Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена

Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес

Коментари

Добави Коментар!

7.   И моята майка почина, преди 3 години :( бях на 27 с детенце на 9месеца без братя и сестри. Сама в мъката си. Мила болката е вечна, пожелавам ти да имаш много силна воля. Още съм смазана.

8.   Мило дете, така ме разплака.. Намери сили да се справиш с тази болка, моля те... Опитай се да създадеш свое семейство и да имаш деца, само така ще откриеш смисълът в живота отново.. Сигурна съм, 4е майка ти усеща оби4та ти, където и да се намира, и винаги ще те закриля...

9.   От авторката : Не мога да се стабилизирам.... задавам си въпроси, не намирам отговори, непрекъснато се връщам назад и назад в спомените си - ходя на работа и се опитвам да се съсредоточа в професията си, но засега безуспешно.... преди вършех много глупости - харчех безразборно пари, ревях за измислени любови и както - тя казваше - инатях се на живота... Тя винаги ми казваше -ти си родена под щастлива звезда - Господ те пази - защо се инатиш на живота... Сега изведнъж пораснах... но нея я няма да ме види, как се превърнах в зряло и разумно момиче - всичките й съвети, които минаваха през ушите ми, сега се оказва, че са били истина, но нея я няма - няма я истинската ми опора в живота... една позната казва- животът й се дели на 2 части - преди и след майка й, не намерила никого да я обича и подкрепя толкова много, колкото майка й - създала семейство, имала съпруг, но не е същото...

Непрекъснато си задавам въпроса, ами ако можех да направя нещо, ами ако само мъничко бях усетила, че си отива, можех ли да я спася... Последните й думи бяха : "Ще се опитам да се оправя.... "-не й се умираше.... имахме двете толкова планове за бъдещето - сега всички ми казват, че трябва да продължа заради нея- но кажете ми КАК ДА ПРОДЪЛЖА... Аз бях нейната гордост и нейният живот - а сега я няма... Дори не успя да ми каже "Довиждане ", тази нощ сънувах как ме държи за ръка / ние много обичахме да се гушкаме /, усетих топлина в ръката си и се стреснах... събудих се - а нейното легло... празно...

Непрекъснато я товарех с моите лични и професионални проблеми... използвах я като буфер за съвършени глупости - мамо, извинявай - къде си сега - нали заедно щяхме да се радваме на внуци, нали щяхме да си имаме нов дом... КЪДЕ СИ... аз съм трезвомислещ човек, но се опитвам да се убедя, че материята не изчезва напълно - ние имахме толкова силна емоционална връзка, че тя по някакъв начин ще се върне - някак си- искам да вярвам, че ще се върне....

10.   Пак съм аз, номер 4. Няма как да не ти липсва майка ти, мила. От сега нататък до последния ти ден тя ще ти липсва. Но се опитай да живееш така, че майка ти ако беше жива, да се гордее с теб. Тя така или иначе те гледа там от някъде и ти помага, радва се с теб и плаче с теб!! Моли се на Бог за душата и. Моли се на Бог и за себе си, за своето здраве, щастие и благополучие. В началото след загубата мъката е като прилепнал черен воал по теб- не виждаш смисъла... знам го от опит. Дай си време. Дай време на мъката да премине през всичките и стадии. От начало е най-трудно, по-нататък ще намериш пак смисъла, ще продължиш да живееш и да гледаш напред... Вярвай в Бог, вярвай в себе си, вярвай в доброто. Осъществи мечтите, които са биоли общи за теб и за майка ти. Така тя ще продължи да живее и чрез теб.

12.   Разплака ме :(

13.   Миличка, съжалявам много за майка ти :(((. Винаги ме е било страх, че някой ден ще дойде деня, в който мама ще си отиде;(((((((((((((((((.... предпочитам тя да ме надживее, не аз нея... , но за съжаление смъртта е неизбежна.... и на който, когато му е писано, тогава си отива :(((. Знам, че в момента си в тотален шок и не можеш да приемеш загубата й, но по-реално обяснение от това, че всички сме смъртни - няма. Много, много е кофти когато загубиш близък човек или роднина... няма как да преодолееш загубата му веднага... ще минат месеци, а може би година, при всеки е различно. Аз мисля, че след смъртта ни чака друг по-различен живот... в който ще се срещнем със всички наши починали близки.
Мила, пожелавам ти в възможно най-скоро време да се оттърсиш от шока, в който си в момента и да намериш смисъл да живееш! Прегръщам те!

14.   Моите съболезнования, миличка. Мога само да си представям колко ти е трудно. Бъди силна. Майка ти винаги ще бъде с теб.

15.   Не знам дали това е гадно но аз загубих родителите си на 11 и 14 и сега съм сирак! :х това е мн по гадноо...

16.   Мила, чувстваш се виновна, и това много ти тежи, РАЗБИРАМ ТЕ! НО ТЯ ТИ Е ПРОСТИЛА!!! Моли се на нея, аз съм сигурна, че ще ти прости, ако не го е направила вече! Понякога ние хората сме големи егоисти...и не усещаме колко товарим близките си...аз съм сигурна, че майка ти е на по-добро място сега. Тя не е умряла, тя е в един по-различен свят, в който ще се срещнем един ден... Така поне мисля аз. Сигурно ти е много трудно, това е нормално. Няма да ти мине за ден-два, нормално е състоянието ти, но се опитай да се овладееш и да не правиш нищо. Почивай си, остави се на времето да ти помогне да не боли толкова... :( Прегръщам те още веднъж!

17.   Гледай напред това е истината, лошо е когато загубиш родител, лошо е когато си сам. Но погледни от една друга страна има хора, които са загубили своите родители в детска възраст без да са преживяли нуждите на майката, щом работиш значи това е хубаво, че живота е в свои ръце. Намери си приятел, който да ти даде нужната обич и внимание. Толкова добри и хубави момчета, които са сами. Огледай се не оставай да си сама, е да бях по-голям просто, но съм 22 и аз имам проблеми с натрапчиви мисли и висока тревожност и самотата ме убива, нямам много приятели, приятелки пък хич. Имам родители, баби, дядовци, но трябва да имам нужда и от хора като мен. Но ти щом имаш социалните контакти и работа просто се огледай. Време ти е да създадеш нов живот просто, това ще ти даде смисъла на живота.

18.   От Авторката : Благодаря на всички за подкрепата - особено на коментари № 4, 10 и 16 - мъката ми наистина е огромна... просто не мога да си простя, че не усетих, че тя си отива... бях се уплашила от болестта й, знаех, че е болна, но не очаквах, че е чак толкова серозно.... иначе имам толкова развито шесто чувство, сега защо ме излъга.... Нощите ми са особено тежки - лутам се между Ада и още по-големият Ад / спя само на светнаталампа и непрекъснато усещам някакви стъпки... и нея сънувам, че е щастлива / - сега, като си представям пътищата напред, мисля, че имам два пътя : или и аз да свърша и ако има един по- висш от нас свят и правопорядък / иска ми се да вярвам в това / - тя да ме чака там и да ме прегърне, както едно време.... или да продължа да живея, НО НЕ ЗНАМ - КАК.... Все си мисля, че по някакъв начин тя ще се появи отнякъде - ще се прероди - чрез моята бъдеща дъщеря / ако някога имам дъщеря, ще я кръстя на мама!!! /, или по някакъв друг начин.... Хората сме наистина егоисти - преживе, когато я обиждах... тя плачеше, но после казваше, че ми прощава - майката всичко прощава.... имам чувството, че някой ми беше направил магия... това не бях аз.... за Бога, аз я обожавах, но какво от това.... имам чувството, че всичко, което правя в момента е "След дъжд -качулка... " паля всеки ден свещи, направих пищно погребение, пищни ще бъдат и 40 - дни.... ЗА КАКВО
Тя умря щастлива - видя сбъднатите си мечти в мен - видя моят професионален връх в кариерата, но искаше и да срещна любовта, а аз в толкова учене и трупане на дипломи, просто любовта остана между страниците на книгите... вече съм на 31 годинии съм съвсем сама... КАЗВАХ Й, ЧЕ НЯМА ДА СЪЗДАМ СЕМЕЙСТВО, ЧЕ ЩЕ СИ ОСИНОВЯ ДЕТЕ ИЛИ ИН-ВИТРО- ЕЙ, ТАКИВА ГЛУПОСТИ... А ТЯ МИ КАЗВАШЕ : " МИЛИЧКА, НЯМА ДА РАЗБЕРЕШ КАК ЩЕ СРЕЩНЕШ ЕДНО ДОБРО МОМЧЕ - НЯМА ДА РАЗБЕРЕШ, КАК ЩЕ ГО НАМЕРИШ, БЕЗ ДА ГО ТЪРСИШ - И ТО ЩЕ ТЕ ОБИЧА, АКО НЕ ПОВЕЧЕ ОТ МЕН, ТО ПОНЕ КОЛКОТО МЕН... Искаше да ми дойде на сватбата.... вече дори не ми се и работи, а тази работа беше моята И НЕЙНАТА сбъдната мечта...
Тя не искашеда лежи повече в болницата, изписаха я по- рано, искаше да си бъде вкъщи при мен и да бъдем двечките, искаше аз да ходя на работа и да прекарваме само вечерите заедно... Аз виждах, че се влошава, но се самозалъгвах и мислех, че ще мине, както е минавало и преди, мислех, че е от лекарствата... Една вечер си помислих : Господи, аз я губя! , а после отхвърлих тази мисъл като невъзможна... Толкова ли трудно беше да извикам Бърза помощ 1-2 дни по- рано, толкова ли трудно беше да й измеря температурата... имам и терморетър вкъщи... въпроси, които остават без отговор... а може би се плашех от истината.... НАПРАВИХ ЛИ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, ЗА ДА Я СПАСЯ... или ще ми тежи цял живот, че не можах да я спася... бях в болницата и й държах главичката до последните й минути, тя изгаряше с 42 градуса температура, но не отидохме ли в болницата прекалено късно... не можех ли да намеря по- добри лекари.... КЪДЕ СБЪРКАХ... Всички ми казват, че нямам вина, че така съм преценила ситуацията за момента - аз не съм лекар и нямам медицинско образование, но на мен вината ми тежи, та чак направо ме задушава.... Понеже двете с мама не сме се делили и сме живели цял живот заедно / 30 години /, напоследък аз исках да живея самостоятелно и все я карах да се остави самичка, тя пък мислеше, че я пъдя и плачеше.... Непрекъснато й казвах, че няма да ме вземе никое момче- аз съм с майка - инвалид, която изисква специални грижи, а тя плачеше и казваше, че ще отиде в дом да не ми тежи, плачеше, като казваше, че й е тежко, че яде от моята заплата.... ей такива глупости... Сега съм с огромна заплата, но какво от това.... имах една бивша много силна любов и накрая, когато се разделихме, заплашвах мама със самоубийство - тогава не го мислех наистина, но тя плачеше... СЕГА ЖИВЕЯ САМА, ИМАМ ОГРОМНА ЗАПЛАТА, НО МАМА Я НЯМА... Избягвам да се срещам с хора, ако се срещна с възрастни хора - всички хвалят децата си, а мен вече няма кой да ме похвали, трябва да си пробивам вече сама път в живота... с нея бяхме страхотен екип, най- добрият екип - имахме и планове бъдещи - много големи- как ще си купя жилище в София, как ще се реализирам в професията, но плановете ни не се реализираха - СЕГА ЕГОИСТИЧНО РАЗСЪЖДАВАМ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖА НЕЙНИТЕ ПЛАНОВЕ АЗ - ТА АКО ГЛЕДА ОТНЯКЪДЕ, А ГЛЕДА ЛИ.... Не ми се умира, но не мога и без нея... кажете ми как да продължа... идват празници - Коледа, Нова Година, моят рожден ден / ако го доживея /, как да продължа - кажете ми...

19.   Понеже този сайт е анонимен, ще се опитам да споделя болката си, но дали ще ме разберете... с мама имахме много силна емоционална връзка - дори, според някои - прекалено силна.... опитвам се да разкажа на всички около мен за мама, но никой не ме разбира, никой не разсъждава като нея, а нея я няма.... Преди все ходех на работа - излизах по нощите и се прибирах по нощите - но когато се прибирах, все бързах да се прибера, защото знаех, че тя ме очаква вкъщи - че е наготвила, че ще ме събуди сутринта за работа.... никога не си носех ключ от жилището - винаги обичах да звъня и някой да ме посреща... първо баба си отиде, а 3 години по- късно- и мама... Сега, понякога без да искам, бързам след работа да се прибера вкъщи - за къде бързам, за какво - като вече никой не ме очаква у дома.... СЪВСЕМ САМА СЪМ.... Бях ужасно разглезена - сега го осъзнавам - все тропах скрак като малко дете, все исках да е на моето.... толкова съм я наранявала, но и тя се гордееше с мен - ОБОЖАВАХ Я.... тя ми беше най- близкият човек... сега си задавам въпросът -За какво да създавам семейство, като НИКОЙ, НИКОГА НЯМА ДА МЕ ОБИЧА КАТО И КОЛКОТО НЕЯ - за да имам дете.... А и кой ще ме вземе.... иДВАТ ПРАЗНИЦИ - моя рожден ден е през ноември - ще отида на гробищата - пак да сме си заедно, макар и по - един по- различен начин.... а за Коледа и Нова година - ако съм жива, ще отида на някоя екскурзия - всички ме подритват като мръсно коте - в очите на всички виждам съжаление - викат ме за по 1 кафе, после си отиват при роднините и семействата, а аз оставам да се боря с призраците си... нощ в нощ.... онази нощ я сънувах - изглеждаше съвсем живичка, събудих се и в първите 2-3 минутине можех да осъзная ситуацията, мислех, че ей сега ще ме извика за закуска... После осъзнах.... става ми ужасно студено, когато разбера, че я няма - избягвам да мисля, защото, когато се сетя, започва да ме тресе, а навън е над 40 градуса... Извинявайте, че ви занимавам - имам чувството, че ще избухна... а когато говоря за нея - ми ставя сякаш по- леко... още веднъж - извинявайте...

20.   Мила, №2 съм, виждам че изобщо не си ме чула, но това е един от малкото ти шансове да излезеш от ситуацията по един сравнително нормален начин.
Извинявай, но на 30 години ти разсъждаваш и се държиш като 10-годишно дете по отношение на майка си... Осъзнаваш ли го?
Съзнаваш ли, че си прекалено вманиачена в майка си и баба си? Че докато си се "занимавала" с тях, животът си е отминавал покрай тебе, пропуснала си да се научиш как да общуваш с хората, с мъжете... Въобще - страшно много неща, които е ТРЯБВАЛО да направиш? Затова и Съдбата ти ги е отнела - за да излезеш от този безсмислен цикъл, за да станеш самостоятелна!
Не искаш да създаваш семейство (а можеш ли изобщо? ), какво да кажем пък за деца. Но в такъв случай чия МАМА ще станещ ти? Не смяташ ли, че това което е била и е направила майка ти за тебе, ти трябва да го направиш СЪЩОТО за НЯКОГО ДРУГИГО? Иначе в живота би останал някакъв дисбаланс, нещо несиметрично, недовършено, неестествено? Как така майка ти е могла да ти бъде майка, а ти да не можеш и да не искаш?
Трябва първо да се научиш ти самата да рачиташ на себе си, а след това и как НЯКОЙ ДРУГ да може да разчита на тебе, не мислиш ли?

Минал е по-малко от половината ти живот. Използвай го за да направиш нещо смислено! Какви гробища за рождения ти ден, какви 5 лева? Въобще - интересуваш ли се още от (собствения ти) рожден ден (а не от тези на децата ти)? Порасни!

Със сигурност ти е тежко, но погледни другите хора - със семействата, децата и приятелите, и поне знай до къде можеш да стигнеш ти, ако искаш. Иначе - жалко за тебе, жалко и за усилията на майка ти и на баба ти - не са успяли да създадат човек способен дори да живее самостоятелно, да продължи рода им, и да може някой да разчита на него...

21.   Прочети добре коментара на 20 и се огледай около себе си. със сигурност на всички е тежко да губят любими хора, но е неизбежно - такъв е животът. да погребеш родител е естественият ход на нещата: ние погребваме тях, нас ще ни погребат децата ни, тях - техните деца и т. н.
не споменаваш нищо за баща, за други роднини. явно майка ти се е вкопчила в теб и не те е оставила да се почувстваш самостоятелен човек, способен да създаде връзка, семейство и деца. извинявай, но на 30 г. наистина звучиш като объркано дете.
приеми нещата, на майка ти й е дошло времето да си отиде от тоя свят. не си задавай въпроси, не се обвинявай, на всеки му изтича времето някога. твоят живот обаче продължава и само от тебе зависи дали ще живееш с миналото или ще продължиш напред.

22.   От Авторката : Може и да сте прави, но ми е много тежко... ние бяхме едно цяло, двете половини на едно цяло, а сега моята по-добра половина я няма.... Знам, че не съм малка, знам, че съм крайно несамостоятелна, ние никога не сме се делли и винаги сме били заедно.... ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖА НАПРЕД, НО НЕ ЗНАМ КАК, ПРОСТО НЕ ЗНАМ КАК - всичко, абсолютно всичко ми напомня за нея.... та, допреди 1 месец тя беше добре, говорехме си, смеехме се - нейните вещи ги прибрах, но всички мои вещи, които са закупени от нея...

Знам, че не съм дте, знам, че всички родители рано или късно умират - но аз никога не съм вземала решения, никога не съм живяла сама - все бяхме двечките... Все тя стоеше зад гърба ми и когато се стовареше върху мен цялата пошлости омраза от външният свят, тя ме защитаваше.... Сега ще се защитавам сама - сега ще се хваля сама.... Няма вече кой и да ме хвали... тя единствено ме разбираше... Имам жив баща - на другият край на света - в Америка, който въобще не се обръща да се сети за мен - изоставил ме е като бебе, имам и няколко братовчеда- Е, КАЖЕТЕ МИ, ТЕ МОГАТ ЛИ ДА Я ЗАМЕСТЯТ.... ЧЕ НЕЩО НЕ РАЗБИРАМ... Само тя ме разбираше истински, е и ние толкова години живяхме заедно.. като слушам разсъжденията на т. нар. мои близки и роднини - сякаш сме от различни планети....

23.   Какво правим понякога майките, толкова много привързваме децата си към себе си, че вижте авторката на 30 още не може си представи живот без майка си. Да не е приятно да ти почине близък и то майка, дори да си на 70, но огледай се по улиците хората на 20 живеят отделно от родителите си справят се сами. Не е нормално да си толкова привързана и ти трябва психолог, сама се въвличаш в дупка от която няма да можеш да се измъкнеш след време.

24.   Смятам, че някъде на възраст между 18 и 21 години родителите трябва ДА ОТБИЯТ НАПЪЛНО децата си, иначе ги осакатяват като личности и им отнемат бъдещето.
Майка ми се е оженила на 19 и ме е родила същата година, на 23 вече е била с 2 деца, на 30 - утвърдена жена с висше образование, професия и семейство, шеф на отдел, а не бебе, което да плаче за мама.
Сега съм на 40, със семейство, с две деца и фирма. Майка ми почина преди 7 години и какво от това - потъгувах месец-два и това беше. Не е свършил светът, а аз си имах и много други задачи, радости и болки. Не живея с родителите си близо 20 години, и безкрайно им благодаря за всичко, което са направили за мен.

P. S. И през ум не ми е минавало да празнувам на гробищата!

25.   Подкрепям 24.

Майка ми цял живот живее с баба, цял живот на нейната помощ разчита, нищо не е постигнала с баща ми. Малко да се разболее баба и майка изпада в истерия.

С мъжа ми сме се изнесли още на 19 г. доброволно. Разбира се, да загубиш родител е много трудно, но когато животът те е поел, имаш си свои деца, приятели, бизнес и колеги някак си по-скоро можеш да се справиш.
Никой родител не трябва да надживява децата си, ние като деца (такава е природата), трябва да знаем, че ще ги надживеем и да сме готови за това,

26.   От Авторката : Явно не можете да ме разберете - каква силна емоционална връзка имахме с мама... затова прекратявам дискусията.... благодаря за всички коментари и на № 2 - убедена съм, че материята не изчезва напълно и някога ние ще се видим и ще се гушнем... много ще си приказваме...

27.   Виж - напълно те разбираме. И ние сме преживявали подобни моменти, макар и в друг контекст. Но ти изглежда не искаш да разбереш, че да се отдаваш на подобни емоции е пагубно за тебе! Знаем, че не можеш да ги спреш, но имай вярата че ще намалеят по интензитет и в един момент ще отминат!
Използвай вълната на болката си за да проучиш и да се пообразоваш по темите за живота и смъртта - прочети книгите на Майкъл Нютън, Реймънд Муди, Майкъл Толбот, Станислав Гроф, започни и някакви духовни практики. Изобщо - не се оставяй така. Миналото е минало и е свършено! Нито майка ти е на гробищата за да ходиш там, нито й правиш услуга като тъгуваш за нея - напротив, караш я да се притеснява и й забавяш/объркваш прехода.
Има много подобни теми в този сайт - поне си направи труда да ги потърсиш и прочетеш. В тях ще откриеш подобни препоръки.
Кураж! И ни информирай преиодично за състоянието си.

28.   Авторке изчетох всички коментари дотук. Моето мнение е, че си твърде емоционално нестабилна, незряла, тези приказки за самоубийство, които си казвала, звучат много зле... Явно при теб със или без смъртта на майка ти, има много емоционални проблеми.
Майка ти е на едно много по-добро място, бъди сигурна. Много по-добро от това, което може и най-любимият й човек да й предложи тук, на Земята. Неслучайно Ванга е казвала, че ако знаем аккво ни чака след смъртта, няма да искаме и миг да стоим на тая земя. Нейни думи... Замисли се.
Казваш, че обичаш майка си... Тогава бъди спокойна- тя сега е добре. Оттук нататък моят съвет към теб е да промениш нещо радикално в живота си да пътуваш повече по екскурзии, почивки, роднини.... да се запишеш на някакъв курс, танци, спорт. Не се вторачвай в мисълта за майка си... Знам колко е тежко, ВСЕКИ ден страдам за моя баща, всеки ден, а минаха години откакто си отиде.... Вместо да се вайкаш ''Как'', може би е дошъл моментът да станеш зрял човек. Да приемеш, че животът е това. Не се упреквай, ако човек има дни пред себе си, и на косъм да виси, оцелява. Дотук е бил нейният живот на Земята. Не виждам с какво ще си помогнеш тръшкайки се, вайкайки се, п-лачейки или проклинайки. Просто стани един ден от леглото и поеми кръста си, болката си, промени живота си с нови преживявания и емоции, за да притъпиш усещането за липса и това е. Просто няма друго... Останалите неща, които тук ти пожелаваме, ще ти се случат НЕИЗБЕЖНО, бъди сигурна, и в най-голямата си мъка човек не проумява, че един ден отново има право да бъде щастлив. И ти ще бъдеш...

29.   Здравей,

Ако има някой в този форум, който може да те разбере, това съм аз. Загубих мама преди 2 години, когато бях на 39 и изпитвах същите чувства, бях в същото състояние, което описваш. Нещо повече, наистина исках да сложа край на живота си. Боря се с тези чувства и до днес, защото и аз като теб имам много специална връзка с мама. И аз като теб се чувствам виновна за втория й инсулт, след него тя живя четири години и половинйа с голяма воля за живот, за себераздаване, за децата си. И аз като теб се обвнинявам, че съм я притеснявала за моите несполучливи любови и съм й създавал аизлишни притеснения, но не мога да променя нещата. За сметка на това в момента съм точно с този човек, който ме караше да се чувствам зле. Сега нещата са различни. Миличка, искам да знаеш, че ако сложиш край на живота си, вие няма да бъдете заедно, защото не ние решаваме човепкия си път. Зная, че ти звучи абстрактно, но помисли и нещо друго... Как твоята майка ще възприеме липсата на воля за живот от твоя страна, та нали тя цял живот се е борила, за д а си жива и да продължиш нейния път, за да се видите, когато дойде времето... И аз нямам търпение, това време да дойде по 0 бързо, но помолих мама, тя да реши кога д а ме прибере при себе си. Моля те, пиши ми, имаме много да си споделяме и аз те разбирам прекрасно!!!
Ела във fasebook, имам много неща, посветени на нея, които ще ти се сторят много, много близки, предвид това, което прочетох. ще ти разкажа и как се появи моето коте....


Чакам те!!!

Модератор - не публикуваме контактни данни!

30.   А обвинявали сте се, че не сте направили всичко възможно... за да спасите своите близки - АКО бяхте извикали Бърза помощ по- рано... АКО бяхте транспортирали своят близък до София или до някое голямо "медицинско светило " което да му помогне... АКО.... АКО... АКО - НО НЕ СТЕ ГО НАПРАВИЛИ.... по една или друга причина... След като изписаха мама след първият инсулт, тя остана да лежи вкъщи - аз ходех на работа със свито сърце, имах някакво огромно безпокойство, виждах, че тя се влошава, вдига темпертура.... но вътрешно се заблуждавах, че нещата ще се оправят... както винаги са се оправяли... Тъкмо се бяхме пренесли да живеем в нов град, тъкмо създавах нов приятелски кръг от познати, тъкмо нещата бяха започнали да се оправят... излязохме от дълговете, отидохме далече от омразните за нас хора.... Мама искаше да ходя на работа, упорито отказваше да влезе отново в болница- тя мразеше болницата.... а аз, послушното момиченце, й повярвах, че ще се оправи вкъщи... В момента май чистя гузната си съвест.... Не извиках Бърза помощ навреме... ако бях подранила с 1-2 дни.... а аз -целият ден на работа- вечерта - прибирам се в квартирата - виждам, че тя е с температура, но най- наивно си мисля, че ще се оправи... Нямахме нито джи-пи, нито пък познавахме някой в града... Нямам и кола... кой да ти помогне... ЧОВЕК ЗА ЧОВЕКЪТ Е ВЪЛК... До самата й смърт в болницата, аз не разбрах, че умира... Сега ходя всеки ден на църква, паля свещи - ЗА КАКВО, ЗА КОГО.... Като не успях навреме да овладея ситуацията... и тя си отиде.... Аз бях сбъднатата й мечта - реализирах се в професионален план, но в чисто общочовешки май не успях... сега мечтаната от нея работа - ми е противна, без желание ходя, колегите и те започват да ми опротивяват нещо - всеки с претенциите си - а когато някой ме нападне, няма абсолютно нито 1 човек, който да ме защити, никой не мисли и не разсъждава като нея...
Ей, хора, не мога да си спомня - нейните съвети - какво ме учеше тя, какви житейски съвети ми даваше ТЯ- СТРАХУВАМ СЕ ДА НЕ Я ЗАБРАВЯ.... нямам никакъв покой- сменям жилища, пътувам, но нямам покой....
Мисля, че умря щастлива - сбъднаха се нейните професионални мечти, свързани с мен... бях до последните й минути до главичката й... но се чувствам виновна, и то.... много.... Извинявайте, че ви отнемам от времето- просто нямам с кого да споделя....

31.   Сега говоря с нейни приятелки... когато е получила първият инсулт - тя е споделила с тях : " ДАЛИ ЩЕ СЕ ОПРАВЯ... ".... когато получи вторият инсулт - в болницата - последните й думички, преди да изпадне в коматозно състояние, бяха : " Ще се опитам да се оправя.... ".... толкова я беше страх от смъртта -все ме питаше - дали има нещо отвъд земното, дали ще ме боли... страх ме е... ЗАЩО ГОСПОД МИ Я ОТНЕ ТОЛКОВА РАНО, ЗАЩО....

33.   Авторката : Мина повече от месец от смъртта на мама- сега - в събота правя 40 дни... казвам -" правя ", а не "правим " ЗАЩОТО ОСТАНАХ САМО АЗ - СЕМЕЙСТВОТО МИ ВЕЧЕ ГО НЯМА.... Баща ми е единственият жив член на семейството ми, той е в чужбина и си има свой, собствен живот, като въобще не му пука за мен. В рамките на тези 40 дни - се научих и се опитвам да се научавам да живея по различен начин.... преди имаше кой да домакинства вкъщи.... сутрин ме събуждаше с усмивка и закуската ми беше сложена, вечер ме посрещаше... никога, съзнателно, не си носех ключ - имах семейство и имаше кой да ми отключва... Сега се будя от алармата на телефона... и не винаги я чувам - по някой път закъснявам много за работа - сега заключвам, а когато се прибера вкъщи, чувам само гробна тишина - аз, която никога, ама абсолютно никога не съм живяла сама / живяла съм само с мама, а в моментите, в които сме се делили - аз съм била в командировка или на почивка с гадже - съм живяла с приятелка или гаджето си / - сега си говоря само със стените... Няма и кой да остане да нощува при мен вечер - всичките ми колеги са по -възрастни и семейни, приятелките ми са в друг град, а младите мъже някак си съзнателно ме избягват - не мога да разбера защо... може би, защото съм тъжна гледка - цялата в черно, с траур - имам приятели, млади мъже - на моите години - но някак си, всички така леекичко ме финтират, когато имам нужда от помощ... излизат на кафе, само защото ме съжаляват, изчистват си задълженията и после си отиват - вероятно не са ми били истински приятели, вероятно и аз търся нещо по- сериозно - връзка, семейство и във всеки един мъж / дори и най- неподходящия / виждам моето бъдещо семейство, а те още не са се наживяли... не знам.... И се отказах да търся... но СЕМЕЙСТВОТО БОЛЕЗНЕНО МНОГО МИ ЛИПСВА... КАТО СЕ ПРИБЕРА ВЕЧЕР ВКЪЩИ - НЯМАМ ЗА КОГО ДА ПОДРЕЖДАМ, ДА ЧИСТЯ, ДА ГОТВЯ - в жилището всичко е подредено и стерилно... като в лаборатория....
МАМА УЖАСНО МИ ЛИПСВА... И РОДНИНИТЕ СЕ ДРЪПНАХА... СЕГА ЗА 40 те дни, едва ги накарах - насила - да дойдат и да уважат паметта й....
ПОНЯКОГА СИ МИСЛЯ, ЧЕ ЧОВЕКА, КОЙТО ДАДЕ БУКВАЛНО ЖИВОТА СИ ЗА МЕН, ИЗЦЯЛО ЩЕ БЪДЕ ЗАБРАВЕН ОТ ВСИЧКИ.... Но после се убеждавам, че тя няма да бъде забравена - поне - НЕ - ДОКАТО АЗ СЪМ ЖИВА!!!
Ако някога имам дете - ще го кръстя със сигурност на мама... ТАНЯ...
Сега и въпросът за детето - не съм скочила да се женя, но определено ми липсва стабилната опора и житейският партньор до мен - липсва ми мисленето на още 1 зрял човек, липсва ми опората... Мама казваше, че най- хубавите неща ставали случайно- ще се запозная с някое добро момче на най- неочаквано място и това момче ще бъде наистина добро... Няма да разбера как ще създам едно здраво и стабилно семейство....
Вече съм почти на 31 години - имам кариерата и професионалното израстване - нямам го момчето... все по- често се замислям за дете ин-витро или осиновяване, приемен родител и т. н. Но това решение ли е и ще върне ли моето семейство... А може би трябва да продължавам да търся, без това търсене да ми се превръща във фикс - идея....
Сега ще ви разкажа и 2 случая - когато мама почина, това се случи в непознат град, в който нямам абсолютно никакви приятели, социална среда и компания - град, в който живеех от 2 седмици и мама дойде да ми пренася багажа.... За последно да се погрижи за своето дете, въпреки че определено не беше добре... Та, когато мама почина, се свързах с 1 мъж от местоработата ми, колега, с 20 години по - стар от мен и семеен, който ми помогна да организирам погребението и, когато имах нужда от съвети, се допитвах до него.... Имах огромната нужда и все още - имам - да споделям за нея- да говоря хубави случки, свързани с нея- на моменти имам чувството, че стените се събират и се задушавам... Имам нуждата от по- зряло мислене и от по- възрастен и зрял човек до мен... Та, какво се оказа- този въпросен господин, докато аз съм търсила опората и блед заместител на майка си, той буквално се "бил влюбил " значи - скочи да се развежда, парадираше, че сме любовници /!!!! / и едва го спрях да не се нанесе в апартамента ми.... Впоследствие, разбрах, че в мое отсъствие, е идвал в апартамента ми и ми е размествал багажа / той имаше ключ от жилището /, а когато разбрах, че се е обаждал и е заплашвал всичките ми приятели и познати - момчета, да ме оставят на мира, иначе ще си имат сериозни неприятности с него - това вече преля чашата... Успя да образува и проверка на 1 познат - полицай - и едва не му изкара дисциплинарно уволнение... СТРАШНО ЖАЛКО, И ПОДЛО, И ГАДНО.... Спрях всякакви контакти с него - стана чутовен скандал / градът е малък / и направих, без да съм го искала и желала, сеир за местните селяни.... по- точно селяндури...
И отново останах без опора, без възрастен човек до мен - и отново си мисля, че бъркам - на всяка крачка, със всяко свое действие, опитвам се да си спомня, какво ме съветваше мама - какво би направила тя в подобна ситуация.... НЕПРЕКЪСНАТО ИМАМ ЧУВСТВОТО, ЧЕ БЪРКАМ... И СЕ ЧУВСТВАМ УЖАСНО БЕЗЗАЩИТНА И УЖАСНО САМОТНА....
Втори случай - изпратиха ме в София за 1 седмица на курс - и там срещнах 1 момче - с 11 години по- младо от мен - на 20 години - това дете / защото за мен е дете и не бих могла да си помисля нещо, каквото и да е свързано с него / - това момче за няколко часа всяка вечер, докато пиехме кафе пред вратата на хотела, успяваше да ме отпусне и да не мисля... да не мисля за мама.... Само, че последната вечер излязохме заедно - и какво се оказа - че или аз нещо не съм обяснила както трябва, но той искаше да спи с мен.... Явно не разбирам хората, явно съм живяла като цвете под похлупак и не разбирам и мъжете.... не ги познавам....
Явно на този етап трябва да се примиря и да не търся да изградя липсващото ми семейство, явно трябва да се ориентирам към хоби, работа и пътувания... НО ТИШИНАТА НА ЖИЛИЩЕТО МЕ УБИВА, РАЗБИРАТЕ ЛИ, И МАМА МИ ЛИПСВА УЖАСНО, УЖАСНО МНОГО...
Липсва ми опората - чистата, безкористна и истинска любов на майката - ОТСЕГА НАТАТЪК КАК ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМ ЖИВОТА СИ - КАЖЕТЕ МИ.... И най- тъпото в цялата ситуация, е че хората продължават да ми завиждат - за добрата заплата, за добрата работа, за професионалните успехи... а аз такъв удар понесох...
Отслабнах с 11 кг. за 1 месец - сега се опитвам да ям насила... на 40 -те дни ще сваля шалчето, но черните дрехи ще оставя поне до годината, или поне докато създам друго семейство... ако създам въобще.... явно се хвърлям на най- неподходящите....
ВЪОБЩЕ ЩЕ ИМАМ ЛИ ДРУГА ОПОРА, НЯКОГА... И ЩЕ УСПЕЯ ЛИ ДА ИЗПЪЛНЯ МЕЧТИТЕ НА МАМА....
Просто исках да споделя - благодаря за отделеното време.

34.   Писах ти вече- пак ти пиша- сестра съм ти по съдба. Само че на мен татко ми почина преди майка ми, а не като при теб- да замине и да не се интересува от мен -- Може би твоята ситуация е още по-трудна точно поради това. Незнам. Това, което искам да ти кажа, е следното: Игнорирай хората около себе си. Нито веднага ще се появи партньора на живота ти, нито някои ще прояви истинско сътчувствие към теб. Доколкото е възможно, намери своя Център, съсредоточи се в себе си- какво те успокоява, кой мисли, места, емоции те успокояват. И започни да си ги доставяш.

Примерно аз и майка много обичахме да се разхождаме из Витоша- започнах сама да се разхождам. Отначало е трудно, но с всеки изминал път намираш повече сили и черпиш повече сили. Разбирам те, защото и аз най-много имах нужда някоя приятелка да спи при мен- УВИ! Приеми, че няма приятели, няма роднини, ти трябва да се справиш с тази мъка сама. ТАЗИ МЪКА Е САМО ТВОЯ. И страха и ужаса, и недумението-- те са твои. Опитоми ги. Ти майка си никога няма да забрарвиш. Но от теб сега се иска да опитомиш ужаса и страха, да ги направиш свои сътрапезници и приятели.

Повярвай ми, ако успееш да направиш това, си спечелила битката със живота. От тук нататък само ще побеждаваш. Мисли така и ще е така. Говори ти човек на твоята възраст с починали родители и неуспешен брак, но сега щастлива и успяваща... На никого не мога да обясня, че никога вече няма да мога да буда истинкси щастлива, след загубата на майка ми- на теб мога. И ти ще си така. Намери сили за да си такава- разумна, уравновесена, наисно със себе си, СИЛНА, вярваща в доброто, ДОБРА. Господ да е с теб!

35.   Здравей! Историята ти е трогателна и съжалявам за майка ти нека почива в мир! На майка ми скоро и предстой операция за киста или миома(докторите не са сигурни, но казаха, че е доброкачествено) и се притеснявам да не я загубя... Давам си упори, моля се, надявам се, но НЕ ДАЙ СИ БОЖЕ си отиде знам как ще се чувствам... Все ме окуражава казва ми, че рискът е малък и дано е така! Знай един ден ще имаш човек до теб, с който ще се обичате и мечтата на майка ти ще бъде изпълнена! СЪЖАЛЯВАМ ИМАШ МОИТЕ СЪБОЛЕЗНОВАНИЯ!

36.   Благодаря на коментар № 34, както и на предходните й коментари - тя наистина разбира как се чувствам - живея между Ада и още по- големият Ад... разбрах, че нямам истински приятели и роднини... че хората ме съжаляват, изслушват и кимат загрижено с глава.... канят ме на обяд или на гости и после честичко си поглеждат часовника кога ще си отида... Опитах се да говоря за мама, опитах се да обясня на всички що за човек беше тя... никой не го разбира - и се отказах да обяснявам... тази мъка си е само моя... Само, че за разлика от № 34, аз избягвам като подводен риф всички места, на които сме ходили с мама / напр. сладкарница " Рицка " в София... /, откакто тя почина - аз не съм пускала телевизора, защото дават любимите й турски сериали, които гледахме заедно, не слушам музиката, която харесвахме заедно и на която се смеехме... смених квартирата, прибрах дрехите й... но всяка вещ... всяко парцалче от обзавеждането ми напомня за нея... И СЯКАШ НЕЩО МЕ СТИСКА ЗА ГЪРЛОТО - ИДЕ МИ ДА ВИЯЯЯ
Отслабнах много - с над 11 кг. , не ми се и яде... Сега викам разни приятели от София да ми дойдат на гости / временно живея в провинцията - преместихме се двете с мама - заради работата ми - и тя почина в този малък провинциален град... за 2 седмици... ако се беше разболяла в София -там има лекари, специалисти.... виновна съм - не успях да я спася... не успях... /
Аз, за разлика от № 34, не мога да намеря и моят център, към който да се прикрепя - непрекъснато пътувам - служебно - но това не ми помага, непрекъснаато искам да ходя на гробища, но там се разстройвам още и още повече...
Вече никой не иска да ме изслушва - а аз загубих живота си, хорааа... Как да продължа № 34, как....
Тя искаше да ме види булка - иначе в професионален план ме видя щастлива и реализирана - не успях да я даря с внуци... и аз имах 1 много неуспешна връзка, докато мама беше жива - почти бяхме стигнали до брак, сега съжалявам, че тогава не се оженихме... но ако съм знаела...
Като ранено животно съм - търся утеха в хората, но не я намирам , искам да говоря - няма на кого, преди с мама си звъняхме нон- стоп но телефона, сега телефона ми все мълчи... ако аз не звънна на някой да кажа, че съм жива - никой няма да се сети...
А тя искаше да бъда щастлива - даде своят живот, защото виждаше, че напоследък ми тежи и изисква специални грижи - даде своят живот... за да съм щаастлива и спокойна аз... поне партньор да имах....
А ако знаете, баща ми колко е добре- щастлив наследник на апартамент - похвали ми се, че учи испански и ходи на готварски курсове - абе, един щастлив човек - нито дойде за погребението, нито за 40 - те дена... а аз вия като глуха кучка ден в ден и само гласът ми се блъска в празните стени на жилището....
Как ще се справя с живота - не знам... дали ще успея да постигна нейните и моите мечти - пак не знам...
Благодаря Ви, че ме изслушахте!
ОЩЕ ВЕДНЪЖ - БЛАГОДАРЯ НА № 34

37.   Здравей № 34 - много бих искала да ми пишеш отново... ако може... разбира се - мисля, че ти стоиш най- близо до това което чувствам - само този който е почувствал подобна трагедия, само той може да разбере... още не мога да повярвам, че я няма... че вече няма да я видя никога и да я гушна...
Днес сутринта, когато се събудих, в полуунес, чух някакъв шум - и понеже не се бях досъбудила, си помислих - какво шуми МАМА в съседната стая толкова рано... както съм свикнала да си мисля години наред... После се събудих... Преди около 2-3 седмици я сънувах - пържеше мекици, ядеше ги, стоеше до печката, както си я спомням с розовия пеньоар и ми каза, че е щастлива...
Не мога да свикна, че я няма - не мога - непрекъснато я търся... сега пиша дневник - на 30 години пиша дневник - в него споделям спомените си, свързани с нея - но как се споделят 30 - годишни спомени № 34, как... записвам хаотично някакви бележки, за да не избледнеят най- светлите ни мигове заедно, за да останат за моите деца...
Бях решила, когато забременея / сега се съмнявам това някога да стане- просто не мога да срещна подходящ човек / да кажа първо на нея, после на мъжа си... да кръстя детето на нея- мама се казваше Таня - хубаво име, въпреки, че тя не си го харесваше много...
Извинявай, ако те занимавам, миличка.... просто с мама си отиде и цялото ми семейство... и целият ми досегашен живот... как искам да имам човек до себе си в момента, как искам и аз да имам мъничко спокойствие -- как ме е страх ще се справя ли... в живота... ще се справя ли...
От друга страна, животът ме дърпа, ли дърпа - днес се погледнах в огледалото и установих, че съм красива - въпреки, че избягвам да се гледам в огледалото... отслабнах с 11 кг. ударно за 1 месец... утре заминавам на екскурзия за Гърция, която мама плати преживе - това беше нещо като нейното предсмъртно желание... все искаше да се забавлявам, да ми се отпусне душичката...
събирам всяка частичка от нея № 34 - дрешки, вещи, разговори с приятелите й... а когато беше живичка вкъщи след първият инсулт, ме е викала с часове да й донеса водичка / явно е изгаряла от вътрешна температура / а аз все се бавех... и идвах след часове...
Много виновна се чувствам № 34, много виновна, че не успях да я спася - имах 2 седмици на разположение да реагирам, но и аз и тя не разбрахме, че си отива... мислехме, че пак ще ни се размине... пак... но не се размина... ГОСПОДИ, ЗАЩО НА МЕН - ЗАЩОООО

38.   А , и да попитам № 34 - нейната майка на колко години е починала ...защото моята си отиде рано - на 59 години - на средата на живота си , гледам некролозите - хората масово умират над 70 години , защо Господ беше толкова несправедлив към мен , защо ....Мама знаеше , че ще умре млада - дядо почина на 65 години , на дядо - брат му - на 55 ...но никой не очакваше да умре именно сега , точно сега...
Иска ми се да попитам № 34 , майка й била ли е на сватбата й , тя дарила ли я я с внуче , защото аз не успях...не създадох семейството , което мама толкова искаше , тя искаше да ме остави на 1 стабилно , истинско момче - за да е спокойна , сега не е спокойна , духът й не е ---ГОСПОДИ КЪДЕ Е , КЪДЕ Е ...

39.   Изчетох всички коментари. Възможно най-погрешния въпрос си задаваш - защо на мен? Трябва да разбереш, че всичко, което ни се случва има своя смисъл и той е свързан с духовното ни израстване. Най-гадните неща, най-болезнените, най-трудни са и най-важните уроци, които трябва да усвоим. Всичко, което ти се случва не е случайно, но трябва да проумееш защо ти се случва и на какво всъщност те учи. Това е. Има доста книги и в книжарниците, и в онлайн библиотеката "спиралата", където са отговорите. Но трябва да си стигнала все пак някакво ниво на духовно ниво на развитие, за да възприемеш нещата по този начин, който ще се окаже и правилният. Има една книга на Робин Норууд- Защо това. Защо на мен. Защо сега. В спиралата я има. Прочети я.

40.   Аз съм номер 28. Адът, който преживяваш, ми е познат. Няма как да те успокоя, докато не извърваш пътя сама. Искам да ти кажа обаче нито за миг да не се чувстваш виновна за смъртта на майка си, че сте били в малко селище, че нямало добри лекари... НЕДЕЙ! Когато човек има дни да живее, народът казва, че душата му под нокът се крие (оцелява). Сигурно си виждала случаи на хора оцелели по чудо, аз съм слушала за такива с 5 инсулта(5! ) и живи. Изводът: нейният живот е бил дотам. НЕ СЕ ОБВИНЯВАЙ! Че не си била булка, че не е имала внуче- и да беше имала, пак щеше да ти е тежко сега- че не е тук да му се радва. И аз исках баща ми да се радва на детето ми, но уви, няма го вече толкова години и мъката ми не стихва. Не знам какво да ти кажа- ако знаех, на себе си щях да помогна, но не мога. Просто не се погубвай, майка ти е над теб всеки ден и час, иска да си спокойна. Нали не мислиш, че съзнанието й(душата) се е загубила безвъзвратно, тогава нея я има, няма го тялото, а в нашия свят виждаме телата. Не измъчвай душата й с твоята мъка. Знам колко е трудно, но ще утихне. Повярвай ми. Пиши ми тук в сайта, когато решиш.

41.   Aз съм номер 1 пак същото дете -бъди силна знам че е тежко но преудолей го
Валентина - 8 години

42.   Здравей, аз съм N34, която помоли отново да ти пише. И моята майка си отиде точно на 59 години като твоята.Какво съвпадение! Казах ти, че сме сестри по съдба...Имах сватба преди тя да се разболее, но неуспешна беше връзката ми и тя не видя внуци. И сега все още нямам деца,но намерих партнора в живота си. Научих се да се боря.И в личен и в професионален план. Знам какво искам, какво е важно за мен, и искам да го постигна. Дупката след смъртта на майка беше огромна. Мислех като теб, че няма никога да изляза от нея. Исках някоя приятелка да спи при мен, защото ме беше страх, но не исках да се МОЛЯ за това на хората. Научих , че да бъдеш съжалявана е най-лошото нещо на света. Не се съсредоточавай толкова върху ХОРАТА (приятели, роднини, желан бъдещ партньор и т.н) Съсредоточи се доколкото е възможно върху Бог (незнам дали си набожна, дори и да не си, ХОРАТА са само едната стена на пирамидата наречена Живот). Не бъди длъжна никому. Приеми мъката за своя приятелка. Опитоми я. Покани я на вечерята си, да седне до теб.Тогава ще станеш СИЛНА.

На човек не се дават по големи предизвикателства и страдания, отколкото може да поеме. И още: Не таи оскърбление в душата си. Всеки си има свои живот, които не е изпитал твоята мъка, не може да те разбере, не обвинявай роднини и приятели, че си гледат часовника когато си им на гости. Приеми, че няма Състрадание, и че ако има, то е рядкост и е дар от Бог. Повечето хора са лицемери за съжаление. Ти обаче не се озлобявай- пази душата си чиста. Мъката е чиста проба - остави я да завладее душата ти, както и да поотмине след време. Няма как да влезеш в морето и да останеш суха. Помисли и за нещо друго- ние сме на по над 30 години. Родителите ни са дали, каквото са могли. Е вярно, че майките ни на по 59 години не са стари, (а на мен и татко на 53), че да си ги взема Бог- но си ги взе!! Сега те са ангели и ни гледат отгоре и ни помагат. Знай това. Искам да те прегърна. И това ще мине!!!

43.   Благодаря на всички за коментарите - много ми помагате, благодаря... мама ме научи на всичко - как да бъда честен, справедлив и истински човек, но не ме научи на 1 нещо - как да живея без нея... и сега се уча... изпитвам панически ужас, че няма да се справя... но трябва да продължа напред - защото тя така искаше... Все ми казваше, че трябва да ми се отпусне душичката, че трябва да бъда позитивна и обичаща живота да се радвам на изгрева, да гледам синьото небе - е, аз не го обичах... все проблеми - с работата ми, с бившият ми приятел - сега разбирам какво наистина означават наистина проблеми и какво означава мъка...
Изненадах се колко силна може да бъде човешката психика, колко е силен инстинктът ни за самосъхранение - мислех, че ще се побъркам от болка, а оцелях...
Сега мечтая да си имам семейство и да кръстя дъщеря си... на мама... но много ме боли... мног о...

45.   Здравейте , пиша отново тук , защото ви чувствам близки - всичките , тук - чувствам , че по някакъв начин ми помагате ...Преди няколко дни се върнах от екскурзия - от Гърция - отидох , защото мама ми даде парите да отида - беше великолепна екскурзия - мама отново знаеше кое е най- добро за детето й ...
Сега , под еуфорията на чувствата , за момента съм малко по - добре...по-добре , докато се прибера вечер - съвсем-самичка в пустото жилище...започвам обаче да усещам друго - съзнателно търся компанията на другите хора - и по- точно -мъже - съзнателно търся всеки и всички , защото не искам да съм сама - това не е моят живот ...не е моят живот ...Но , някак си , мъжете не ме искат - може би някакво отчаяно момиче да ги търси не им е приятно - направих огромна сметка на телефоните , издирвам разни бивши гаджета / повечето от тях - нищожества.../ само и само - да не оставам сама - самотата ме плаши...
Имам 2 - ма кандидати - за леглото ми, разбира се...единият е на 51 години / аз съм на 30.../ вече започна да идва и на работата ми , а колегите започнаха да ми се подиграват - женен - със син на моите години - мама би го унищожила с 1 удар , но аз не мога , а той става все по- настъпателен и по- настъпателен...а това ме плаши...Влиза в профила ми във ФБ , пише на мои приятели - мъже - и ги разкарва вместо мен , на някои от тях дори си позволява да им звъни по телефона и да им казва да ме оставят на мира...и те ме оставят на мира...По всячески начин се опитва да ме доближи и опипа...а на мен ми се повръща от него...Проблемите ми продължават и продължават - сякаш целият ми свят , целият ми досегашен съзнателен живот се срутва...
Ако аз звънна по телефона на някой - да кажа , че съм жива , иначе никой не се сеща ....търся си любим под дърво и камък - преследват ме двама женени извратеняци...и няма кой да ме защити ...и да се радва на успехите ми....НЯМА КОЙ...НЯМА

46.   Слушай момиче, ще ти дам няколко практични съвета, които ще ти облекчат състоянието. Знам, че болката от загуба на близък човек е голяма, но при теб тая силна емоционална превързаност към майка ти в момента те съсипва. Но лошото е, че тая жена в голямата си грижа за теб и задушаваща любов, не ти е оставила пространство да се развиваш като самостоятелен и независим човек. На 30 год си все пак, не на 13.

Препоръчвам ти :
-свали си тия черни дрехи, не подтискай допълнително психиката си и не плаши хората около себе си-няма смисъл от това
-излизай по-често навън и се радвай на красивите неща в природата, всяко нещо е замислено със смисъл и е в хармония с вселената
-намирай нещо хубаво и позитивно навсякъде и в всичко
-направи промяна в жилището си, някакво разместване, ремонт, изхвърли някои неща и т. н.
-събирай се с весели и добри и подкрепящи хора
-намирай си повече работа и ангажименти, така няма да мислиш за това
-разкарай тоя дядка от хоризонта дето ти досажда
-спри да говориш на хората мама това, мама онова -това ще ги подтисне и те ще те отбягват
-старай се да изглеждаш весела и не се концентрирай върху това какво било и как било, ами мисли, че те чака нещо хубаво за напред и се оглеждай за такъв човек
-не се обвинявай, не си виновна за нищо, за нищо изобщо, каквото си могла си направила -то си е съдба и е станало, ако не сега ще стане по-късно
-гледай напред и не се тормози за неща, които не може да промениш

Твоята майка ще е щастлива ти да си спокойна и усмихната-бъди такава.

47.   Докато си в това душевно състояние, няма да има промяна. Промяната зависи от теб и ти трябва да я осъществиш, ако искаш да не се побъркаш и разболееш и физически. Силата на всеки човек е у самия него, не във външни опори. Коментар №46 е доста добър. Аз също смятам, че майка ти се е грижила прекалено много за теб и ти си несамостоятелна във всяко едно отношение. Ако се влияеш от думи, намери си книги за самопомощ- ще ти бъдат много полезни. Нищо няма да стане веднага, но задължително трябва да си промениш начина на мислене. Това, което ти се случва, се случва на всеки човек и всеки се справя сам. Няма кой да ти помогне, освен ти самата. Тия навлеци ги разкарай, не търси в момента връзка, защото ти реално не си готова за такава, а пак търсиш опора. Нещата се случват, когато трябва да се случат. Кураж!

№39

48.   абе маце, на 30 г. си и не можеш да разкараш 2 навлеци, щото мама я няма? !? звучиш като 10 годишна! искрено те съветвам да посетиш психолог! имала си супер обсебваща и властна майка, която не те оставила да се справяш с живота си. да, тежко е, трудно е да останеш сам, но има много по-тежки съдби. да загубиш родител е естественият ход на нещата, колкото и да е тежко. живей собствения си живот, а не този на майка си.

49.   Имам леля, която загуби баща си, сестра си и накрая майка си в рамките на 5-6 години. Не е омъжена, няма деца - вече отива към стара мома, но има стимул за живот. Помага в отглеждането на детенцето на сестра си. Предполагам, че и ако ти намериш смисъл в живота си - любов, ще ти е по-лесно да приемеш загубата, въпреки че според мен такава загуба времето не я лекува както казват хората...

50.   Благодаря на всички за отзивите и коментарите... минах през няколко фази в мъката си - първата- огромно отчаяние... море от отчаяние в което се давиш и не намираш утеха... мислиш, че това не се е случило на теб, не можеш да повярваш, че е истина... живота върви покрай теб, но ти не живееш в него... Втора фаза - с напредване на времето, имаш чувството, че мъката вместо да намалява, вес повече се увеличава и увеличава... а въпросният човек все повече започва да ти липсва... сякаш едва сега започваш да осъзнаваш, че нещо наистина се е случило - и повече няма да видиш този човек, да го прегърнеш, да чуеш гласът му...
Трета фаза - търсиш опора - навсякъде и във всеки - искаш да говориш, а няма пред кого, искаш да споделяш мъката си, защото имаш чувството, че ще се пръснеш, а хората те отбягват... защото са щастливи, а ти просто не се вписваш... Търся си опората, а всички мъже, които познавам, ме отхвърлиха... а може би, наистина не съм готова за връзка... но си искам семейството обратно... а него вече го няма...
Та това са фазите, през които преминавам... сега живея само със спомените си...
И както каза № 34 - отсега нататък самотата ще стане моят най- добър приятел... не искам хората да ме съжаляват, а и майка ми казваше, че ролята на жертва не ми отива... Благодаря на всички за вниманието...

52.   Знаеш ли аз не знам каква болка изпитваш не знам как се чустваш, защото до сега не съм губила близък човек. Сигурна съм в едно че е трудно дори ти се струва че не е реалност като че ли сънуваш а този кошмар не свършва. Казват времето лекува, но ти трябва да бъдеш подготвена и да знаеш че тя няма да излекува всичката болка нито пък ще ти помогне да забравиш хубавите спомени с майка ти които те изгарят от вътре.

Ти не си дете голяма си и трябва да приемеш, че това е живота, че ти трябва да продължиш и заради майка си и заради теб защото тя въпреки че не е до теб се гордее с теб и тя ще е напълно щастлива ако ти също си щастлива. Може да не я виждаш може да не я чуваш нищо усещаш нито подушваш но знай че тя за винаги ще остане в сърцето ти тя винаги ще те пази и ще бди като ангел недей да тъжиш трудно е знам боли но ти си силна и ще продължиш ти го можеш накарай майка си да се гордее с теб. Пожелавам ти бързо преудоляване на тази мъка съвеземи се и продължи живота си!!

53.   Я стига си ревала! Да не си единсвтената!? Някои сме от малки без двама родителя. На собствено начинание от деца! Сметки храна.. всичко. Живота е такъв. Старите заминават, идват нови. Затова ли живееш, да се оплакваш?

54.   Ами, няма да се оплаквам тогава... с изключение на няколко коментара, честно казано - и тук не намерих подходящата утеха... не я намирам и сред хората... и не смятам, че такъв е живота и трябва да се примиря... защото има хора с по 2- ма живи родители - а родителите им са на по 90 години... и тези хора не са малко - средната възраст за смъртност в България е 70 - 80 години, определено не са 60 години.... тя си отиде твърде рано... Трябваше да усетя, че си отива, не реагирах адекватно - уплаших се - и това ще ми тежи, докато съм жива... Тя си отиде изненадана, с широко отворени очи... ОБИЧАХ Я ТОЛКОВА МНОГО... честно казано, не виждам особено голям смисъл да продължавам напред, дали ще срещна някой - не разчитам... иска ми се да имам семейство и детенце, но не виждам това как ще стане... Дали ще се мъча така 20-30 години или сега ще приключа със себе си... търсех разни познати, всички си имат работа... а и не могат да се занимават все с мен... мъжете ме избягват... та такаа...
Все пак, благодаря за добрите съвети... Не знам докога ще издържа... все повече ми минава мисълта - да вървя при мама... тук.... ми е тежко, много ми е тежко... Ами това е от мен - повече няма да пиша... или ще продължа да живея и да потърся някакъв смисъл в живота, но в момента такъв смисъл не виждам... стяга ме в гърдите, стяга... въздух не ми стига, стените ми се събират... или ще вървя при мама... ОЩЕ ВЕДНЪЖ, БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ ЗА СЪВЕТИТЕ - благодаря ти № 34, ти ми беше сестра по съдба...

55.   извинявам се за предишният си коментар.. бях малко крайна... само, че не знам дали осъзнавате колко боли - чак косата ме боли от болка... въздухът не ми достига... и това не е разглезване... това е трагедия... не мога и не искам да приема какво се е случило, разбирате ли - за мен няма вече бял ден... няма вече живот... тя ужасно много ми липсва... обичах я повече от себе си... сега й се извинявам хилядократно - за обидите, които съм й нанасяла, за караниците ни, сега правя всичко, което тя искаше да правя... и се страхувам - ще успея ли... ТЯ МИ БЕШЕ ВСИЧКО... СЕГА НЯМАМ НИЩО - НИЩИЧКО...
понякога, напоследък доста често, се чудя - защо живея всъщност... на никого няма да му е мъчно, ако аз си отида... нямам близки, роднини, нямам и деца... никой няма и да забележи отсъствието ми... Преди се грижех по някакъв начин за майка си, сега не се чувствам и полезна...
Така, че, ако на някой му се струва, че хленча и се глезя - прощавайте - аз умирам бавно...