Споделена история от Любов и изневяра |
Търсих я четири години, а тя си бе отишла преди три
преди: 5 години, 5 месеца, прочетена 1868 пъти
Преди всичко бих искал да изразя дълбока благодарност на този сайт заради това, че ще ми позволите да споделя мъката си и почернените Коледни и Новогодишни празници. Ще запазя конфеденциалност като не казвам имена на хора и места. Благодаря на всички които ще бъдат съпричастни с моята болка. Ето я и моята история.
В началото на 2014-та година записах опреснителен курс по Английски език. Избрах си малка школа в центъра на София. Групата ни беше от 6 човека. Сред тях беше девойката В. Дребно, скромно, добро, красиво и малко срамежливо момиче. Току що завършила бакалавър филология и в готовност да запише магистратура същата специалност. Много обичаше езика които учеше. Беше родом от малък град в подножието на Рила планина, но живееше в София. В междучасията си говорихме. Беше ми безкрайно приятно да общувам с нея. С всеки изминат уикенд (курсовете бяха съботно-неделни) осъзнавах, че тя ми харесва и привлича все повече и повече. Може би имаше интерес към мен и от нейна страна. Винаги като ме видеше ме питаше как съм, как ми е минала седмицата. Без изключение. За съжаление по онова време, пък и сега страдам от неща като: ниско самочувствие, неувереност, ниска само оценка, страх от отхвърляне, страх да не се изложа и да изглеждам тъпо, прекалено премисляне на ситуациите които биха възникнали след мои действия и т. н. На Английски на всичко това му викат Сошъл енкзаяти (Social anxiety). Трудно ми е да говоря с непознати, особено момичета. Заради това не й поисках никакви координати. Няколко пъти след курса я изпратих до нейната спирка и веднъж с метрото до автогарата. Трябваше да лови автобус до родния си град. Тогава си мислех да й предложа идната седмица да идем на кино, театър или просто да се видим. Не посмях. Много се притеснявах.
Курсовете свършиха през ранната пролет на 2014-та. След тях аз знаех само 4 неща за нея. Първото й име, родният й град, университета в които учеше и нейната специалност там. След като завършихме често си мислех за нея. Не спирах да се обвинявам, че не направих опит за първа крачка. Обещах си, че ако я срещна някога случайно на улицата ще се опитам да й взема телефона, ако ще и да се получи сконфузена ситуация.
Често си мечтаех тя да бъде наоколо. Излизах с някакви жени, но винаги си представях колко хубаво би било ако В. беше до мен сега, а не тази фльорца. Новата година 2016 срещу 2017 посрещнахме с приятели в курортно селище близо до нейния роден град. Тъй като бях на работа на 30-ти петък дойдох с автобуси. Молих се да я срещна случайно. И тя да се прибира по същото време. Да бъде в 18. 00ч. на автогарата където ми беше прекачването. Представях си колко хубаво би било тя да бъде с мен през онази новогодишна нощ. Сигурен бях, че моите приятели биха я приели харесали много.
През следващите две години също често си мислех за нея. Молех се и се надявах да я срещна случайно на някоя улица в София. На няколко пъти когато минавах покрай университета в които учеше се случваше някоя студентка да ми заприлича на нея. На три пъти питах:
- Извинявай, да учиш филология и да си родом от малкия град в подножието на Рила?
Два пъти отговорите бяха:
- Не бъркаш. Припознал си се.
Третия път отговора беше:
- Абе я се разкарай.
Работата ми е свързана с комуникация на Английски език. Отделно администрирам няколко Фейсбук групи и един форум в които се пише на Английски. В началото на тази година моят пряк мениджър, както и няколко човека от групите и форума ми направиха забележки, че правя някои малки граматически и пунктуационни грешки. Някои неща ги бях позабравил. Реших да си преговоря уроците. Една вечер докато разлиствах тетрадката си от последния курс видях, че съм записал там и фамилното име на В. Не помня кога е било и по какъв повод. Тогава топла вълна от радост обля тялото ми. Изтичах до компютъра и отворих Гугъл. Намерих новинарска статия с нейна снимка. Беше за това, че като ученичка е спечелила някакъв конкурс за преводи. С най-висок резултат от всички ученици от цяла България. Проверих и във Фейсбук. Там имаше три момичета с нейните имена, които наподобяваха на нея. Пратих им лично съобщение и на трите. Две от тях казаха, че нямат общо с родния й град, а третата не ми отговори изобщо.
През следващите месеци отново от време на време гуглирах имената на В., но резултатите бяха същите. Нищо ново.
Коледните празници по принцип са ми малко противни. Тогава се чувствам тъжен и самотен. Не, че страдам от липса на приятели, но заради това, че нямам жена до себе си, а и родителите ми са далеч от стабилно семейство живеещо в разбирателство. Писах се доброволец да работя по празниците. От една страна падна някои друг допълнителен лев, от друга лаф с колеги. На връх Коледа 25. 12. 2018г. не бях на работа. Просто имаше достатъчно доброволци за тогава.
Бъдни вечер прекарах с родителите си. Майка ми беше направила коледна софра, а баща ми беше предварително подпийнал със стари дружки още от след обяда. Чудеше са за какво да се заяде, да даде акъл или да каже нещо на въпреки. В общи линии всичко нормално. Неща като елха, украси, светлини и подаръци отдавна не присъстват в Коледата на нашето семейство.
След Бъдни вечер се прибрах в апартамента си които се намира не далеч от жилището в които живеят родителите ми. Скучна книга ме приспа.
На следващия ден Коледа 25. 12. 2018г. почивах, чистих, поздравихме се с близки и приятели за празника. След това продължих да чета скучната книга. Вечерта съвсем ми писна от нея и седнах на компютъра.
Реших отново да гуглирам В. Този път попаднах на нещо ново. Намерих Фейсбук група носеща името на роман, написан от момиче със същите първо и фамилно име. Разгледах снимките и на някои от тях наистина беше В. Изтръпнах целия. Топла вълна ме обля. Помислих си, че това е най-страхотния коледен подарък които някога съм получавал. Попитах на лична дали е родом от градчето в подножието на Рила. Продължих да гледам групата. Изтеглих си книгата й. След това обаче забелязах, че снимките бяха главно на цветя, плюшени играчки и свещи. Коментарите от рода на: "Липсваш ни. "; "Винаги ще те обичаме"; "Убедена съм, че си на по-добро място, мило дете! "; "Беше прекрасна... Най- прекрасното, мило и съвършено същество. " След това на лична получих потвърждение за родния й град. Искаше ми се това да е просто някаква убийствена прилика. Искаше ми се тази страница да е правена за някое друго момиче. След това обаче получих потвърждение за специалността в университета, както и за името на школата в която заедно с нея учихме Английски език. Страницата беше направена от майка й в нейна памет и с цел разпространение на прекрасния роман които В. беше написала когато е била първи курс в университета. В. си беше отишла от този свят преди повече от 3 години. Изразих съболезнования на майката. Тя сподели през плачещи емотикони, че са останали с хубавите спомени за нея и нещата които тя е написала. Поинтересувах се каква е била причината това прекрасно ангелско момиче да си отиде толкова рано, само на 23. Отговорът беше: "Съжалявам, връщането назад е много трудно за нас. ", придружен с плачеща емотиконка. Реших да не любопитствам повече. Така и не разбрах истинската причина. Не мога да си представя колко й е трудно на жената. Няма по-лошо нещо от това да надживееш детето си. До колкото мога само да предположа от коментарите може би е било коварна болест. Казах на майка й, че ако има нужда от нещо може да разчита на мен и си пожелахме лека вечер.
Все още не мога да повярвам, че всичко това се случи. Трудно ми е да осъзная, че през последните четири години съм копнеел и търсил момиче, което всъщност си е било заминало от този свят.
Няма да преувелича ако кажа, че до сега слушах над 50 пъти песента Tears in heaven на Ерик Клептън и ревах с крокодилски сълзи. Едвам се сдържах да не го правя на работа и по улиците.
Следващия ден сряда 26. 12. 2018 бях късна смяна. Сутринта посетих една от големите църкви в София. Знам, че първо се палят свещи за живите, особено на празниците, но аз запалих най-напред за В, а живите почти ги забравих. Пожелах, тя да е на по-добро място и да ни гледа отгоре. Надявам се през цялото време когато съм я търсил тя да ме е гледала отгоре и да се е присмивала, на моята нерешителност, неувереност и на цялото ми Сошъл енкзаяти (Social anxiety). Преди време бях, чел в една книга, че когато човек си отиде от този свят на оня идва някои да го посрещне. Казва се водач. Не е задължително да е близък или роднина. Може и далечен познат. Пожелах си когато дните ми тук свършат В да е моя водач. Тя да ме посрещате преди Свети Петър да реши за къде съм. Ако реши, че съм за Рая, нека тя да ме научи на Райския език, защото знам, че езиците й се отдават. Тогава обещавам да не бъда толкова стеснителен и притеснителен.
Вярвам, че В. не би желала аз да страдам, а да изживея живота си пълноценно. Когато се събуждам сутрин виждам лицето й което ми казва: "Хей предстой ти хубав ден изкарай го пълноценно. "
В началото на следващата година с една планинска група планираме да изкачим малък връх в Рила за един ден. Сборния пункт е в родния град на В., тъй като някои членове са от там. Планирам да откъсна цвете от планината и на връщане да го посадя на гроба й.
Християнството ни учи да бъдем смирени. Аз обаче не спирам да се питам Боже това ли беше твоя план? Да си прибереш толкова рано това прекрасно създание което притежаваше рядкото съчетание между красота, чар, доброта, чистота, остър ум, справедливост и още куп други положителни качества. В. заслужаваше да живее повече от всички нас, защото тя имаше разностранни интереси, ценеше си времето, оползотворявайки пълноценно всеки миг които имаше, беше изцяло позитивна и се държеше учтиво с всеки.
Като извод от тази история си мисля, че човек трябва да слуша главно сърцето си и понякога да не му мисли прекалено много. Давам си сметка, че ако бях малко по смел преди четири години можех да открадна прекрасни мигове с това момиче през оставащото й време. След това щях да бъда съкрушен. Със сигурност скръбта ми би била по-голяма и животът ми щеше да е просто едно съществуване без В.
Такава беше Божията воля. В. да си отиде твърде рано от този свят и аз никога да не я срещна отново. Поне на тази земя.
|
