Споделена история от Семейство |
Искам да се разведа, но не мога!
преди: 5 месеца, 1 ден, прочетена 1738 пъти
Здравейте!
С мъжът ми сме заедно от 13 години. От 4 имаме брак, а от 3 едно прекрасно момченце, което не заслужава да има такова "семейство". Бях още много малка когато се запознах с мъжа ми, след като завърших гимназия заживяхме заедно. Живеехме много бедно, никой не ни помагаше, защото родителите ни и от двете страни не бяха съгласни с нашата връзка. Оправяхме се сами за всичко. Аз учех висше и ни беше още по-трудно, но се справихме и преминахме заедно през много трудности. Както всички двойки ние също имахме проблеми и спорехме, но винаги всичко преминаваше за няколко часа. Още тогава по едно време имах намерение да се разделим, защото заради бедността, мизерията, работата, която не ни даваше да се виждаме понякога и с дни сякаш ме отблъсна. Не от него, а от живота който водехме. Точно тогава заминах на бригада в САЩ. Нямаше ме 4 месеца. Тогава осъзнах много неща, защото бях напълно сама без приятели или познати. Реших, че след като се прибера ще се отдам напълно на завършването на образованието си, и по този начин ще мога да бъда полезна на нас двамата, за да си намеря хубава работа и гадния живот който водехме да приключи, че ще създадем семейство, защото вече е време. Е, прибрах се! Всичко стана така както бях искала. Завърших и веднага си намерих работа по специалността, която беше добре заплатена. След година вдигнахме сватба и си купихме жилище. Оставаше само едно нещо, с което да е пълно щастието ми-дете! Всичко се нареждаше супер и бях много, много щастлива. След още една година се роди синът ни! Нямаше повече какво да искам от рози живот! Прекрасен съпруг, дом, чудесна работа и най-прекраснкто дете! Исках само да сме живи и здрави и да живеем в любов и разбирателство! Да ама не! И точно там започна всичко. След раждането на детето ми в началото всичко беше както преди. Даже още по-хубаво. След първата му годинка започна психическият тормоз от страна на съпругът ми. Започна да мърмори денонощно, че не било чисто у нас, че нямало вечеря, нямало обяд, детето пак било болно заради мен, нали аз го гледам всеки ден, къде съм го водела, че се е разболяло пак, сега трябвало пак да дава 100 лв за лекари и лекарства. Започна да държи сметка, че плащал битовите ни сметки, а аз не съм плащала нищо. А майчинството, което получавах си изплащах кредит и закупувах всичко за детето, както и храна за вкъщи. Той започна повече да работи, започна по-често да отсъства, взимаше извънредни смени. И до ден днешен мисля, че това е било, за да не стои в вкъщи при нас. След двете години майчинство се върнах на работа! Вече една година работя, грижа се семейство, за болно дете, защото детето ми непрестанно боледува. И всеки ден не ми се прибира вкъщи, защото се започва с вечните обиди- мизерно е вкъщи, изчисти! Виж се каква си мундарка, ходим по трохи, пусни прахосмукачка! Наготви! Не те ли е срам, виж се на какво приличаш! Окъпи се!
Повярвайте ми, всеки божи ден чистя с прахосмукачка преди обед, защото ходя на работа само втора смяна. Всеки ден се къпя! Що се отнася до готвенето признавам си не готвя всеки ден, но това е защото нямам физическото време да направя всичко останало, а след това и да готвя. Както казах детето ми е болно постоянно. Всеки ден е вкъщи с мен преди обед. Грижа се за него, за да му е добре на мъжът ми, пускам на детето си да гледа детски, вместо да му обръщам аз внимание и да си играя с него, за да мога да изчистя, че като си дойде да не ми мърмори и въпреки това той пак го прави. Не знам как да му обясня и какво да направя, за да спре с постоянните си обиди и отвратително отношение към мен! Друг е въпросът, че след вечеря си взима телефона, сяда на дивана и си играе игри или гледа клипове. Единственото с което ми помага е, че къпе детето всяка вечер. И си мисли, че прави голямо нещо. Караме се почти всяка вечер за едни и същи неща - да обръща внимание на мен и детето, да ми помага повече, да не ходи на работа постоянно извънредно, да си този повече в къщи....
Не искам да се развеждам заради детето, но не мога и повече да търпя това отношение към мен.
Всеки ден си мисля, че когато бяхме бедни и нямахме нищо, бяхме щастливи. Сега когато имаме всичко, всъщност нямаме най-важното- любов и разбирателство!
Благодаря, че ме изчетохте!
|
