Напускане на дома
преди: 7 години, 2 месеца, прочетена 1735 пъти
Здравейте на всички.
Много завършващи средното си образование, мечтаят за в момента, в който ще напуснат родният си дом, ще отидат възможно най-далече от родителите си и ще се посветят изцяло на купоните, забавлението и донякъде образованието. Много завършващи трепнат в очакване на това, дори бягството от родителите им като мечта...

В момента съм 12-ти клас, на практика ми остават 2 месеца в училище и наближава моментът, в който и аз трябва да се изнеса и да отида на другият край на страната за да постъпя в университет.
За разлика от други обаче, мен точно това ме притеснява. От много време знам, че ще настъпи този момент, но не мога да го приема психически. Напоследък само като се замисля, че трябва да замина на есен изпадам в паника и много бързо се опитвам да изкореня тази мисъл от главата си. Щом наближи моментът нямам представа как ще с чувствам.
На практика аз съм си типичното "мамино детенце".
Не водя кой знае какъв социален живот в училище. Контактите ми с връстници и приятели са предимно в училище и почти не ходя по дискотеки, купони и събирания.
Когато съм ходил с класа някъде за 2-3 дни съм го приемал, като за кратко, но изведнъж да напусна дома през септември и да се прибера чак за новогодишните празници не мога да го приема.
До този момент винаги съм прекарвал времето близо до родителите си. Влагал съм цялото си време да им помагам с каквото мога, взимал съм много от техните задължения в къщи, защото съм считал, че ще са по уморени от мен, а щом мога да им помогна защо да не го направя.
В същото време имам баба и дядо наблизо, които имат къща с голям двор. Винаги съм ходил там също да им помагам. С къщата с двора, с градината с абсолютно всичко.
Летата съм ги прекарвал на село, където отново съм се занимавал с най-различни занимания, но не и с излизания по купони и дискотеки. Някак си съм приел присърце тази моя помощ, която им оказвам и тая в себе си мисълта, че като замина цялата робота, която съм вършил последните 6-7 години ще им се стовари на главата, и ще се наложи да променят начина си на живот заради това, че няма да имат достатъчно време да се справят сами. ( разбира се това последното звучи смешно, но в себе си тая такива впечатления, та дори съм сигурен, че без мен няма да се оправят, и заради това се притеснявам най-много. ) Свикнал съм и със всичко останало на около, а мисълта, че когато изведнъж напусна и се връщам 3-4 пъти в годината за по няколко дни, не ми дава мира.
Отивайки да уча, знам много добре, че това ми дава възможност да се образовам и да си намеря работа, което ще подобри както моят живот, така и този на близките ми, което ми дава стимул и хъс, но това не е достатъчно, за да спре моята депресия, която настъпва при мисълта, че ми остава по-малко от 5 месеца в къщи..
Както казах, винаги съм стоял при родителите си вкъщи, не съм излизал с приятели и не съм отсъствал повече от няколко дни.
Предполагам, че това дълго стоене в къщи донякъде се е отразило на психиката и затова започвам да си мисля, че след като изляза от дома за тях ще е много трудно.
За да опиша привързаността си ще кажа, че макар и на 15-16 годишна възраст, когато съм бил на екскурзия само за 2-3 дни, съм се разплаквал, когато ги чуя по телефона. Някой път плача дори и сега, вечерите когато съм сам и започна да си мисля, че трябва да замина и да ги оставя.
Не знам дали съм мазохист или не, но като че ли постоянно умишлено си мисля за това, и се побърквам все повече и повече. Почти всяка свободна минута си мисля, само за това и се побърквам все повече. И дори последните години, сам съм се вкарвал в няколко седмични депресии всяка есен, след като свърши ваканцията и започне училището, отново поради подобни мисли - "Трябва да ходя на училище, а не да стоя в къщи "
Просто единственият вариант, който виждам е да стискам зъби и да си мисля, отсъствието по време на образованието, ще донесе много ползи както за мен, така и за тях в бъдеще.
Искам да спомена, има случаи, които явно зависят от моментното ми психическо състояние, в което като си помисля, че ще се видя със близките ми или, че ще легна отново на моето си легло, чак след 4-5 месеца, го приемам някак неутрално и си мисля, че това е част от живота, но повечето пъти изпадам в паника и се натъжавам и депресирам. Не мога да си обясня тази рязка промяна в настроенията по някога.

Трябва ли постоянно да си мисля, как ще страдат родителите ми когато ме няма?

Сигурен съм, че първите седмици ще е огромен шок, когато напусна, но с течение на времето ще се климатизирам ли и ще стане ли по леко психически? предполагам, там ще се сблъскам с много нови проблеми и задачи и няма да има време много да мисля, за това, но все пак няма да мога да изкореня мислите за вкъщи от главата си.
Как са се справили и другите, чийто живот ги е принудил да напуснат дома, към който така копнеят?

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 7 години, 2 месеца hash: 33dde87768

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Просто сте силно привързaни в семейството, което е чудесно. Но товa не бивa дa ти пречи зa рaзвитие, обучение и реaлизaция в животa. Зa теб и зa тях нямa дa имa нищо по- хубaво. от товa. Рaзбирa се, че ще се спрaвят с домaшнaтa рaботa и без теб, но ще им.липсвaш дори повече от колкото те нa теб :) но мисълтa, че е чaст от рaстежa и рaзвитието ти ще им носи удоволствие и гордост. И ти тaкa трябвa дa го приемеш. Дa, ще ти е трудно особено в нaчaлото, но ще свикнеш бързо с новият живот и зaдължения. Много е хубaво, че си нaучен нa труд, дисциплинa и отговорност, товa предполaгa стрaхотно бъдеще. Но трябвa дa се нaучиш дa влaдееш сaнтиментaлнaтa чaст, не дa променяш, но дa я влaдееш ти, не тя теб. Всичко ще е нaред, ще видиш! Успех!

 

...

преди: 7 години, 2 месеца hash: 5ff4288e1c

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Теб по-скоро те е страх от това, че ще порастнеш и ще станеш самостоятелен. Но този процес е неизбежен. Ти си поемаш по своя път. След време родителите и баба и дядо няма да ги има. Така е устроен света. И тогава какво ще правиш? Може да им помагаш като завършиш и си намериш добра работа. Ще им изпращаш пари. Но твоя живот е различен от техния, ти си имаш своя съдба, свой път в живота и не можеш да избягаш от него. А и той може би има и много хубави събития.... Ставай самостоятелен, все пак си мъж. Пак ще си обичаш родителите и ще им помагаш.

 

...

преди: 7 години, 2 месеца hash: 33a39e3edb

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

3.   Намери си гадже.

 

...

горе^

преди: 7 години, 2 месеца hash: c248cda85e

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Привързаността ми към семейството ми е безспорна. Винаги се съм опасявал да ни ги разочаровам, винаги и съм се опасявал, как ще реагират на всяко мое решение и промяна, която съм решил да направя. Когато съм се подстригвал, когато съм си купувал дрехи, когато съм пил чаша бира и тн. винаги съм се опасявал дали ще ги одобрят и как ще го приемат. Свикнал съм да ме възприемат по един начин, а като замина безспорно ще се променя и, нямам представа, когато се прибера за първи път, как ще ме възприемат. "Теб по-скоро те е страх от това, че ще порастнеш и ще станеш самостоятелен. " Мисля, че целият ми страх и паника при мисълта, че трябва да напусна дома се обосновават на това твърдение... Да страх ме е, че трябва да се променя, страх ме е, че семейството ми, ще започне да ме гледа по друг начин, страх ме е, че те вътрешно се надяват да има някой, който да продължи да стои при тях, да ги "обслужва" и да върши голяма част от домашната работа. Както и Вие, ме посъветвахте наистина е необходимо да владея сантименталната част. Неприемливо и жалко е, да си сложа бариера, да не използвам възможността да постигна много и да се развия, само защото ако отида да уча, баба ми и дядо ми например, няма да могат да отглеждат зеленчукова градина и бостан, които да удовлетворяват нуждите на семейството.... За някой може да изглежда много странно да страдам заради това, че ще трябва да се лишим от пипер, дини и пъпеши, собствено производство, (което наистина е много нелогично) но не ми е заради това, че няма да имаме дини, а заради това, че семейството ми прави това от 40-50 години и изведнъж, с моето заминаване, двора ще започне да пустее и вероятно и тях ще ги обхване носталгията, как всяка година всичко е "цъфвало и вързвало". А още повече, те очакват от мен да го правя. Желаят от мен да продължа тяхното дело, и до сега никога не е ставало дума като замина, кой ще продължи да върши тази работа. Сантименталността наистина е ключова. Погледнато реално, заради 200-те лева, което трябва да се дават за зарзават ако замина, подлагам цялото си образование и възможност за развитие на карта.

 

...