2. Недей така, Душичка златна, не се отказвай. Детските травми се изцеляват бавно, но ако знаеш колко си заслужава и какъв потенциал криеш от себе си.
Аз станах психолог заради травмите си, имах нужда да разбера какво се случва с мен. Защо съм такава... Изхвърчала, разсеяна, тревожна, различна, неадекватна към живота, сякаш откъсната. Защо съм голям човек, постигнал не малко, а още в много ситуации действам като дете и се саботирам. Когато някой ме критикуваше, аз го приемах много зле. На работа едно " трябваше да направиш това още вчера, или по друг начин..." Аз не го приемах като големия човек, който съм. Не оставах адекватна тук и сега да мога да се аргументирам, или да приема, че човекът може да е прав, но това не означава, че аз съм некомпетентна, че не ставам.
Означава, че съм нормално човешко същество, което не се е родило перфектно и научено на всичко. Затова пък имам разум, способност да се научавам как стават нещата и право да опитвам, колкото искам, докато съм тук, жива.
Не, вместо това критиката ми натискаше бутона на травмата и аз мигновено ставах детето. Детето, което е недостатъчно добро и съответно не заслужава все още хубаво отношение, нито от себе си, нито от хората като цяло. И знаеш ли какво правих? Разплаквах се без да мога да се контролирам, напусках работа без никой да ми е казвал, че не се справям (аз решавах, че не ставам и няма смисъл да се излагам), тръгвах си посред спорове, не можех да го понеса. Чувствах се сякаш нямам право да участвам в спора, по-точно нямам необходимата сила на позицията, няма да успея да се аргументирам, никой няма да ме чуе и разбере.
1 към 1 отношението на родителите ми го получавах от живота. Същото, което ти си забелязала- баща ми беше "ти още не ставаш, много си зле, много работа те чака", майка ми "Ти можеш, ти си супер и ще успееш, просто действай". Точно така е, както казваш и двете означат - в момента не си това, което трябва да бъдеш за да си обичана и одобрена.
Те все очакваха още, не получавах добро отношение за това, което съм, а за това какво правя. Ако се справям с оценки, с тренировки и се държа правилно са добри. Ако не съм... Още бях в детската градина, когато баща ми реши, че е време да стана дама. Даде ми нож, вилица и пържола, сложи ми 2 книги под митниците, за да не си слагам лактите на масата и да стоя изправена. Аз се зарадвах, че ще ставам дама и подходих с голям ентусиазъм към пържолата. Тя изхвърча от масата, а баща ми ме бутна от стола и ме завлачи в банята, хвърли пържолата на пода и ми каза, че тук мога си да ям като куче, загаси лампата и ме заключи. Мъчех се с всички сили да не се разрева, защото това много влошаваше поведението на баща ми. Питаше ме за какво рева, аз не можех да отговоря, заради самия рев и той започваше да ме удря, за да ми даде причина. Това казваше "Поне да знам защо ревеш". Веднъж се направи, че ще ме хвърли от 10 етаж, провеси ме с главата надолу от терасата, държеше ме за краката и ме мяташе все едно се засилва да ме хвърли, пак съм била на под 6 (те на 8 се разведоха нашите, Слава Богу) И... после, когато ме остави на пода, аз съм получила паническа атака, а той ме смаза от бой, че пак плача, а не мога да говоря. Защо плача, нали не ме е хвърлил, нали съм добре? - ти знаеш, какво е. Исках да го кажа " татко не, не съм добре, да ме беше хвърлил, щях да съм по-добре", но не можах, даже казах, че съм добре за да ме остави, защото това " добре съм" за да го изрека без да избухна в нов рев, толкова много усилия ми костваше, че имах чувството, че ще гръмна, че истерията ми тиктака като бомба, а ако си го позволя, вероятно баща ми ще ме убие наистина.
Разбира се, аз не се научих да не рева, само научих че това е нещо много лошо. И се мразех, че имам нужда да плача понякога. Това стана модел на поведение - да не мога да изразя с думи чувствата си, когато се чувствам застрашена, а да се разплача и да избягам да се скрия. А, после толкова се срамувах, това, че съм плакала и съм се държала неадекватно, толкова ме унижаваше, че не се връщах. Зарязвала съм така и хора и ангажименти, и работно място. Без обяснения (просто не можех да обясня) без нищо. Днес съм тук, утре ме няма.
Моите травми от отхвърляне и изоставяне ме караха да се отхвърлям и да се изоставям постоянно. Нищо трайно не можех, не довършвах проектите си, отлагах много, не поддържах приятелствата, изчезвах. Изоставях хората, отхвърлях ги, а изглеждах много социална и позитивна. Играех го, реално оставах винаги дистанцирана, не допусках да се свържа с хората истински, отношенията ми бяха повърхностни. Никой не познаваше истинската мен, защото аз не я показвах, аз показвах "правилната" версия. След време разбрах, че тая "правилност" е много, много уморителна и в много малко ситуации успявам да я запазя. Но още не бях започнала терапия и това ме караше да избягвам всички ситуации, в които не съм 1000%сигурна, че ще бъда правилна, достатъчно добра и подобни. Това ме накара да се обграждам с хора, които са под нивото ми-с тях бях все права, умна, по-трудно можеше някой да ме критикува, не беше така важно дали ще поддържам отношения, или не. Бях ок да работя глупава работа, без растеж, в смотана среда, защото и там нямаше кой да ме критикува, нямаше изисквания към мен, които да са предизвикателство, не ми пукаше ще задържа ли тази работа, защото наистина не беше нищо особено. Мъжът, който избрах тогава... Не ми се разправя...
Търсила съм човек противоположен на баща си... Уж. Но детската травма не работи така, тя те свързва със същия тип човек, тя се "грижи" да получиш същото отношение, да си режисираш същата криза като тази от травмата. И ти харесваш само мъжете, които ще те докарат до там - другите не ги забелязваш.
Ти забеляза ли вече, че привличаш лицемерни хора, че често "ти се налага" да си лицемерна, без да можеш да се контролираш? Аз се привличах от хора, с които да се отхвърляме и да се изоставяме. Много ме болеше, че го правя. Най-гадното, което съм преживяла аз го прилагах без да искам на другите хора. Знаех, колко е гадно да те изоставят, обаче изоставях. Е, най вече себе си.
Баща ми е работохолик, перфекционист, много успял човек. Аз си харесвах уж обратното - без перспективни мъже със свободен дух, бохеми, разхвърляни...мъже, които няма опасност да ме изоставят, да не са доволни от мен, защото би трябвало да се чувстват като ударили лотарията с мен. Аз бях хубава, образована, с възможности, и когато обърна внимание на някой наркоман, или безработен-това съм очаквах, че Той ще ме приема и обича, каквато съм за разлика от баща ми. Грешка. Тъкмо обратното, тия мъже, които уж нямат къде да стъпят, че да са недоволни от мен - ставаха такива. Аз съм го предизвикала. С това излъчване и поведение тип "не се харесвам, не заслужавам, нещо не съм много в час", аз съм предизвикала и мъжете да се чудят същото, защо не се харесва тази жена, защо не вярва, че заслужава, сигурно е права, я да видим къде са кусурите й. И нещата се развиваха по същият начин, след известно време връзка аз все свършвах с един недоволен критикар насреща. Просто критиката беше на друга тема, всичко останало - начинът, по който се чувствах и реагирах бяха абсолютно същите и аз влизах пак във филма на травмата. Да съм правилна, да угаждам на наркомана, да се грижа да ме одобрява и да е доволен, за да ме приеме и да ме обича. Пак не бях обичана за това, което съм, а за това какво правя. Пак не можех да се аргументирам, пак се разплаквах вместо това, пак не се осмелих да бъда автентична, ами се правех на... Кво ли не. Вече не беше достатъчно да съм красива, образована и успешна... По изискванията на баща ми. Трябваше да стана друга, тези постижения не се ценяха, тъкмо обратното-защо мълчиш, ти приятели имаш ли, защо си толкова дисциплирана, кога ще чупиш гипса, толкова си сериозна искам - усмихната, защо трябва да си такава всезнайка, дразниш ме, не те понасям. Защо, по дяволите пак ревеш, кажи ми, защо? Ти лабилна ли си, ква си? Ревеш, мълчиш, тръгваш си, когато ти скимне - бахти кукувицата.
И аз си мислих... Смятай колко съм зле, дори този тъпанар да не ме хареса. Трябва да си скъсам задника да ме хареса някой тъпанар, просто явно това, което съм не е ок, не е годно за обичане.
Аз избягвах собствения си живот и собствената си автентичност. Вместо да се сприятелявам с наистина стойностни хора, които нормално-ще ме провокират да израствам, ще се уча на високо ниво комуникация, ще се чувствам и по-малко компетентна от тях, ще ме превъзхождат в някое отношение. Ще искат да спорим понякога, ще очакват аргументи, ще имат изисквания към мен- да не ги изоставям, ще ми се сърдят, когато забравям рождение им дни, няма да толерират закъсненията ми, хаотичността ми. Правилната няма да минава пред тях, защото са твърде интелигентни да разпознават кога някой е фалшив, ще ми се наложи да бъда истинска, автентична с тия хора. Няма да мога да съм толкова... Дисканектната от външния свят и заробена във вътрешния, ще трябва да порасна, ако искам такива хора. Да се осмеля, че може да не бъда приета, харесана и обичана, да рискувам да не заложа на правилната Аз, а на истинската.
С работата беше същото, трябваше да се осмеля да започна работа, за която не се чувствам напълно готова и сигурна, трябваше да се пречупя и да си дам зор, трябваше да се справя с критиката, защото на новото място е очаквана и полезна. Този път не зор да оцелея в ужасни условия... Това всеки с детска травма го може, майстор е. Това не е добродетел-да нямаш изисквания към себе си и да се правиш, че си ок с малко, лошо или почти нищо. Да се изживяваш като стойк, мъченик... Когато правим така ние просто не вярваме, че можем и заслужавам повече. Този път реших вместо да си давам зор да "понеса всичко гадно", да си дам зор да променя всичко гадно.
Трябваше да съм много честна към себе си.
Защо съм на гадна работа?
-Защото ме е страх, че на хубавата ще е трудно, сложно, ще трябва да уча нови неща, не знам мога ли, ще се справя ли, достатъчно добра ли съм за там? Там колегите ще ме харесат ли, ще се държат ли хубаво, не знам и това е страшничко- няма и да разбера, ако не се осмеля.
Защо нямам повече истински приятели?
- Защото са малко хората пред, които се отпуснах да съм искрена. Не вярвах, че ще ме харесат, не вярвах, че ще ми прощават да съм истинска - неуверена, тревожна, чувствителна, с нужда от одобрение, страхлива понякога. Баща ми ме отхвърли и ме изостави, когато бях такава и другите може да го направят. Хората не харесват хора като мен. Трябваше да съм винаги уверена, винаги в самоконтрол да заслужавам одобрението. Ако не мога да бъда с някой такава аз си тръгвам. Това неодобрение е твърде болезнено. Този риск за неодобрение, не знам дали си заслужавам да го поема. Дали има поне малко хора, като моите 1, 2 приятели, които да ме приемат, каквато съм и да ме харесват? - няма да разбера, ако не се осмеля.
Защо не се харесвам?
-Защото така ме научиха родителите ми, да искам повече от себе си. Да не съм доволна от това, което съм, да драпам към повече. Защото ме научиха, че за да си доволен и да се харесваш първо трябва да получиш валидация от средата. Първо да получа 6цата, после да повярвам " брейй, знаела съм за 6", вместо аз да се оценявам - знам за 6, пък кой каква оценка ще ми сложи- все тая, нали аз знам, че съм го научила, нали мога да го приложа, когато трябва? С хората е същото. Трябва ли средата да ме хареса, за да се харесам и аз? Не мога ли да си кажа, аз знам, че заслужавам одобрение и хубаво отношение, ако някой в средата не ми го дава- все тая, аз нали знам, че го заслужавам. Това е стабилната самооценка. Разбира се, че не всеки ще те одобри, не е длъжен, не е нужно. Ти, всеки ли одобряваш? Или само се преструваш, че одобряваш?А, момент! Светна лампичка в главицата ми. Аз май не само, че не одобрявам всички, ами и в хората, които обичам има неща, които не одобрявам, но това не ми пречи да ги харесвам тия хора. Възможно ли е да допусна, че може да не съм одобрена нон стоп и въпреки това хората да ме обичат и да ме намират за ценна? Ми, май така излиза. Май драпам в невъзможното, вместо да се занимавам с нещо по-смислено и градивно.
Мамка му! Излиза, че трябва да приема първо аз себе си, първо аз да се харесам. Трябва аз да си дам одобрението, излиза, че чуждото не е задоволително, не е постоянно, даже, по дяволите не зависи от мен особено. Господи, колко време загубих да търся не, където трябва, да изисквам отвън. Всичко е било в мен, отдавна никой освен мен не ме потиска. Трябва да започна всичко отначало... трябва да спра да се опитвам да съм ценна за това, което правя, трябва да разбера, че съм ценна за това, което съм. Трябва да стана човек, когото харесвам и одобрявам. Само тогава мога да го получа и от другите, това отношение.
След като си признах всичко, започна моята голяма промяна. Промяната на живота ми. С терапия, с йога, с четене, с контакти с хора, с любов към себе си. На 29 записах психология, скоро завършвам магистратура. Имам любим, имаме деца. Имам задоволително отношения с родителите си, имам много повече хора около себе си, отколкото на 20. Харесвам се много повече, отколкото на 20.
Не се отказва от себе си, мила. Има щастие, имаш способност да го изпитваш, просто е блокирано. Намери тия блокажи, пиши, мисли, говори честно със себе си. Наблюдавай се, къде са бутоните ти? Кога ставаш нараненото дете, кога имаш нужда да си малко лицемерна, какво провокира това? Какви ситуации?
Тия дни ще се върна да ти напиша как да се справяш с тези моменти практически. Какво точно правех след осъзнаването си, когато се осмелих да спра да бягам от истинския живот, защото знам, че не е лесно и не е кратък процес.
Междувременно, ако решиш прочети за травмите от предателство и несправедливост. Лиз Бурбо има книга в ютуб по темата, Петте травми, които ти пречат да бъдеш себе си.
|
