Споделена история от Здраве |
Фобия
преди: 8 години, 4 месеца, прочетена 1015 пъти
Историята е напълно истинска, моля да я публикувате.
На 16 г. съм. Не знам дали ще ми стигнат думите да опиша всичко. В момента не живея в България.
През ноември, преди почти три месеца ми се появи социална фобия. Не съм казал на това на никого, но всички около мен виждат, че не съм добре. Случи се много бързо, един ден станах много срамежлив и само за няколко дни това се превърна в истинска фобия. И оттогава животът ми съвсем се провали. Още от самото начало основния ми страх беше как хората виждат лицето ми - имах чувството, че когато съм навън сред хората лицето ми се "схваща" и изглежда странно. Освен това, когато трябваше да говоря, от нерви се получаваше онзи "нервен смях" при който се смееш или усмихваш от срам или нерви и това беше най-ужасно и се опитвах да го контролирам. Страхувах се хората да не ме помислят за луд. Винаги, когато съм навън и ме хване фобията, изражението ми става сковано и ядосано-тъжно и това е най-големия проблем.
Първите няколко дни беше най-зле, понеже не знаех какво точно ми става и на нищо не приличах и много хора ме виждаха така около седмица, само мога да си спомня погледите им. До училище пътувам дълго и стресът беше кошмарен. Тогава започнах в градския транспорт да заставам така, че да съм с гръб към всички, обикновено най-отпред. В метрото отново заставам в един ъгъл, в най-предната част, където не те вижда почти никой. Тогава си дадох сметка, че е най-добре да се отпусна и макар че пак приличам на параноик, вече не е толкова зле както преди и не предизвиква такива реакции при другите.
Но въпреки това последно време всеки ден започна да става все по-зле - вече мисля, че като вървя всеки ме гледа, треперя и мисля, че ще полудея. Понякога се правя, че играя на телефона си, за да си отвлека вниманието.
Когато съм на училище денят ми е буквално само страх - в час мисля само за това как ще се прибера на обяд. Седнах на най-изолираното място и най-често се правя че спя, за да не ме виждат. Вече нищо с никого не говоря, нито мога да постигна нещо, нито да излизам. Ако излизам, то винаги ще е с някой друг, но дори и тогава получавам фобията.
Най-кошмарното от всичко е реакцията на другите - погледът им е нещо между съжаление и учудване. Това беше най-големият ми страх, че другите ще ме помислят за различен или ще ме отхвърлят и точно той се сбъдна. Всъщност това, което най-много ме съсипва е това как се излагам. Имам страх, че в квартала ми ще започнат да ме мислят за луд, дори имам съмнения, че вече е така. Даже като си помисля да предприема нещо за да се оправя, се сещам колко се излагах заради това и всичко изгубва смисъл, те другите ако вече мислят, че съм луд, няма как да им докажа обратното. Всичко тотално се провали. Мисля да се преместя в друго училище, но ако някой от това училище случайно ме е видял и аз се появя там, най-вероятно ще ме мислят за умствено изостанал и ще ме съжаляват.
От доста време вече мисля да се самоубия. Всичко е изгубено. Бях аутсайдер, тъкмо започнах да ставам по-отворен, а сега в този пълен ад, всичко изгуби смисъл. А и без това за 16 години не постигнах почти нищо. Даже смятам, че и на нашите ще им е по-добре, вместо да ги излагам, а те даже да не знаят за това. Смятам, че е най-правилно да се самоубия и за сегашната ситуация няма по-добър завършек и по-добро решение. Просто няма как да завърши добре, след всичко, което се случи и тоталното съсипване на всичко. Не е за вярване, че всичко стана толкова зле за толкова малко време. Аз дори не мисля, че някога ще се отърва от тези страхове и ще се върна към нормалния живот.
|
