Как да споделя на родителите си, че имам депресия?
преди: 3 години, 10 месеца, прочетена 892 пъти
Здравейте! Жена съм на 20 и отгоре. С една дума страдам от депресия и то дълги години. В някои периоди е по-слаба, в други по-силна, но като цяло не се чувствам добре. Доста често си мисля, че съм на дъното, че съм ужасен човек. След това започвам сама да се успокоявам, че има много хора в много по-тежко положение от моето. Имам семейство, дом, покрив, храна и други неща, за които някои хора могат само да мечтаят.
Депресията ме съсипва. Не си спомням точно кога изпаднах за първи път в депресия. Мисля, че беше някъде когато настъпвах в тинейджърските си години. Все си мислих, че е от пубертета и ще го израстна, но ето ме на 18, на 19, на 20, на 20 и.... И все още не мога да се справя. Смятам да потърся професионална помощ - психиатър, за да започна да пия антидепресанти, защото просто не издържам. Знам, много хора ще кажат да се справя без тях. Е нали това правех през изминалите десетина години "справях се". За всички противници на този метод ще кажа едно - предпочитам да пия антидепресанти вместо да си руша нервната система достатъчно чаках да "отмине". Деоресията не е тъга, не е да станеш на криво и да си с лошо настроение. Депресията е болест, която трябва да бъде лекувана. Депресията, тревожността, стреса рушат организма много повече от лекарства, каквито и да е било. За симптомите ми какво да кажа - смяна на настроенията, гняв, плачене, никаква концентрация, постоянна умора и в много случаи нежелание за съществуване. Не съм стигала до положение да си посегна на живота, може би от страх или от срам, от гадното чувство, че ще разочаровам родителите си и ще ги боли. Все пак съм им дете. Те ме обичат въпреки всичко.
Въпросът ми е там, че не знам как да им кажа. Даже се чудя дали да им споделям, трудно ми е, но знам че споделянето е по-добрия вариант. Аз съм голяма. Оправям се сама, но на всеки човек му е нужна подкрепа. Може би си мислите, че те знаят. Не, не ми се вярва. Те мислят, че съм кофти човек с лош характер. Е може и такава да съм. Вечно кисела и ядосана, изморена и с нежелание за каквото и да било. Искам и аз да се будя с усмивка и с очакване за новия ден, а не да се събуждам с мисълта "Ето поредния отвратителен ден предстои" и да лягам с мисълта "Е поне още един ден отмина".
За мен мога да кажа, че работя и уча. Поне това правя. Тази година ще завърша бакалавър. Работата ми не е тежка. Както всяка работа има и добри и лоши неща, но като цяло съм доволна. Имах периоди, в които не работех. Тогава се чувствах ужасно незначителна. Сега когато работя поне имам малко увереност.
Искам да им споделя, но ме е срам. Не знам как ще го приемат. Аз си мисля, че всички трябва да ме разбират и да ми влизат в положението, но света не е устроен така. Всеки сам трябва да се бори, а на мен ми омръзна да чакам.
Много исках да споделя малка част от моята история. Докато пишех отново се разплаках. Надявам се да се справя и да покажа най-вече на себе си, че не съм толкова слаба за колкото се имам. Да зарадвам родителите си, да не се държа лошо с тях, защото те не го заслуват. Да не ги разочаровам и огорчавам. Ужасно много го искам.
Благодаря ви, че ми отделихте от времето си и се извинявам ако съм писала объркано или с правописни грешки.
Чувствам се една идея по-освободена!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 3 години, 10 месеца hash: 004716cfe3

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Потърси помощ първо от психолог, който няма да ти изписва лекарства. Ако започнеш антидепресанти, може цял живот да не можеш да ги спреш и да се превърнеш в наркоманка. Вярвам, че има и други начини да се измъкнеш от омагьосания кръг на депресията. Може би ще ти помогне да намериш любовта и да създадеш семейство. Тогава ще имаш нов стимул да ставаш сутрин, за да видиш своето спящо ангелче и да заспиваш вечер в прегръдкитте на любимия си.

 

...

преди: 3 години, 10 месеца hash: 9bbf89bd6d

гласове: 1 2 3 4 5   (3 гласа)

2.   Здравейте, аз споделих единствено на майка ми, тя ми е по-близката, баща ми още не знае че от 2г. пия антидепресанти. Но те определено ми спасиха живота, бавно стават нещата, не очаквайте чудеса изведнъж, но трябва да потърсите помощ. Надявам се да ги спра някой ден, но още не съм сигурна. Определено трябва да потърсите помощ от психиатър, няма нищо срамно и страшно. Дори направете първо това, а после споделяйте, ако се чувствате по-уверена. Успех.

 

...

преди: 3 години, 10 месеца hash: 8999dab0aa

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   Иди на психиатър , той ще те посъветва как да споделиш с родителите си . А , защо се притесняваш да им кажеш ?

 

...

горе^

преди: 3 години, 10 месеца hash: 42a9a4925a

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Така е от 10 години и твоите родители не са разбрали? Защо се срамуваш от тях, вместо да са най-добрите ти приятели? Според мен първо отиди на психолог, да установи дали е така, вместо да си слагаш сама диагнози. После ходи сред природата, занимавай се с изкуство, пътувай по света, когато мине пандемията, мечтай. Също помисли откъде са тръгнали нещата, може би правиш нещо, което не искаш, за да угодиш на нечии очаквания? Аз бих те посъветвала също да се захванеш с някоя религия, йога, медитация, Кастанеда...

 

...

преди: 3 години, 10 месеца hash: c2980f598d

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

5.   Авторката: Много се извинявам на номер 1и номер 4, но още щом прочета коментарите ми е напълно ясно, че не са се сблъсквали с подобно нещо и не им го и желая. Наистина ми се ще да получа коментари от хора като номер 2, които разбират за какво става въпрос. Мисля, че точно така ще направя. Първо ще ги започна и след това може би ще споделя поне на майка ми.

 

...