Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена

Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес

Коментари

Добави Коментар!

6.   Майка ти също така ли викаше на баща ти?
Ако е така, потърси психолог, за да ти помогне да се оттърсиш от модела на родителите ти.

7.   Аз се държа така с моя дългогодишен партньор. И принципно съм сприхава и агресивна, но когато се скараме с него ставам просто отвратителна - крещя, обиждам го, гоня го, хвърлям нещата му. Пределно ми е ясно, че в действителност не мисля нещата, които му казвам, в яда си. Той също знае това. Затова просто ме прегръща - силно. И ме целува.
След такъв изблик, обикновено съжалявам, разкайвам се, извинявам се, обещавам, че няма да се повтори, макар да ми е ясно, че ще се.
Обичам го, обожавам го, ценя го. И наистина се чувствам като ужасен човек.
Евалла му правя, че е свикнал с бесовете ми и просто не ми обръща внимание.

8.   И аз ставам така, но той не ми отстъпва по нищо. Като цяло губим уважение един към друг в тези моменти, но после ни минава. Аз не съм от хората, които си таят гнева и премълчава. Казвам това което мисля, и искам и аз да чувам истините за себе си си. Това си е до характер според мен. За да викаш и да се карате, значи той има някаква вина и те кара да се чувстваш зле? Така ли е или не? При нас в 90%от случаите той е направил или не е направил нещо, отметнал се е или ме е излъгал или държи да става на неговата.

9.   Знаете ли... преди две или три години казах думата, , мразя те" на един човек, който въобще не заслужаваше да чуе подобно нещо, но... бях гневна, бях ядосана. Сега дори и да се видим, няма кой знае какво да се промени. Мразя го, защото той ме предаде, поредното предателство преживях в този мой живот и боли да Ви кажа... боли... ужасно. Опитайте се да работите върху това-и аз много често изпадам в такива, , истерии", когато се карам с някои мой близък, приятел, защото... много ми се струпа, много ми дойде напоследък и сега чакам да дойде малко почивка, та да си почина най-накрая, поне... чисто психически... да се успокоя, да си подредя мислите, да задишам пак спокойно и да заживея много по-добър и качествен живот не с разбито, а със здраво и ново сърце.

10.   Ще ти дам съвет, най вероятно ще си кажеш, че е твърде елементарно за да действа, но все пак - дай му шанс. Аз приключих със словесната диария, разплакването от нерви, когато трябва да се аргументирам и неадекватните действия, от които по-късно се срамувам с много работа върху себе си, но това, което ще ти споделя ми е безценно.
Чета на английски и ще се наложи да ме извиниш, че не мога да преведа добре какво е disregulation, да му кажем разбалансиране.
В ежедневието ни се случва нещо, което отключва неадекватна към момента реакция. Например някой много се мота, бави, а ти се чувстваш все едно в теб тиктака бомба със закъснител. Нито закъснявате, нито ако закъснеете ще стане нещо кой знае какво реално. Обаче ти не го чувстваш така, ти се чувстваш все едно нещо супер лошо ще се случи, то към момента вече се случва- абе изобщо не е правилно някой да се мота, ставаш агресивен и гневен, когато някой го прави. Вади те от кожата ти, ставаш друг човек, после буквално почти не помниш какви си ги наприказвал, или ако помниш... се срамуваш, че си изтървал звяра, или ревлата, или лудата. Всъщност си изтървал едно наранено дете, а то това може да направи-да крещи, да плаче и да блъска, когато е безсилно да се справи с емоциите си. На това дете някой му е показал, че да се бави човек е недопустимо и отвратително. Някой го е убедил, че ако се бави следва нещо ужасно. Като татко да те плесне от нищото, докато се обличаш, защото го правиш бавно. Такъв момент остава като едно ехо в нас. Ние не знаем защо, но когато попаднем в ситуация с бавене изпитваме такава (същата) тревожност, че мигом сякаш ставаме гневното, наранено дете. В тялото на възрастен това прилича на изтърван звяр, неспособен да регулира поведението си.
Техниката представлява връщане тук и сега моментално. Когато усетим как истерията тиктака, как ей сега това дете ще излезе и ще откъсне нечия глава, или поне своята - най-доброто, което можем да направим е да си кажем " усещам на къде тръгвам и решавам да спра, докато се върна тук и сега, защото дете няма да справи в тази ситуация качествено" и да се разкараме от ситуацията, докато го направим. Как го правим? Като припомним на цялото тяло, че е тук и сега, така и емоциите ще се върнат адекватни към тук и сега и няма да изскочи никакъв звяр, няма да станем гневното дете.
1. Ръцете - мием ръцете и правейки го мислим само за допира на водата и кожата ни. Това е нещо, което ей сега в момента чувстваме, вместо да се чувстваме като преди 20 години, като изтървано дете. Ако няма къде да се намокрим- търкаме ръцете една в друга и мислим за допира. 1 мин е предостатъчна. Достатъчно е за малко поне да не си 2 неща, които се борят помежду си "ох, само как искам да гръмна- не, не искам пак да гръмна и после да ми е гадно". За минута не си нито едно от тия неща, а човек който усеща допир и толкова.
2. Краката - започваме да маршируваме на място и да повтаряме (ама правилно) леви - десни. Това помага на лявото и дясното полукълбо да се кооперират бързо, бързо, защото трябва да правят различни движения едновременно. Ум и емоция се балансират, стимул-реакция влизат в синхрон.
3. Сядаме си на дупето и се натискаме към земята, стола с цялото си тяло и тежест. Регистрираме колко сме стабилни в момента, колко не сме изхвърчали.
4. Кръстосваме длани на раменете - прегръщаме се силно, здраво и любящо, както бихме укротили собственото си дете. Това ще припомни на тялото, колкото и странно да звучи утробата и ще ни залее едно необяснимо чувство на спокойствие и безопасност.
Това е цялата философия, отнема 2, 3 мин.
Ако имаме време и да се попитаме - възможно ли е тази ситуация да ми се случва за мое добро, за да разбера нещо от нея, като да се науча да се саморегулирам на тема еди какво си? Ако гневът е мой приятел от какво точно ме брани, от какво ме пази. Може би ако аз първа нападна, другият нама да може да нападне мен. Може би ако пощурея, че закъсняваме няма да съм отговорна за самото закъснение. Изобщо някой напада ли ме, изобщо тая отговорност толкова ли е съществена?
Странно е да излизаш от спор, или др ситуация и да ходиш някъде си, наистина. Аз обаче с изненада открих, че никой няма нищо против да ми даде 2 мин. но преди това си измислях причини. "Ще ти отговоря, ама първо искам да си налея една чаша вода", "Задръж си мисълта, нещо ми влезе в окото, идвам. ", вече не ме е срам да кажа направо " трябват ми 2 мин да се успокоя и тогава ще мога да те изслушам, ок? "
А ако си знам, че отивам в такава ситуация и няма да мога да изляза от нея за 2 мин. правя предварително техниката. И изобщо няколко дни преди това правя медитация, най-простичката - дишам осъзнато.
Има 2 неща, които като си кажа се връщам адекватно
1. Няма как да дишам в миналото, нито в бъдещето. Диханието ми е индикатор, че съм тук и сега. (преди да практикуваш звучи шантаво, знам)
2. Щом виждам планината, значи не съм в нея. Ако бях в нея щях да виждам дърветата, а не самата планина. Нея я виждам, когато съм далече все още. Ако виждам истерията пред себе си, значи имам време. Още не съм в истерия. Ако бях, нямаше да я виждам. Тук и сега мога да реша влизам или не.

П. С. 90% от словесната ми диария са неща, които съм чувала от родителите си, останалите 10% са неща, които съм премълчавала пред тях. Спестявайки ги на тях ги хвърлях по другите хора в неадекватни моменти. Като 3 годишния ми син, падат му кубчетата и се сърди на мен, че изобщо има кубчета на тоя свят. Хвърля ги навсякъде сякаш да накаже мен и тях, чрез преживяването на гняв ще се регулира, след малко ще му мине и ще опита пак. Това е нормално, никой не очаква от дете да си каже " Сега ще се успокоя веднага и ще ги подредя внимателно, ядосан няма да ми се получи" обаче ние можем да регулираме поведението си, просто като го осъзнаем. Ядосвам се, защото съм невнимателен/несръчен в момента, а не защото имам кубчета и майка.

11.   Това звучи като изключително инфантилна постъпка от твоя страна. Научи се на емпатия, т.е. да се поставяш на мястото на другия, да добиваш по-добра престава за това как той се чувства.
Също така вместо отбранително да убиждаш, постарай се да изразиш по-добре как се чувстваш, постарай се да разбереш защо се чувстваш така и естествено обясни тези неща на своя мъж.

Не се тревожи, ще пораснеш. Но се стегни!