Споделена история от Тинейджърски |
Объркан
преди: 5 години, 11 месеца, прочетена 829 пъти
ВАЖНО!!! ИСТОРИЯТА Е ДЪЛГА, РАЗПРАВЯМ Я РАЗПИЛЯНО, НЕПОДРЕДЕНО, ТЪЙ КАТО ИМАМ МНОГО ЗА КАЗВАНЕ, НО ОТДЕЛЕТЕ МАЛКО ОТ ВРЕМЕТО СИ ДА Я ПРОЧЕТЕТЕ! БЛАГОДАРЯ ЗА ВНИМАНИЕТО!
Здравейте, преди съм писал подобни истории, но винаги съм намирал някакво решение след това. Всичко става от самосебе си. Сега се чудя откъде да започна? Имам толкова много питанки и глупости, ама няма как - искам да го излея това, че започва да ме изяжда.
Ще започна с това, че винаги по един или друг начин съм се чувствал сам. Никога не съм имал гръб от приятели или различни компании, с които да си прекарвам времето. Винаги съм имал малко приятели, моменти даже само с по един такъв и все пак преди имах навика да ценя това, което имам. Не се замислях толкова, че не се имам с много хора, че не съм от най-социалните типове. Да, тогава не ме касаеше, но с времето се промених и започнах да се замислям все повече и повече за това.
Преди около 2 години започнах да излизам отново с основните ми приятели от детството, с които бяхме изгубили връзка, откакто влязохме в различни гимназии. За щастие от двамата, единият беше в моето училище и покрай него успях до известна степен да се сближа и с други хора, приятели от класа му предимно. Но (има голямо но) тогава бях толкова заслепен от възможността най-накрая да си имам голяма, обща компания от приятели и да се забавляваме заедно. Е, не беше така, както си го представях. За мен беше на живот и смърт, сякаш няма да получа нова възможност за социализация до края на живота си.
Тревата и алкохола сплотяват хората, което си е така, но това ми беше идеала по онова време. Тези 2 неща ме караха да живна, да се откъсна от реалността, тъй като имах големи проблеми преди това. Щяха да ме изключат от училище и бях с последно предупреждение, както и 2 поправки в началото и края на лятото, от които естествено изгубих всякаква надежда за оправия. Тревата беше като поправка на миналото, един вид успявах да забравя за тези проблеми и наистина някак си живота ми тръгна нагоре. Подобрих си успеха, запознах се с други хора, станах по-спокоен и отпуснат, но и същевременно имах доста моменти на затъпяване. Аверите, колкото и близки да бяха, все пак ми даваха съвет да си правя почивки. Естествено не ги вземах насериозно, все пак бях в един период на щастие и не исках никой да ми го разваля. :д През този период бях 11-ти клас, имах големи планове след завършване, беше ми най-лежерната година. Не отварях учебник и завърших подобаващо, както нашите всяка година се надяваха, откакто влязох в това глупаво даскало. Но пак всичко опираше до тревата. По едно време имахме слаб период с аверите и нямаше напушляшки вечеринки толкова, колкото преди това, а по време на такива събирания, където не се пуши и пие, бях сякаш ядосан.
Гневно ми беше, че трябва да се забавляваме и говорим по нормален начин, а аз бях отвикнал да съм в адекватно състояние.
Лека-полека започнах да си давам сметка, че съм пристрастен до някаква степен, но дотам. Въобще не съм си мислил, че имам проблем.
Най-добрия ми приятел, с когото се имахме много отпреди да започна да излизам с другите, го заебах, защото не беше по тези начини на забавление. Загубих всякакъв интерес към него, а и не само - към всички други хора като цяло. Всички останали почнаха да ми се струват супер тъпи и безинтересни дори да осъзнавах, че това не е така все пак нямах интерес към нови запознанства. Живеех с представата, че света е около блока и няколкото приятели с трева. Нямах и желание да разширявам това пространство, просто ми беше като комфортна зона и когато имаше вечер, в която не излизаме, се сърдех сякаш е станало нещо сериозно. Сега осъзнавам, че всичкото това щастие е било илюзия от самата трева - тя го създаваше всъщност и без нея се чувствах непълноценно и всичко беше адски празно. Изгубих интерес към хобита, игри, филми, сериали, спорт. Просто пуших цигари като невидял и живеех в бъдещето, бягайки от настоящето. Заебах хора, които искаха да са ми приятели и сега, когато пак се чувствам сам ми е адски неловко да им пиша за кафе или вижданка. Все едно ще ги ползвам, за да заменят тези, които си тръгнаха, а не защото ги искам в живота си, затова даже не си правя труда да го правя. Осъзнах доста неща в последните 2 години, което помогна да се изградя като личност и да се подготвя за напълно нов етап от живота ми. В момента аверите са в чужбина и само един е останал тук, с него тамън завършихме. Кофти работа е, че напоследък постоянно отказва да излизаме и все отменя планове, а най-гадно ми стана, когато преди няколко дена ми пише да се скиваме, а вечерта като му звъня, тоя не вдига и накрая ми вика "ми, брат, аз съм на бар в момента сигурно утре ше се видим". Викам ок, въпреки че бях засегнат, но с него не се спори, защото той си знае своето и това не е само за пред мен, а пред всеки друг. Всеки му е споменавал, че има проблем за уговорки (не ги спазва, несериозен е), но той се надсмива над това и не го приема за проблем. Ето това вече е нервещо. А в момента точно той е единственият останал в тоя град, който ми е все още верен. Всички други или са ме заебали, или не са тук. Не знам дали са ме заебали даже, шото винаги когато им пиша или звъня, те звучат радостни, но когато очаквам обратното от тях, аз не го получавам. Има ли смисъл да тичаш подир гъза на хората, ако те не правят същото за теб? Наскоро стана дума за това в един наш разговор с main аверчето (това дето е все още в града), че всеки е сам в живота си. Колкото и приятели и връзки, контакти да има човек, винаги ще се оправя сам, защото малцина са тези, дето ще ти помогнат в труден момент и ще бъдат до теб. И това наистина съм го преживял. Имал съм своите трудни моменти, но почти нямаше хора до мен тогава. Казах си от няколко месеца насам - прави всичко за себе си, ти си централен персонаж в живота, вечни хора няма. За съжаление това се оказа вярно... Яде ме тази мисъл отвътре, че в момента нямам на кого да си излея душата и да споделя, квото държа. Самотен съм в момента и се чудя какво да правя? Искам да се социализирам, да се запозная с нови и интересни хора, но усещам вътрешно в себе си как съм изгубил всякакво желание за запознанства. Нямам вече доверие на хора и това донякъде би ми създало проблеми, защото когато чувствам, че губя някой, почвам да се натрапвам, а това е адски досадно. Не мога да живея с факта, че хората идват и си заминават, но за съжаление това е самата истина! В момента обмислям спиране на тревата, тъй като и без това не пуша редовно напоследък, някак си не чувствам такава нужда да съм "неадекватен" повече. Предпочитам да съм в нормалното си състояние. Започнах да се изграждам като личност, която няма да е перфектна за другите, но перфектна за мен! Бъдете себе си хора, не разчитайте на другите, защото рано или късно те си заминават и оставате сами. Аз го научих по трудния начин, защото при мен нещата винаги се научават с лошо. Не бъдете като лепки, ако някой действително ви се кефи и ви оценява, той сам ще дойде при вас, а вие трябва да оцените това. Спрете да се оглеждате за тези, които не се оглеждат за вас, а точно обратното - търсете тези, които ви търсят в добро и лошо!
Ако сте прочели историята (благодаря за което! ), оставете мнението си в коментарите. Ще ми е интересно да видя какви са гледните ви точки по въпроса. :)))
|
