Аз не бях като другите, нито пък тя.
преди: 6 години, 5 месеца, прочетена 1997 пъти
Късно е, спокоен съм, навън вали. Седя и си мисля за живота ми и всички възможности, които изпуснах. Разбира се знам, че нищо от това, което не изживях е било напразно. Взех си поука от всичко, което в следствие ще ми помогне по-късно в живота... знам ли. Има едно нещо обаче към което не спирам да се връщам и винаги го виждам като голяма грешка... а именно да замина за Англия.
Запознах се с момиче преди около 6 години. Тя беше едва на 13 когато я срещнах.
Не знаех какво да правя, не знаех как да говоря с нея. Беше различна.
От първия момент, в който видях очите й исках да я закрилям, да и помагам и да бъда до нея. Да съм светлината в края на тунела, да бъда доброто след злото. В замяна поисках любовта й и нищо друго.
Както вече споменах обаче, не знаех какво да правя и как да се държа с нея. Реално жените с които съм бил не изискваха много. Тя разбира се имаше какво да даде и аз трябваше да се постарая и да се науча. Истината е че не винаги съм бил човека, който седи пред теб в момента. Бях груб, несериозен, саркастичен и манипулативен. Нещо в мен обаче се пречупи след срещата ми с нея. Започнах да чета всеки ден.
Тя успяваше да убие животното у мен с всяка нейна дума, чистеше нехранимайкото всеки път щом ми се усмихнеше. Един ден след 3 години дълго и търпеливо чакане, докостнах устните й за първи път. Какъв момент само... какъв човек бе тя. Не бе като другите. Имаше живот в очите й и душата й бе свободна, чист дух и невинно съзнание. Любов, разбиране, тъга, омраза, страст и най-вече огън... Боже какъв огън само. Често си мисля, че тя изгаряше всичко в мен всеки път щом я виждах и след това ми трябваше време да се реанимирам. Стоях настрана от нея защото беше непосилно да крия истината за това кой съм. Приех всичките й проблеми и бях готов да се боря заедно с нея срещу тях. Хранех я само с доброта, красота и разбиране. Разбира се имаше и спънки в отношението ми към нея. Например ми беше трудно да й кажа истината за това колко я обичам, затова често изчезвах без дори да й кажа, което знам че я нараняваше. Не можех да взема нищо от нея, не можех да искам нищо от нея, не можех да мразя нищо в нея... имаше само любов. От това се нуждаех. Тогава като по чудо тя беше моя. Обичах всичко свързано с нея дори и когато ми беше сърдита. Имам чувството, че бях готов да я приема независимо каква е и да я обичам безусловно. Нищо друго нямаше значение. Забравих за проблемите и мечтите си, забравих за желанията и копнежите... имаше само нея. Като излезнала от сън, перфектно създадена според моите желания и представи. Времето, което прекарахме заедно не бе дълго но пък беше най хубавото време в живота ми. Разговорите, споделените снимки, шегите... дори и когато се карахме. Тя беше искрена и наистина ме обичаше. Бях сигурен в това.
Имаше нещо, за което тя знаеше, но никога не го обсъждахме сериозно... до момента, в който разбира се стана реалност. А именно да замина за Англия. Изградих плана и всичко беше готово. Но това не означаваше, че ще я оставя. С времето обаче, което минаваше така неусетно, усещах че я дърпам назад и далеч от това да бъде щастлива. Исках да е добре но не знаех какво да направя. Сметнах че най правилно решение ще бъде да използвам най разпространеното клише във взаимоотношенията между влюбените, а именно "Нека тя да е щастлива". Не можех да и кажа какво планирам защото тя нямаше да се съгласи. А колко можеше да се бори само. Исках да я науча на истинска любов. Тази дето гори и изпитва всичко в теб и не ти дава да дишаш. Тя бе само на 16 по това време. Исках когато завърши училище аз да съм там до нея, малко или много по-успял. Заминах и имах една единствена идея в главата си:Тя да е щастлива. Само това си повтарях. Затова се разделихме по мое желание. Станах груб и нахален, неприятен и ревнив до степен, в която на нея й писна. Понякога цената, която трябва да платиш в резултат на това да направиш някой щастлив е по висока от това което имаш. Въпреки това много от нас се записват за този абонамент и в началото месечните вноски са горе-долу приемливи и допустипи. С времето обаче разбираш, че ще си плащаш солено и няма връщане назад. Опитах се да си представя последствията ако я оставя тъй като повтарям, не мислех, че е щастлива. Разбира се тогава се считах за много умен и не измислих нищо в крайна сметка. Но пък идеята ми остана чиста, както и желанието. Исках да види повече от живота но не вярвах, че връзка от разстояние ще и помогне за това. Тя имаше нужда от мен там но аз не можех да съм наоколо. Тя е особен по себе си човек. Не мога да повярвам дори колко много. Обикновенна е толкова и колкото е и различна. Всичко и ходи и всичко и отива. Най вече обаче усмивката й. Не сте виждали такава усмивка. Най красивото нещо у нея беше, че можеш или да я мразиш или да я обичаш. Нямаше средна позиция, която да приемеш. Можеше с думи да те срине и с поглед да те унищожи но и същевременно запазваше детето у себе си и резултата от думите и погледа можеше да е коренно различен. Например до степен, в която сърцето ти започва да прескача и идиотска усмивка шари из лицето ти. Цяла търговия си бе с нея. Дай и ще получиш двойно, вземи едно и нищо няма да остане от теб. Смешното е че няма да се раздели с теб. Ооо не! Това е лесно. Ще те измъчи. Ще е коварна и безмилостна до момента, в който осъзнаеш грешката си. Когато го направиш обаче и наистина се разкаеш е... нека кажем че ще седиш в стая в присъствието на ангел... тъй като тя всъщност не бе лоша по душа.
Та както казвах. Разделихме се. Тя ми остави малка вратичка гласяща, че винаги ще ме обича и винаги ще ме чака. Каза да я потърся след 3 години когато вече е пораснала, тогава... ще започне началото на края. Знаех че ще е трудно но не вярвах да е чак непосилно. Стисках зъби и се надявах да е за добро. Исках  да е така. Както казах тя бе различна. Знаех че бързо ще намери някой друг, но и знаех че ще е само за да и запълва времето, нищо повече. Бях почти сигурен, че независимо какво се случва тя винаги ще е моя и просто ще чака моето далечно завръщане. Година почти след раздялата ни се чухме а тя имаше човек до себе си. Беше ми трудно да приема факта, че друг я целува, че друг я докосва, че друг я обича... Сълзи горяха зачервените й бузи, крещейки, че ме обича... Защо не го приемах обаче? Какъв ми бе проблема да не се върна при този уникален човек, готов да се бори с всички сили за нас? А да... спомних си. Исках да я щастлива. Не мислех че бях свършил с престоя ми в Англия, исках да взема още, преди да се завърна, но тя имаше нужда от мен. Черен облак се надвеси над мен и не се спря. Забравих да обичам, да се смея, да мечтая, забравих за смисъла в живота ми изцяло. Знаех че съм изгубил единственото нещо, което някога съм обичал наистина. Беше крайно невъзможно да бъда покрай нея и да не предприема нищо. Затова отново прекратихме взаимоотношенията си. Чувството беше като да си наркозависим с едва 7 дни рехабилитация зад гърба си и някой да ти предлага доза от онова любимото. Замисляш се какво толкова може да се случи и се отпускаш... в следствие малко по късно съжаляваш. Можех да я видя понякога през социалните уеб-сайтове заедно с мъжа до нея. Ах как завиждах на този човек. Той бе красив, висок, с чудесно телосложение и знам ли добра кариера бих казал, но някак еднообразен ми се струваше... може и да греша тя все пак изглеждаше щастлива. Поне според това, което виждах. Лесно се залъгва разбитото сърце, вярва на всичко, което вижда и чува. След това си готов да хвърляш тантруми и да използваш псувни, чийто значение не разбираш.
Имаше нещо, което ме караше да се замислям. Какво нещо е човешкия ум понякога? Винаги съм искал тя да е щастлива а когато това се случи аз се чувствах празен...
Може би трябваше да съм повече егоист. Да гледах собствения си интерес и всичко щеше да се нареди. Вместо да си мисля колко много искам ТЯ да е щастлива, трябваше да се фокусирам над това АЗ да съм щастлив. Но не... не мога аз така, това е твърде стереотипно за мен. В днешно време е точно така. Събират се млади и всеки си гледа интереса и се лъжат че се обичат. После се разделят и забравят другия... Нима това любов е? Ако е така не благодаря. Аз ще си остана със старите ми виждания за това и няма да спра да доказвам любовта си... А именно без да искам нищо в замяна. Разбира се това не бе точно така. Голямо съм бебе когато обичам момичето до себе си, но за това ще говорим друг път.
Времето минаваше. Бях се озлобил и разгневил на всичко и всеки. Загубих най добрия си приятел, което може би бе причината да си спомня отношението на това момиче върху мен. Начина по който ми влияеше. Да бъда по добър човек. Затова и се промених. Бях мил и съпричастен, разбран и усмихнат. Изглеждах така сякаш съм измислил и сложил всичко в живота ми в ред. Нощта обаче паднеше ли и тя се появяваше. Идваше всяка вечер по хубава от предната да ми напомня за това какво съм загубил. Там моретата са сухи, горите празни а планините люти и недостъпни.
3 години бяха минали от както заминах а мен все ме блъскаше страх да се прибера. Ами ако я видя с него, прегърнати на някое сапаре с големи усмивки на лицата си? Какво ако се разминем а тя не ме познае? Имах малка сума пари достатъчна да ми купи малък апартамент, който всъщност бе нашата мечта и в следствие разбира се, причината за моето заминаване. Събрах сили и реших да се свържа с нея. Разбира се беше през декември. Защо разбира се? Просто е! Декември е като един цял ден за мен. Дълъг и изморителен, напоен със самота и самосъжаление. Винаги съм носталгичен през декември. Дори когато ти се усмихвам и говоря с теб, знай че всъщност съм тъжен. Нека кажем, че това е месеца в който ме удря кризата на средната възраст.
Та писах й. Писах й и съжалявам, че го направих. След като и обясних, че се прибирам и чакането свърши, не получих точно отговора, който очаквах. Тя каза, че не ме иска в живота си, че съм бил проблем тук, проблем  сигурно и там. Ах... колко бе права. Аз винаги съм бил отритнат от всички, винаги съм бил различен... но тя не виждаше, че бях като нея не виждаше, че това бе причината да я обичам... Не бяхме много различни в това отношение. Всъщност ако трябва да бъда точен и напълно искрен, това не бе тя... Това не бе моето момиче, което оставих преди 3 години. Така де поне не беше същата. Нещо се беше променило в нея, нещо липсваше. С времето разбрах, че тя бе убила моето момиче и силната част от нея бе излязла на чело, поела контрол над нещата. Някой друг водеше парада а аз не знаех как да говоря с този някой друг. Вратата която тя ми бе оставила бе заключена, не можех да вляза независимо какво правех а не знаех и къде да търся ключа. Трябваше да започна всичко наново. Бях готов да го направя, нямах силите но волята ми беше неразрушима. Всеки ми казваше, че тя не е за мен, че е риск... Може би тя бе риск, който исках да поема? Е взех се в ръце и се стегнах и знаех, че ще си я върна, знаех че моето момиче е там.   Един ден докато пишехме нещо ми направи впечатление. Тя говореше твърде много за себе си, твърдеше че е много красива и беше горда от това. Колко обикновенно само... Няма чест в това да си красив. Не е нещо, което можеш да постигнеш. Ти се раждаш с него и хоп! Изведнъж решаваш, че си най страхотния човек на земята. О не! Не можех да го приема. Затова се отказах... за първи път се отказах от нея. Бях толкова гневен на нея и дори на себе си... какво говоря, та аз бях ядосан на всичко. Започнах да живея ден за ден. Изхарчих парите, който бях събрал, раздадох ги на познати и приятели. Сменях работата постоянно, квартири и прочие. Дори смених няколко града. Нещата започваха да се объркват. Колкото по-добър бях толкова повече се задълбавах. Един ден правейки абсолютно нищо с живота си, ми се наложи да се върна обратно вкъщи. Няма да лъжа, че първата ми мисъл бе, че ще видя очите и отново. Тръгнах развълнуван и същевременно уплашен... от това какво можеше да се случи и най вече... какво можеше да се случи?  
Бях различен от човека, който замина преди 3 години. Знаех къде отивам и къде съм бил. Не бях сигурен обаче какво да очаквам. Говорих с много хора преди да се върна в интерес на истината. Беше ме страх да се изправя пред нея така сякаш нищо ме е станало. Трябваше да се подготвя. Всеки един от тях ми каза, че тя не е същата, че се е променила. Нормално е мислех си, беше твърде хубаво за да е истина.
Повтарях си уверено, вървейки към оговорената среща, че всичко ще е наред. Наистина очаквах скучен и лицемерен разговор, дори бях сигурен, че ще се стигне до спор.
Спрях пред масата на която тя бе седнала. Не мислех, че ще я позная, така де не вярвах че ще открия масата на която е седнала, толкова бързо. Сякаш знаех къде точно седи, сякаш това бе нашата маса и винаги там сме се срещали през последните 12 години. Погледнах я, а тя ах тя... Тя се беше постарала за срещата ни. Гримът и бе лек но силен, подчертаващ очите й... Тези същите дето толкова обичах. Дълбоко, червено червило на устните и такова дето сякаш за нея бе правено... същите тези устни дето ги целувах. Изправи се тя и ме прегърна... ама то това прегръдка ли беше. То бе сякаш слънцето целуна луната за първи път. Бе сякаш астероид се вряза в сърцевината на земята. Сърцата ни бушуваха. Не исках да я пускам, искам да я държа там и ако можех да спра времето, да и кажа колко много я обичам на един дъх и да не я пусна докато не разбере всяка една дума.
Седнахме и поговорихме и дори разходихме се след това. Разговора беше тежък а пък срещата невъзможна за мен.
Трябваше да тръгваме и не искам да я прегръщам защото нямаше да мога да я пусна след това.
Тя си беше моето момиче. Мълвях си изпод носа си. Онова дето го обичах. Едва успявах да събера изречението в съзнанието си.
Тя си е все моето момиче. Онова дето държах за ръката и наричах моя завинаги. Тя е моето момиче. Онова дето имаше вселена във очите си.
На сутринта всичко бе по добре.
Справях със случилото се. Не беше чак толкова трудно.. та ние не се бяхме виждали от години.
Не мога с точност да кажа какво се случи след това но някак знаех че трябва да съм в близост до нея. Затова държах телефона си включен и в готовност през цялото време. Имаше нещо нередно у нея, нещо което не виждах. С времето разбрах, че тя беше наистина променена. Нямаше я тази невинна красота, в която се влюбих, нямаше утехата, с която ме даряваше. В замяна виждах еднообразност. Беше като всички останали. Забравила любовта, забравила копнежа и мечтите. Имаше само реализъм напоен с песимизъм. Груба, неучтива, високомерна, изискваща. С времето разбрах, че е загубила повечето си приятели и изградила взаимоотношения с други хора... някак неприятни. Не виждах много любов и във връзката й с мъжа, който вече споменах. Липсваха изненадите и цветята, спонтанните целувки и моментната страст... така де може би всичко си беше там но само на думи и действия не и наистина не и в сърцата им. Ах защо се чувствах така сякаш вината беше моя? Защо винях себе си за случилото се и най вече, защо смятах че е грешно всичко това? Все пак 3 години бяха минали, какво ако тя просто си е такава? Не можех да го приема затова реших да се навъртам наоколо докато съм сигурен. Мисля че и двамата дадохме всичко от себе си да си спомним какво е било преди. Леки закачки и онази неловка близост на устните, кояти ни крещи че не трябвя. Но някак бяхме обградили възможностите ди във вериги, които не ни позволяваха много свобода. Тя се държеше с мен така както очаквах, но имах чувството и че не е изцяло искрена. Думите и, действията и... действаха ми опианяващо. С времето бях останал с впечатлението, че ще се раздели с партньора си за да бъде с мен. Можеше да е всичко но тя си бе същата, макар и дълбоко в себе си. Знаех че няма да се задоволи просто с мъж. Обаче това така и не се случи. Дните минаваха а тя продължаваше да е с него. Дадох всичко от себе си да се изразя правилно пред нея, казах и цялата истина за случилото се, но не се получи. Реших да се откажа. За втори път. Не бях сигурен дали това ще подейства знаейки какъв провал бе първия. Може би само се залъгвах, може би моето момиче вече не съществуваше. Срещнах се с нея и й казах всичко в очите. Казах и че това не е тя или ако греша то тогава аз съм бил в грешка, защото това което виждам пред себе си не е жена достойна да обичам. Не беше щастлива от думите ми но беше истината. Отказах се от нея завинаги. Да си живее живота както намери за добре, а аз ще продължа да търся своята вълшебна приказка, далеч от еднообразието и еднаквостта в този сив живот. Преди да прекратим срещата си този ден, я помолих да гледа филм. Филм който аз самия открих неотдавна напомнящ ми на нашата история. Във филма обаче проблема бе, че момчето и момичето не се бяха виждали 20 години и чак след тези 20 години те успяват да разберат колко много значат един за друг всъщност. Идеята на филма бе, че тя трябваше да му прости затова, че той е тръгнал. Хубав филм. Гледайки го сам за себе си разбрах, че тя няма да ми прости, не и бъдейки човека, който е сега. Това разбира се ме довежда до мисълта, че винаги има 2 гледни точки над нещата. Същата вечер тя изгледа филма и се свърза с мен да ми сподели, че го разбира и един ден ще намери сили и ще ми прости. Замислих се тогава, дали няма да е прекалено късно? Дали ще мога да я обичам в продължение на 20 години без да мога да погледна друга? Нямах отговор към себе си. Усмихнах се и си казах " ок, все едно". Разговорите ни се подобриха, сега след като любовта бе заличена и от двете страни, можеше да се фокусираме над леките и безсмислени разговори. Нямаше спорове, кавги и проблеми.
След известно време решихме да се видим. По онова време бях отседнал в апартамента на един приятел не далеч от нейния апартамент. Тя дойде но се беше особено. Не се беше отпуснала изцяло и се държеше доста формално с мен, малко или много така сякаш ми плаща заплатата. Естествено направих коментар изразяващ недоволството и очудването от това как може да бъде 2ма съвсем различни души едновременно, а тя рикошира с абсолютно същия въпрос към мен. Не исках да изпадам в подробности затова се отеглих. Разговорът между нея и приятеля ми продължи. Малко след това обаче, не щеш ли тя дойде при мен. За да не обяснявам с подробности какво точно се случи просто ще кажа, че тя бе единствения човек, който можеше да ме успокой когато бях ядосан. Намусеното лице бе заменено с голяма лъчезарна усмивка а лошите и покварени мисли с чисто и добро намерение. След това говорехме и се смяхме. Никой не споменаваше нищо, което да инфектира разговора.   Срещата мина добре. Тя се прибра а аз започнах да си върша задълженията. Не след дълго обаче получих съобщение от нея. Беше объркана. Не знаеше какво иска, къде се намира, какво да прави и прочие. Няма да лъжа, така се чувствах и аз когато се виждахме преди. Казах и, че трябва да се разсее и да раздели чувствата от мислите си. Зачудих се, че може би не сме толкова различни в крайна сметка, какво ако решението за нейния проблем бе същото това решение, което аз използвах когато имах същия проблем. Може би се опитваше да ми каже, че все още ме обича но не знае какво да прави. Трябваше да се разсее. Изчезна за малко повече от час а след като се върна просто написа... "Прощавам ти" Светът отново спря. Сърцето ми биеше лудо и ушите ми бяха заглъхнали. Тя беше направила своя избор. Тя избра мен. Може би имаше нещо в нея останало от преди, може би... исках да продължа да я обичам и да не спирам никога. Преди да си легна и написах, че я обичам а малко след това тя отвърна със същото. Колко бях щастлив. Дните минаваха но тя не се раздели с мъжа до себе си. Вече бях изцяло объркан. Наистина не знаех какво иска но пък ми даваше и сигнали, които все още помня, но уви не разбирам. Тя ми каза да я изчакам и един ден ще седнем и ще говорим, ще ме запознае с вълка в себе си. Това бе метафора, която аз бях създал за да наричам лошото у себе си. Бях до нея през това цялото време. Нещата не се нареждаха така както исках. Вече беше твърде късно за нас но пък бъдещето беше отворено и неясно. Няма да се задълбочавам върху това какво се случи след това. Аз трябваше да се върна обратно в Англия, но тайно се надявах, че тя ще ме накара да остана и аз щях да го направя. Сега вие, които четете това се чудите какво се случи? Ами нека кажем, че вече повече от 2 месеца съм в Англия. Чуваме се и всичко е по приятно от това, което беше преди. Помагам и със всичко което мога и винаги съм насреща, независимо обстоятелствата. Научих за нея много. Най вече това че да обичаш някой не е право а привилегия. Аз нямах правото тя да ме обича. Не можех да се обърна и да кажа" ок майната й, тя направи своя избор, сега трябва да продължа". Не беше толкова просто. Затова и нямах решение за ситуацията. Дали да я чакам докато реши какво иска или да се откажа изцяло, напълно и завинаги. Да затворя последната страница от книгата и да започна нова. Не знаех и нямаше и кой да ме посъветва.
Сега съм в положение в което разбирам с всеки изминал ден, че тя не е за мен. Може би никога не е била и никога няма да бъде. Но какъв мъж ще съм ако просто си тръгна и кажа не мога повече така? Ще продължа да бъда там, някъде през цялото време.
Е, това е моята история. Съжалявам, че нямам край за нея. Иска ми се да кажа, че пишейки всичко това тя е направила своя избор и сега е легнала до мен в апартамента ми в Англия. Дори реално бих се радвал ако можех да напиша това, че всеки е поел по своя път и никога не погледна назад. Уви... не е толкова просто, все пак аз не бях като другите... нито пък тя.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 6 години, 5 месеца hash: 92cf8e3d02

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Първия прочел цялата история, печели голямата награда - екскурзия за двама на Бахамите! :)

 

...

преди: 6 години, 5 месеца hash: 767ff6bae5

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Влюбен мъж- е глупав мъж, това изцяло съвпада с теб. Идеализираш я, а тя просто си е била малка к... а, която не е била никак невинна, никак добра, никак всеотдайна. Оправданието е възрастта, но щом от крехка възраст прави секс, трябва да разбира и от взаимоотношения между двата пола. Тя е можела да те изчака, но просто не те е обичала, все пак още е пила "майчино мляко" както се казва, та защо е бързала за връзка? Нали е била влюбена в теб, тогава защо се е сгаджосала с друг? Защо не ти е казала в прав текст, че не може да те чака и си има нужди? Това невинен и чист човек ли е? ! А твоят проблем, е че мислиш за бъдещето което е било неясно. Защо не си изчакал да стане поне на 18, тогава двамата заедно да градите бъдеще и планове за вас двамата? Като много по-голям от нея, защо не си помислил, че докато порасне, може и ще си намери друг, докато се бъхтиш за бъдещето ви? Надявам се да се промениш, да намериш жената за теб, но си пропилял годините по неориантирано, глезено и "леко" момиченце. Порасни на акъл, защото си прекалено наивен като дете.

 

...

преди: 6 години, 5 месеца hash: d97b15f2e9

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   Уф, много дълго бе човек.. Не го прочетох до край, но всичко което ми идва на ум, ти си един педофил, който не може да приеме, че детето което е негова жертва е пораснало, станало е жена и се е измъкнало от пипалата ти. Говориш за това момиче, като маниак!!

 

...

горе^

преди: 6 години, 5 месеца hash: a062bba531

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Резюме с две думи - тя била малка и не е знаела какво иска, той решил да си набие камшика към Англия точно когато е можело да стане нещо. Тя след това се хваща с някакъв и влиза в стериотипа на cold bictch спрямо лирическия герой (ЛГ). Въпроси, на които е интересно да се отговори - като бяхте толкова луди един по друг, защо не говорихте за общо бъдеще, пък било то и в Англия; защо ЛГ си губи времето с обвързан вече човек; когато вижда, по негови думи, че човекът ту е, ту не е същият (wtf ma'boy) защо се занимава все още с нея? Съвет - човек се променя след като е изстрадал. Да искаш всичко да е както преди е безумие. Продължаваш напред и сътворяваш прикaзка със следващата. Прекрасни жени на този свят колкото щеш. Тоя вълк или там както му викаш го премахваш, защото ако се държиш като задник до никъде няма да стигнеш. Бъди мъж и мисли с главата си - не се дръж с половинката си така, както не би искал тя да се държи с теб. Със здраве и успех.

 

...

преди: 6 години, 5 месеца hash: 2fb1c80c69

гласове: 1 2 3 4 5   (3 гласа)

6.   Трогателна история.. жалко за края, но човек никога не знае какво предстои... пък и никой не помни историите с щастлив край :) П. С. Съжалявам за разочарованието, авторе, но всичко търпи промяна... може би.

 

...