 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Здраве |
Булимията, която ме убива
преди: 8 години, 3 месеца, прочетена 1212 пъти
Започва се с личното неодобрение. Следва омразата. Да живееш в тяло, което мразиш е непосилно. Самоубийствено е. Затова започна и промяната. Постепенно идват и ограниченията- храна, напитки, което на пръв поглед не носи нищо лошо със себе си. Идва и промяната. Губиш тегло постепенно, но сякаш губиш и части от себе си, части от едно щастие си отиват. Усмивката я няма, остават сенките под очите, но мисията е ясна, а всяко нещо по пътя си струва. Осъзнаваш, че не можеш да живееш в ограничения, започваш да се храниш, но вече нищо не е същото. Не усещаш радостта, а само тежест. Тежест, от която трябва да се отървеш, за да запазиш малкото психическо равновесие, което едва си осигуряваш. Убеждаваш се, че ще е само веднъж, но отново посягаш към храната в по- големи количества, но решението вече е ясно. Открил си спасение. Спасение, което обаче те прави зависим. Събуждаш се с мисълта за кантара, поглеждаш резултата и следва разочарование. Провалил ли си се? За себе си си огромен провал, за останалите- вече изчезващ индивид. Можеш да преброиш ребрата си, костите стърчат отвсякъде, но не.. И там не се крие душевното съвършенство.. И някак искаш още. Не храна, а отслабване.. Прибягваш и до медикаменти с неизяснен резултат.. Но си отиваш. Разбираш ли? Отиваш си постепенно, няма какво да те спаси.. Ще изчезнеш безвъзвратно както си е отишло и щастието от теб. И сега просто съществуваш. Докато сърцето ти просто не спре. Това е моята история, както и на много други. Не намирам сили да се боря. Мислите си, че момчетата не страдат от подобни проблеми, но нека аз днес бъда примера, от който ще се поучиш. Не бъди като мен- радвай се, спортувай, живей.. А мен може да срещнеш някой ден и да ме наричаш с обидни квалификации, но аз няма да ти се обидя. Може би ще ти покажа и малката си останала усмивка. Не бъди един от нас. Момче на 20г.
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 8 години, 3 месеца hash: b89563ec3a |
|
1. Честно казано това ми звучи повече като анорексия. Ужасно несправедливо е това, че се смята, че мъжете не могат да страдат от хранителни разстройства... Това им пречи още повече да потърсят помощ, смазва ги още повече психически. Бъди господар на тялото си, бъди смел и потърси помощ. Успех!
Момиче, 22
|
| преди: 8 години, 3 месеца hash: 028ea3c619 |
|
2. Пише ти момиче на 14 г.
Здравей. Напълно разбирам през какво преминаваш, тъй като аз сама се подложих на това и то на каква възраст!
Всичко започна миналата година. Аз от малка не се харесвах и все си търсех косури. Косата, цвета на очи, формата на лицето. Сетне преминах към тялото.
А от тази ситуация едвам се измъкнах.
В началото започнах да се ровя в интернет. Попадах на какви ли не статии за "здравословно хранене"... И все си търсех нещо още по-ограничаващо, нещо, което да ме втали за бързо време. Каква глупачка бях.
И така започнах с диети, редовни упражнения, както и часове, прекарани над кантара. Постоянно плачех. Тялото ми усещаше, че нещо не е наред, душата ми също, но мислите ми се блъскаха и ме объркваха още повече. Бях попаднала в клетка.
Един ден се натъпках. Беше страхотно чувство. Първите три секунди, де. След това вината ме зашлеви през лицето и машинално станах. Бях чела и се бях интересувала много от психология и внезапно булимията ме изкуши.
Повторих повръщането три поредни дни два пъти на ден, после спрях като по чудо и една седмица не повторих, но диетата си продължаваше.
Казваха ми, че съм отслабнала. Аз го приемах за комплимент. А не беше.
И така през седмица нещо ме подтикваше да хукна към банята. Килограмите се топяха и топяха, но нещо все не ми достигаше, исках още, и още един. И още. И още. Изпитвах странно удоволствие, гледайки числата, показващи теглото ми.
Бях напълно вманиачена, изолирах себе си от другите и оставах самичка в своя малък булимико-анорексичен свят. Семейството ми започна да забелязва проблема и пожела да се консултира с мен, но аз отричах възможността да съм болна от това.
Косата ми се слепна и уморено започна да виси. Цикълът ми спря. Започнах да спя през деня, защото енергията се източваше от мен.
Не знам как намерих сили да спра.
Може би беше чудо. Момент на осъзнаване, на прозрение. Просто отидох пред огледалото и се погледнах. Отвратих се от себе си, отвърнах поглед и се свих на кълбо. Така започна моята промяна. Беше бавна, уморителна и мъчителна, но беше промяна.
А за тоалетната... Отидох веднъж, наведох се, сетне подскочих и стиснах устни. Не исках това. Чувствах се засрамена и дълбоко виновна, но не от това, че съм яла храна. А от своите действия.
Все още мисля за това. Може би съм имала късмет? Може би е почти невъзможно да се измъкне човек от това?
Не, всеки е способен. Независимо от възрастта и пола, всеки има воля. Нужни са много усилия и плач, нужна е и морална подкрепа, които да те изведат от пътя на смъртта. При мен не се наложи, но ако при теб се налага, потърси специалист, иначе ще стане късно!
Не си го причинявай! Не убивай тялото си! Знам, че звучи непосилно, но аз сама се убедих на какво е способна човешката воля. Храната е дар, а не враг! Намери златната среда и не позволявай булимията да те победи!
Плюс това е хубаво, че го осъзнаваш. Та нали това е началото на една промяна :)
Пожелавам ти воля, здраве и щастие! Късмет и знай, че много хора са преминали през това и не си сам, ние те подкрепяме!
|
| преди: 8 години, 3 месеца hash: f67d7430b4 |
|
3. Виж аз съм момиче на 16 г. и също имах булимия и дори все още имам но започвам да се възтановявам. Имах дори психическите качества на анорексията. Отслабна 27 кг. за 7 месеца. При мен също психичните проблеми не бяха по-назад от физическите. В един даден момент започнах да не намирам смисъл в живота и имах мисли за самоубийство. Нашите ме хванаха почти на време с тази болест и се започнаха мъките, ходихме по психиятри, психолози по болници. Всички започнаха да казват, че аз трябва да остана в болница, но понеже не исках да стоя няколко месеца без да излизам без да виждам приятелите си и веднага пощурях и си казах, че това вече не е децка игра и че трябва да помогна сама на себе си и се получи сега с помоща на медикаменти и аз самата успях да се възтановя. Трябва да имаш вяра в себе си, това е най-важното.
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
