Моето писмо
преди: 11 години, 8 месеца, прочетена 1964 пъти
Здравей, миличко,
В следващите редове ще ти напиша едно мнооооого дълго писмо, с единствената цел - да не останат недомлъвки (поне от моя страна). Искам да си наясно с всичко, което мисля и чувствам, защото знам, че не ти е безразлично и ще бъда напълно откровена с теб – така, като винаги съм се старала да бъда. А на въпроса, който си задавам "Защо го правя? ", отговорът е "Защото се надявам по този начин, поне от части, да изчистя съвестта си и да споделя болката от вината, която изпитвам към теб, към децата ти, както и към моите близки, които пренебрегвах толкова дълго време" – много егоистично от моя страна, нали...
Не знам от къде да започна.... Може би от част от разговора ни вчера... Попитах те дали съжаляваш за това, което се е случило между нас и ти каза "не"... След това се замислих дали аз съжалявам и отговорът е "да"... Съжалявам за всичко, което се случи... Съжалявам, че те обичам.... Съжалявам, че ти ме обичаш... Съжалявам, че не можахме да предвидим, че вместо да се направим взаимно малко по-щастливи, в наши дни ще страдаме толкова, а и не само ние, но и хората около нас, които обичаме... Помниш ли, още в самото начало, когато ядохме пилешка супа в една бирария до малките 5 кьошета... (всъщност май само аз ядох супа, мисля, че това беше първата ни тайна среща и ако не се лъжа, след нея беше видял А. да отива към McDonald's)... Тогава плаках за първи път пред теб... Казах ти, че никое дете не заслужава да остава без баща и че не искам това да се случва заради мен... ти тогава каза, че говоря глупости и няма да оставиш децата си заради мен, но че и ние имаме право на щастие.... а сега какво се оказва – мислиш, че си ужасен баща, а аз изпитвам вина за това... И докато съм на тази тема (бащи, деца, семейства), може би е редно да ти кажа малко повече за това, което днес споменах мимоходом – за евентуалните ми бъдещи планове, в които ти не се вместваш... Пак ще те върна малко назад във времето, но не чак толкова... Беше една вечер след като бяхме правили секс в офиса, аз седях на бюрото, а ти ме беше гушнал, както обикновено... Необикновеното беше, че тогава ти казах, че бих искала да имам бебе от теб и наистина беше така... точно тогава го почувствах... Не знам дали си обръщал внимание когато преди с А. сме говорили на такива теми (нямам спомен да съм го обсъждала с теб), че винаги съм мислила, че едно дете не може да бъде самоцел, а е необходимо да срещнеш човека с когото да пожелаеш да се възпроизведеш (колкото и грубо да звучи)... И точно тогава почувствах точно това – че искам да "имам" част от теб. След това мислих много за това... Що за лудост би било... какво бих казала на нашите ако се случи (волно или неволно)... дали бих се справила сама... какво бих му казала за теб когато един ден ме попита за татко си... Не, че намерих отговори, но пък нямаше причина да продължа да ги търся, понеже когато неотдавна те попитах дали би искал да обменим гени (отново грубо казано), ти каза, че не би го направил щом няма да можеш да му се радваш... От тогава обаче не спирам да мисля за това, че едно дете би осмислило безцелния ми никому ненужен живот... много бих искала да вярвам, че не съм се появила на този свят единствено, за да обгрижвам бабите ми преди да си отидат. Та, сега съм до етапа, в който си мисля за етичната страна на донорското осеменяване, задавам си въпроси от типа "Склонна ли съм да забременея от непознат мъж", "Редно ли е да създавам нов живот с пълното съзнание, че ще го лиша от най-необходимото", "Дали изобщо хората, които не срещат половинките си, заслужават да създават нов живот" и много други въпроси, с които няма да те занимавам. Нека те върна на момента в петък вечер. Истината е, че от тогава се чувствам неразбрана и излъгана. Все още не мога да повярвам, че си мислиш, че желанието ми да не ми затваряш телефона, е било, за да те подслушвам дали правиш секс. Че не ти вярвам, така е и никога не съм го крила. Че съм недоверчива, така е (дори и камера да си сложиш в гащите, пак няма да ти вярвам), но пък чак толкова извратена, че да те подслушвам, не съм. Много ми е обидно от това изказване. Колкото до това защо се чувствам излъгана, ами няма как да не си мисля, че криеш нещо, предвид колко те молех да не ми затваряш още първия път – в четвъртък... тогава те питах 100 пъти какво те притеснява, но изобщо не ти дойде на ум да ми кажеш причината, която изтъкна в петък. И за да не си помислиш, че сега отново се заяждам, дебело подчертавам, че единственото, което имам предвид, е да обясня мислите и чувствата си, нищо повече. И понеже не искам да те отегчавам, може би е по-добре да спра до тук. За разлика от теб, аз знам какво е мястото ти в моя живот, а то е, че ти си човека, на който знам, че мога да разчитам и да се доверя като колега, приятел и любим... сърцето ми завинаги ще бъде твое... обичам те безумно и безкрайно, за което пак казвам – съжалявам...