - загубени. И двамата - толкова емоционални, нетърпеливи, страстни, луди. Имахме нещо вълшебно. С никой досега не бях изграждала такава силна, духовна връзка. Беше рай. И ад... след втората година, започнахме да се караме. Драми, скандали, непрекъснати раздели, след това отново се събирахме. Беше кръговрат. Беше токсично. Започнахме да се задушаваме от любов. Да се обсебваме. Да се караме за най-малкото нещо, да се контролираме, да си налагаме правила. И така... докато нещата не ескалираха. В един момент не можеше да се издържа. Задържахме се три години и се разделихме по взаимно съгласие. В началото беше нечовешки трудно - той излизаше с други, аз излизах, но останахме приятели. Обичахме се прекалено много и опитахме да запазим отношения. Да, знам, колко глупаво и наивно от наша страна...
Първите шест месеца продължавахме да имаме чувства един към друг, но не си позволихме нищо повече от прегръдки и приятелски отношения. И все пак, дори само като приятели, ревност винаги имаше и от двете страни и това, естествено, отново разпалваше нови караници между нас. Карахме се, карахме се, държахме си сметка за щяло и нещяло.
Докато не се стигна до момента, в който се скарахме сериозно, не си говорихме около два месеца, виждахме се на тренировки и се подминавахме като непознати. Той започна да се променя - да пие, да пуши сериозно, да излиза всяка вечер с различна, смени компанията си и пропадна. След като отново си проговорихме, проведох дълъг разговор с него - казах му, че не го харесвам такъв, че това не е моят най-добър приятел, че моят най-добър приятел не спи със всички мацки в клуба, не се напива на свиня и не се държи сякаш не знача нищо за него, имайки предвид жервите, които цели четири години съм правила. И се започна:
"Ние с теб постоянно се караме и разделяме, да не мислиш, че цял живот ще ти тичам по гъза? Имам си нови приятели, и те, за разлиак от теб, наистина са ми такива. С теб не си говорим с месеци, какво ми опяваш като майка. Вече съм такъв. Няма да съм като преди. Студен съм, безразличен съм, променен съм. :
И те така... дрън-дрън, та пляс. Просто видях, че поема по грещната посока и исках да помогна да се осъзнае. Той не прие помоща ми. Уж се сдобрихме, той си излизаше с новите му приятели, аз минавах през труден период, той не знаеше как да бъде до мен, лъжеше ме и се скитосваше с тях, без да ми отделя дори минута. Виждах как се прави на нещо, което не е. Казах си, че няма да търпя това, не го заслужавах... Сложих край.
4 месеца не съм го виждала, нито чувала. Нем е потърси... за пореден път. Знам само, че "приятелите му" замианват тези дни, отиват да учат в чужбина, и той остава сам и е предразположен към невероятни депресии и филми. И все пак... от 4 месеца няма и ден, в който да не съм помислила за него. Чудя се как е... добре ли е, как върви живота му, щастлив ли е. Липсва ми любовта му, прителството му. Липсват ми отношенията, които имахме преди да се разпадне всичко. Нашето беше токсично, нездравословно, болно. Нито приятелството, нито любовта ни бяха като хората, но все пак е моето първо момче... Върнах се в залата, знам, че и той скоро ще се върне и отново ще трябва да го виждам поне три пъти седмично. Страх ме е...
Когато си спомня за него, стомахът ми се преобръща. Само болезнени спомени изплуват в главата ми - нищо хубаво, наистина. Само чернилка, болка, разочарование. И знам, че хората не се променят така. Силно вярвам, че аз съшо му липсвам, но той си ми го каза - ако отново се разделим, няма да ме потърси отново, защото му писна.
Не знам какво ще кажете по темата, това бяха четири години изпълнени с радост и тъга, но най-вече чиста агония и все пак го обичам. Липсва ми като човек, като приятел. Просто ми липсва в живота ми... Но ми омръзна все да го търся. Боря се с тази ми слабост и съм на прав път, и ставам все по-силна с всеки изминал ден. И през ум не ми е минавало отново да му кажа нещо или да го потърся. Но искам да знам... вие как бихте постъпили на мое място?
Как да се държа, когато го видя? Да го поздравявам ли въобще? Или да го отминавам... като непознат. Страх ме е, че след като приятелите му си тръгнат, има голяма вероятност д аме потърси и факта, че отново ще се виждаме в залата, само допринася. И както болката беше поотминала... И на двамата ни предстои да се сблъскваме лице в лице един с друг многократно и спомените да ни връхлитат буквлано като шамари през лицето.
Просто се тревожа. И ми липсва... И хем понякога ми се иска да успеем да се оправим, но в повечето случаи си спомням колко неуважително се държа спрямо мен последните месеци и си казвам, че това аз не го заслужавам.
Знам, че човек не забравя за четири години ей така, дори да твърди обратното. Последните му думи към мен бяха: "Все се опитвам да ти се сърдя, и не мога, защото си ми слабост и дори когато съм лош, го правя, за да не съм добър и да не ме размекнеш и отново да ти позволя да влезеш в живота ми и нещата да се завъртят така както винаги. Издигнах стена - заради теб я издигнах, с нея ми е по-добре, не се опитвай да я сринеш. "
|
